Марк Хименес
Отвличането (82)

6:15 ч.

— Нам йен! Нам йен!

Той крещи на виетнамски „Наведи се, наведи се!“, за да не им откъснат главите въртящите се перки. Скупчили са се на покрива на посолството, където е кацнал хеликоптерът, и почти са изпаднали в паника, защото чуват танковете на Северновиетнамската армия в покрайнините на града и изстрелите от битката между комунистите и последните южновиетнамски сили на летище „Тан Сон Нхут“. Над главите им изсвистява ракета и се взривява на булевард „Тонг Нхат“ точно пред стените на посолството; паниката ескалира. Шест етажа по-долу хиляди граждани на Южен Виетнам са се събрали в двора на посолството, а още стотици се катерят по високите бетонни стени и се заплитат в бодливата тел, единни в отчаяните си опити да избягат от своята горяща страна и в наивната вяра, че американците ще ги спасят. Краят е близо и те го осъзнават. Не знаят обаче, че този хеликоптер ще е последният американски хеликоптер, който ще напусне Виетнам.

Сряда, 30 април 1975: падането на Сайгон.

От полунощ той стои на покрива на американското посолство в центъра на Сайгон и помага на хиляди бежанци да се качват във военните хеликоптери, които ги евакуираха на корабите на Седми флот край брега на Южнокитайско море. Операция „Бърз вятър“ — последната му мисия във Виетнам. Вече е сутрин и времето изтича. Този хеликоптер от самолетоносача „Мидуей“ ще вземе последните американски войници и американското знаме, което се ветрееше над посолството. „Никакви цивилни! Така ми е наредено!“ — беше казал пилотът, но той му показа пагона и оръжието си. Затова сега отделението за войниците в хеликоптера е пълно с тълпа бежанци от комунизма, изоставили всичко, защото вещите не означават нищо без свобода. Двигателят е запален, деца плачат, жени вият, сирени пищят, а отвъд посолството река от бежанци се излива от Сайгон — напускат с автобуси, камиони, мотори и колела; плячкосването вече е започнало. Друга ракета избухва още по-наблизо и пилотът крещи на последния американски войник във Виетнам да си качва задника в хеликоптера.

Той обаче отстъпва мястото си на младо момиче, което е само, явно осиротяло във войната; ще застане на страничната ска на хеликоптера по време на полета до „Мидуей“. Повдига я и босите й крака увисват през отворената врата заедно с други два чифта крака и той си спомня как децата в Западен Тексас се возеха на камионите с провесени от ръба на каросерията крака. Той се обръща и изкрещява „Край! Това е!“ на хората в началото на опашката — млада жена и малкото й момиченце, което, ако се съдеше по чертите на лицето, беше изоставено от американския си баща. Жената е от онези виетнамки, които американските войници предпочитаха — стройна, с гладка кожа, нежни кафяви очи и плътни устни; на врата й виси сребърно кръстче. Погледите им се срещат и тя вижда истината в очите му: американците няма да се върнат, за да спасят семейството й. Свободата им свършва днес. Двигателите на хеликоптера реват все по-силно, перките се въртят все по-бързо, машината се напъва да издигне човешкия си товар и ето че жената целува бебето си и му го подава.

Той се поколебава, после взима детето. Със свободната си ръка откъсва нашивката с името си и значката със сребърен орел на полковник от Американската армия и ги слага в малката ръка на жената, за да може да открие детето си, ако оцелее, или да умре с надеждата, че детето й ще живее свободно в Америка. Той стъпва на ската и протяга свободната си ръка, за да се хване за кабината; бебето се е свило в другата му ръка, пръстчетата стискат униформата му, кафявите очи са широко отворени, главичката е притисната в гърдите му.

Докато хеликоптерът се издига, очите му не се отместват от жената; сълзи се стичат по лицето й, едно лице сред хилядите други, ръцете са протегнати към американците, към самия господ, молят за спасение, съзнавайки, че съдбата им се решава от комунистите. Гледайки тези отчаяни хора, които сега Америка и Бог изоставяха, очите му се замъгляват от сълзи. Бен Брайс беше дошъл в страната им, за да освободи потиснатите. Но се бе провалил. Затваря очи засрамен — от себе си, от страната си, от бога си.

— Полковник!

Бен рязко отваря очи. Пред него не беше виетнамката, а Мисти, хубавичката закръглена приятелка на Дики, облечена в тясна тениска. Тя им се усмихва и им маха, докато хеликоптерът се отделя от земята. Шерифът беше спазил обещанието си. Бяха се срещнали точно в шест часа и подкараха на юг от града, където откриха Дики — с огледални слънчеви очила и бейзболна шапка „Катърпилар“ с обърната козирка — и Мисти, с тясна тениска, застанала до един стар хеликоптер. Свръхбогатият син на Бен беше наел Дики и хеликоптера му за сутринта.

— Навява спомени, нали, полковник? — опита се шерифът да надвика рева на двигателя. Бен кимна. — Само дето не седим в каските си, за да не ни гръмнат топките!

Шерифът подаде на Бен една карта.

— Номерирал съм лагерите!

Дики наведе носа на хеликоптера, за да набере скорост. Скоро летяха над величествения пейзаж на Северно Айдахо. Бен погледна Джон. Очевидно стомахът му не понасяше друсането на тази височина.

Джан Йоргенсон почувства, че й призлява.

Беше дошла в кабинета си в събота сутринта, за да проучи всички замесени в процеса срещу Уокър преди десет години — съдиите, прокурорите, агентите на ФБР — и беше разбрала, че повечето от тях са мъртви. Съдията от федералния съд Бърнард Епстайн, 72-годишен, се беше удавил преди три години, докато ловял риба в малко езеро край вилата си в Северен Мичиган.

Първият заместник-министър на правосъдието Джеймс Кели, 57-годишен, главният обвинител по делото „Уокър“, бе убит през същата година при въоръжен грабеж, докато правел сутрешния си крос по улиците на Лос Анджелис.

Заместник-министърът на правосъдието Раул Гарсия, на четирийсет и осем, вторият обвинител, бе застрелян и убит преди две години при въоръжен грабеж на автомобила му в покрайнините на Денвър. Без свидетели. Без заподозрени.

Прокурор Уилям Голдбърг, четирийсетгодишен, се бе самоубил преди четири години в Кливланд, Охайо. С изстрел в главата. Току-що бе започнал нова работа в адвокатска кантора. Съпругата му бе бременна с първото им дете.

Бившият заместник-директор на ФБР Тод Йънг, на шейсет и една години, оглавяващ отдела за вътрешен тероризъм, бе починал при злополука по време на ски преди пет години. Опитен скиор, спускащ се по позната писта във Върмонт, Йънг се бе забил в дърво поради обилния снеговалеж. Бяха го открили два дни по-късно с разбит от удара череп.

Специален агент на ФБР Тиодор Елис, петдесет и пет годишен, загинал преди три години при ловджийски инцидент в Мейкън, щата Джорджия. Командвал полицейската хайка по залавянето на Уокър.

Агенти на ФБР, федерални прокурори и един съдия — общо шест души бяха мъртви. Различни места, различни причини за смъртта, но нишката, която ги свързваше, бе майор Уокър. Който също беше мъртъв. Десет години след смъртта му всички основни участници в процеса срещу него бяха мъртви, освен директора на ФБР Лорънс Маккой, сега президент Маккой, и помощник-прокурор Елизабет Остин, сега Елизабет Брайс.

Елизабет чете, легнала с гръб към него. Ръката му се плъзва по рамото й и обгръща гърдата й върху нощницата. Първата й мисъл е: „Минаха ли вече две седмици?“.

След това осъзнава, че наистина са минали две седмици, откакто за последно му позволи секс; той сигурно си записва датата в своето „Блекбъри“. Сексът не я интересува, но Джон е добър баща на децата и освен това тя не иска той да потърси секс от някоя очилата служителка във фирмата, която можеше да му поиска нещо по-сериозно от едно забавление или да реши, че ако забременее извънбрачно от бъдещ милиардер, ще спечели повече, отколкото от акциите; или да го отчужди от децата.

Затова тя оставя папката на нощното шкафче, сваля бикините си и гърбом се опира в него. Той обича да го прави заднишком, да докосва стегнатото й дупе. Няма да издържи дълго. Затваря очи и мисли, че ще се върне към документите най-много след пет минути.

Този път обаче той не бърза. Плъзга другата си ръка под нея и пъхва крак между нейните. Телата им са преплетени между копринените чаршафи. Ръката му обгръща тялото й, хълбока и бедрото й, нежна е като ръката на жена. Другата му ръка леко гали гърдата й. Обикновено извива зърната й, като че ли се опитва да настрои радиото на рейндж роувъра; тази нощ я гали много умело. Дали някоя не учи кученцето й на нови номера?

Ръката върху бедрото й се плъзга от вътрешната му страна и се придвижва нагоре. Бавно. Мускулите й инстинктивно се свиват в очакване на обичайното му изпълнение: опитва се да разпали бързо огън с две пръчки, а след това пъхва пръст в нея с романтиката на автомеханик, който проверява маслото на колата. Изненадва се, когато от устните й се отронва тиха въздишка. Тази нощ той не атакува грубо клитора й. Пръстите му го галят леко. Сега правят кръгови движения в долната част на корема й и пак слизат надолу. Тя несъзнателно се притиска към ръката му. Залива я горещина, превзема слабините й, надига се в корема й, в гърдите й, по врата й и в главата й. Тя облизва устните си.

Езикът му докосва тила й, нежно и възбуждащо. Ще й се да го попита кой го е научил на всичко това, но не иска той да спира. Протяга ръка назад и хваща хълбока му, който е по-стегнат, отколкото тя си спомня. Цялото му тяло е стегнато и жилаво. Да не би малкият й компютърен специалист да е тренирал в салона на компанията?

Ръката й се плъзга по тялото му. Готов е. За нейна изненада тя също е готова. Насочва го в себе си и от устата й се изплъзва стон. Обръща се по корем и свива крака под тялото си. Джон коленичи отзад и прониква в нея, после се отдръпва и пак се притиска, тласъците му се усилват, постепенно той започва да прониква мощно и дълбоко и тя усеща как напрежението нараства в нея, облива я горещина и крайчетата на нервите й се възпламеняват… то всеки момент ще се случи, о, боже, тя е на ръба да пропадне в блажените дълбини на оргазма за първи път от…

И миналото й се завръща, прогонва настоящето, превзема съзнанието й и сковава тялото й. За нея всичко приключи. Няма да получи оргазъм тази вечер, никога няма да получи оргазъм.

Обсебена е от миналото.

Елизабет се събуди и по лицето й се стичаха сълзи. Захлипа неудържимо. Грейс беше изчезнала, а тя обвини Джон.

Сега Джон също го нямаше. Джон, който обичаше Грейс толкова, че да последва един пияница чак в Айдахо, надявайки се противно на всякаква логика, че може да е още жива. Беше загърбил един милиард долара, за да открие дъщеря си. Беше заложил всичко заради нея. Беше направил каквото би направил един мъж. Никога не беше отдавала дължимото на Джон Брайс като мъж и никога не беше го обичала достатъчно като съпруг.

Той заслужаваше повече.

Бяха се сблъскали преди десет години в Министерството на правосъдието. Буквално. Той вървеше с наведена глава и се блъсна в нея, събаряйки я на земята и разпилявайки документите й. Тя му хвърли само един поглед и реши, че е от студентите, които наемаха почасово. Той обаче обясни, че има докторска степен по алгоритми от Масачузетския технологичен институт. Беше дошъл във Вашингтон като консултант по някакъв правителствен проект, свързан с компютърната система на министерството. Изглеждаше странен, но безобиден.

Но ето че започна да я преследва. Чрез електронната поща. На следващия ден и на всеки следващ ден оттогава. Всеки път, когато пристигнеше на работа, в пощата й се мъдреше ново писмо. Кой знае защо, тя не настоя той да спре да й пише. Кой знае защо, дори започна да очаква писмата му с нетърпение.

И тогава злото дойде.

След това тя започна да потъва в депресия и мисли за самоубийство и убийство. Католическата й вяра — макар и неприлагана цели двайсет години — не й позволяваше да избере нито един от тези варианти за бягство. За един католик самоубийството означаваше вечно проклятие, а убийството — доживотно чувство за вина. Точно когато мислеше, че за нея няма надежда, той застана на вратата на кабинета й. Тя заведе Джон Брайс на вечеря, напи го и го използва. Беше бременна, когато му предложи да се ожени за нея.

Беше обичал детето й повече от себе си.

Елизабет Брайс избърса лицето си и взе решение: щеше да обича съпруга си. Но не можеше да го обича, докато я обсебваше миналото. Тя седна. Има само едно място, където можеш да отидеш, когато те обсеби злото.