Марк Хименес
Отвличането (84)

7:37 ч.

Дики сочеше надолу и крещеше, за да заглуши рева на двигателя.

— Фермите „Елк Маунтин“. Отглеждат хмел за бира „Будвайзер“.

Бен виждаше под себе си полета, изпъстрени с петна сняг, покрай виещата се през долината река. Бяха прелетели над всичките седем известни лагера на запад от града и сега се отправяха на изток.

— Най-добрият риболов в страната! — изкрещя Дики. — Страшна пъстърва, костур, бяла риба! Горе в планините пък има едър дивеч — лосове, елени, дори мечки!

След няколко минути той отново извика:

— Национален резерват „Кутнай“! Три хиляди акра, стотици различни животински видове! През лятото можеш да видиш белоглави орли!

— Дики — ядоса се шерифът, — затваряй си устата и управлявай тази машина! Да не се каниш да се кандидатираш за проклетата търговска камара! Тези хора не са туристи, дошли да гледат птиците! Дошли са тук да си търсят момичето!

Телефонът звънеше.

Елизабет Остин беше младши помощник-прокурор по процеса срещу Уокър. Беше нова в министерството и вече беше един от евентуалните кандидати за висок пост, когато изведнъж си подаде оставката само две седмици след смъртта на майора в Ню Мексико. Две седмици след това тя се беше омъжила за Джон Брайс и се беше преместила в Далас. Все едно бягаше. Но от какво? От кого?

В съзнанието на специален агент Джан Йоргенсон се оформяше някакво предположение, което тя все още не можеше да формулира.

Трябваше й повече информация за Елизабет Брайс и затова беше прегледала досието за имена на нейни колеги, сред които откри номера на Марджи Робинс. Понастоящем Марджи Робинс работеше като секретарка на юристите в Министерството на земеделието. Беше събота сутринта и Джан набра домашния й телефон. След десетина иззвънявания се чу нежен глас.

— Ало?

— Марджи Робинс?

— Да.

— Мисис Робинс, казвам се Джан Йоргенсон и съм агент на ФБР. Разследвам отвличането на Грейси Ан Брайс.

— Да, дъщерята на Елизабет. Ужасно.

Бинго.

— Познавате ли Елизабет Брайс?

— Фамилията й беше Остин, когато работех за нея. Дори не знаех, че е нейното дете, докато не я видях по телевизията.

— Работели сте за нея в Министерството на правосъдието?

— Пет години. Бях й секретарка. Открили ли са тялото на дъщеря й?

— Не, госпожо.

— Мислех, че случаят е приключен.

— Опитвам се да изясня някои неща. Разкажете ми за мисис Брайс.

— О, Елизабет беше прекрасен човек. Прекалено сериозна и малко тъжна, всъщност сякаш нещо в живота й липсваше. Никога не говореше за това, само веднъж спомена, че баща й бил убит, когато била малка, и оттогава не била ходила на църква. Много добре си спомням този разговор. Беше изключително умна и толкова начетена. Всички смятахме, че някой ден ще стане министър на правосъдието. Но това беше преди онзи процес.

— Срещу майор Уокър?

— Да, срещу майор Уокър.

— Мисис Робинс, знаете ли, че освен президента Маккой и Елизабет Брайс, всички членове от прокурорския екип по процеса срещу Уокър са мъртви?

Настъпи мълчание.

— Мисис Робинс?

— Не, не знаех това. Четох нещо за съдията, някаква злополука с лодка. И за мистър Гарсия в Денвър. Кой друг?

— Джеймс Кели, Уилям Голдбърг…

— Бил? Последното, което чух за него, беше, че се е върнал в Охайо.

— Тод Йънг, Тед Елис от ФБР.

— Всички са мъртви?

— Да, госпожо.

— Това е работа на Уокър.

— Той е мъртъв, мисис Робинс.

— Зло като него никога не умира. — Чу се въздишка. — Този процес унищожи всички, до които се докосна, особено Елизабет. Тя не беше същият човек.

— Затова ли е напуснала министерството толкова внезапно?

— Коя жена би се върнала на работа, все едно нищо не се е случило? Когато я върнаха…

— Върнаха? Откъде?

— От майор Уокър — тя беше заложникът.