Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Abduction, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Марк Хименес

Заглавие: Отвличането

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

ISBN: 978-954-769-143-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8413

История

  1. — Добавяне

Ден десети

6:00 ч.

Четири години преди да стане президент на Съединените американски щати, директорът на ФБР Лорънс Маккой закусва в ресторанта на Сената с лидера на мнозинството, опитвайки се да го убеди, че бюджетът на Бюрото трябва да бъде увеличен въпреки убийството на онази жена в Руби Ридж от снайперист на ФБР. Неговият съветник забързано приближава и прошепва нещо в ухото му. Маккой се извинява и излиза.

Възникнала е спешна ситуация.

Директор Маккой е подробно информиран за ситуацията на връщане от Капитолия. Елизабет Остин, помощник-прокурор в процеса срещу майор Чарлс Удроу Уокър, е била отвлечена, докато се прибирала предната нощ. Ръкописният ултиматум гласял, че ще бъде върната на парчета, ако майорът не бъде освободен от най-строго охранявания затвор в Левънуърт, щата Канзас. Дават му двайсет и четири часа. Отрядът за освобождаване на заложници е мобилизиран.

 

 

Отвличането на федерални съдии и прокурори от наркобарони и терористи е ежедневие в Колумбия, Мексико и други държави от Третия свят. Но не и в Съединените американски щати. Това не може да се случи тук; защото ако се случи и правителството склони пред исканията на похитителите, върховенството на закона на Америка ще рухне. А ако това се случи по време на мандата на настоящия директор на ФБР, мечтата му да живее в Белия дом без съмнение също ще умре.

— Няма да го направя!

Директорът Маккой е в кабинета си в централата на ФБР, заобиколен от заместник-директора, специалния агент, ръководещ отряда за реагиране в кризисни ситуации, и ръководителя на отряда за освобождаване на заложници.

— Пуснете Уокър — казва ръководителят на отряда за освобождаване на заложници Том Бюканън. — Ще поставим проследяващо устройство в обувката му, ще го изчакаме, докато освободи заложника, и тогава някой от моите снайперисти ще го убие.

— Както убиха онази майка в Руби Ридж? По дяволите, Том, имам две разследвания на Конгреса и един гаден федерален съдебен процес заради тъпите ти снайперисти! На всичкото отгоре лидерът на мнозинството ми каза да забравя за увеличение на бюджета!

Лари Маккой се обръща и се заглежда през прозореца. Вижда Белия дом в далечината, географски разположен само на няколко пресечки разстояние, но достатъчно близо, за да бъде докоснат политически. А от решението, което вземе сега, ще зависи дали Лорънс Маккой някога ще живее в този дом. Той се обръща.

— Уокър остава в затвора.

 

 

Лари Маккой пусна малката закопчана с цип чанта с доказателства.

Не мислеше, че наистина ще го направят. Ако пресата надушеше, че един федерален прокурор — при това млада жена — е държана заложник от бивши войници, изпълнявали тайни мисии, които сега я разчленяваха и изпращаха частите от тялото й във Вашингтон в найлонови торбички, с политическата му кариера беше свършено. От друга страна, ако освободеше Уокър и Уокър убиеше други невинни граждани, политическата му кариера също щеше да приключи. Класическа ситуация, в която всички губят.

— Извадили са ги с клещи — казва заместник-директорът.

Маккой поглежда в торбичката за доказателства, в която се намират кътниците на Елизабет Остин.

 

 

Снайперистът от отряда за освобождаване на заложници Франк Кейн седи в колата си пред най-строго охранявания затвор в Левънуърт, щата Канзас. За първи път през десетгодишната си кариера във ФБР той не е въоръжен. Трябва да закара затворника до мястото за освобождаване. В обувките на Кейн са поставени проследяващи устройства, такива има в колата му и в обувките на затворника. В този момент самолетът С-130 на отряда за освобождаване на заложници, натоварен с десетина снайперисти и достатъчно оръжия за успешен преврат в някоя малка държава, лети над главата му; те ще проследят затворника чрез устройствата и ако трябва, ще кацнат на проклетата магистрала и ще убият майор Чарлс Удроу Уокър и съмишлениците му.

Естествено, след като Елизабет Остин бъде освободена.

 

 

— Отбий — казва майорът.

Кейн отбива до изоставена сергия за зеленчуци край пътя. Пред нея е паркиран последен модел черен събърбан, а на капака е кацнал млад испанец. Ще сменят колите.

Изминаха четирийсет и петте километра на запад от Левънуърт по различни селски пътища според инструкциите на майора. Кейн излиза от седана, без да се притеснява, че изоставя автомобила с проследяващите устройства. Предвидили са хода на майора; устройствата в обувките им ще насочват екипа за освобождаване на заложници.

Отиват до събърбъна.

— Ключовете — казва майорът и протяга ръка.

Кейн му подхвърля ключовете. Майорът казва нещо на испански на младия мъж и му подава ключовете. Младежът скача от капака, отива до седана, влиза и тръгва обратно към Левънуърт.

— Карай — нарежда майорът. Кейн кима, отваря шофьорската врата и сяда зад волана. — Гол.

Кейн замръзва:

Какво?

Майорът разкъсва ризата си и я хвърля на земята.

— Свали си дрехите.

— Искаш да карам гол?

— Сигурен съм, че не сте наврели проследяващо устройство в задника ми, но не мога да бъда сигурен къде точно сте ги сложили. Не се притеснявай, колата има добър климатик.

Лицето на Кейн издава мислите му. Майорът се изхилва.

— Как мислиш, че проследявахме свалените пилоти в Северен Виетнам?

Не бяха предвидили този ход. Кейн се опитва да измисли как да се измъкне, но нищо не му идва наум. Сваля ципа на якето си.

 

 

Франк Кейн се смее. Не на факта, че двама възрастни мъже карат голи през Канзас в една неделна сутрин през февруари, а на сексуалните подвизи и на военните истории на майора от Виетнам.

— Три виетнамки наведнъж?

Майорът свива рамене.

— Ако си мъж на място.

Час по-късно Франк Кейн усеща, че с всеки изминат километър все повече се възхищава на майор Чарлс Удроу Уокър. Майорът е невероятен човек. Какво би могло да накара този мъж да се обърне срещу държавата си? Майорът сякаш прочита мислите му.

— Предателството. Ти също си го изпитвал, нали, Франк?

— Какво имаш предвид?

— Руби Ридж. Бил си там, изпълнявал си дълга си към тази страна, защитавал си я от враговете, чужди и свои. Но нещата са се объркали и сега страната ти вини теб.

— Откъде знаеш? Имената ни не са огласявани.

Майорът се усмихва.

— Франк, имам мои хора във всяко военно подразделение, офицери на бойна служба, които чакат заповедите ми, готови да възстановят реда в Америка. Имам хора и във ФБР… Колко са бившите военни в отряда ви за освобождаване на заложниците?

— Повечето са такива.

Майорът кима.

— Знаех, че ти ще ме ескортираш, още преди самият ти да го разбереш.

— Планирате преврат, нали?

— Предпочитам да го наричам смяна на режима. Ти си добър човек, Франк, щом си поел мисията да спасяваш заложници. За това трябва кураж. В моята бъдеща администрация има място за добър човек като теб.

Тази мисъл поразява Франк Кейн. Обвиняват го за Руби Ридж. Ще падат глави. Неговата може би ще е една от тях. Защо да не смени отбора, преди да го отрежат, като футболен играч, който сключва по-добра сделка с друг отбор? Защо да му пука за верността към родината, щом като родината му изневеряваше?

Франк Кейн въздиша. Пука му. Този отговор най-вероятно ще му струва живота, но той казва:

— Не, благодаря, майоре.

 

 

Вече са навлезли 300 километра навътре в Канзас и наоколо е пущинак.

— Спри — казва майорът.

Кейн отбива встрани и изключва двигателя. Намират се на кръстопът. На километри и в двете посоки се простират полета, покрити със сняг. Майорът се пресяга и взема ключовете.

— Изкарай си задника от колата — казва той.

Кейн отваря вратата и излиза на студа. Заобикаля колата и отива до майора, двама голи мъже насред Канзас.

— Сега какво? — пита Кейн.

— Ето го моя хеликоптер.

Той поглежда нагоре. Кейн примигва към синьото небе и забелязва една черна точка, която бързо се уголемява. След по-малко от минута Кейн разпознава един „Апачи“, който лети ниско над земята. Хеликоптерът се приземява сред вихрушка от прах и сняг. Кейн забелязва, че пилотът е облечен във военна униформа. Забелязва също, че ракетите на хеликоптера са насочени към колата.

— Може би трябва да се дръпнеш от колата — казва майорът.

— Къде е Остин? — пита Кейн.

— Ще я освободим.

— Кога?

— Скоро.

— Каква е гаранцията?

— Имаш думата ми, Франк.

Майорът стъпва на единия плаз на хеликоптера. Взема нещо отвътре и подхвърля зелено одеяло на Кейн. След това му козирува, както президентът на екипажа си на южната морава, докато се качва в хеликоптера си. Извисява се над земята като Бог.

Докато Франк Кейн гледа смаяно голия майор Чарлс Удроу Уокър, който се издига във въздуха, от апачито се изстрелва ракета, която взривява колата.

 

 

Елизабет Остин е заключена в някаква къща. През прозорчето на малката стая вижда пясъка и кактусите на пустинята. Намира се някъде на югозапад, близо до Мексико или в самото Мексико.

Последното, което си спомня, е как влиза в апартамента си. Когато се събуди, лежеше на леглото в тази стая и умираше от болка. Два от кътниците й бяха извадени.

Тя плюе кръв и разтрива челюстта си, за да намали пулсиращата болка, когато вратата се отваря и майор Чарлс Удроу Уокър влиза вътре. Той затваря и заключва вратата зад себе си. Тя си мисли: Той не заключва мен, а заключва останалите отвън.

— Съжалявам за зъбите — казва майорът. — Маккой не чува гласа на разума. — Той клати глава. — Политик.

Застанал там в черна работна риза с дълъг ръкав, дънки и ботуши, с разрошена руса коса и гладко избръснато лице, с изправената стойка на войник, Уокър много прилича на мъжа, който някога е бил — гордостта на Уест Пойнт, очарователният лидер, легендата на зелените барети. Изобщо не прилича на мъжа, в който се е превърнал — най-опасния престъпник в Америка.

Той се е втренчил в нея и тя вижда как злото се прокрадва в очите му. Оглежда я — все още е облечена с блузата и полата от костюма си — все едно се двоуми как да постъпи. Най-накрая решава.

— Съблечи се.

— Върви по дяволите.

Той застава до нея, сграбчва блузата й и я разкъсва. Тя замахва с юмрук към лицето му, а той дори не си прави труда да блокира удара.

— Щом това те успокоява, добре — казва майорът. — Но ще правиш каквото искам.

Сутиенът й пада и тя стои пред него. Не трепери от страх и не плаче. Няма да плаче. Той гледа красотата й и дишането му се учестява; очите му потъмняват. Приближава се към нея; тя забива коляно в чатала му. Той я удря през лицето с опакото на ръката си и я събаря на леглото. Лицето и челюстта й горят от болка, очите й се пълнят със сълзи. Той хваща полата й и я смъква заедно с бикините. Очите му са подивели, пъхти като животно. Разкопчава колана си; панталоните му падат на земята. Тя стиска очи, не иска да го гледа. Той я сграбчва, обръща я по корем и повдига хълбоците й. Тя затваря очи, стиска зъби и стене, когато той прониква с внезапна сила в нея. Изпитва облекчение, когато той свършва бързо.

Но това не е последният път.

 

 

Всеки път е груб. Винаги прониква в нея отзад, сякаш не иска да вижда лицето й, докато я изнасилва, или пък не иска тя да го гледа. Никога не се съблича; само сваля панталоните си. Никога не прави опит да я прегърне или да я погали. Просто я чука. Като животно, като див звяр. Когато свърши, той си тръгва бързо и без да казва нищо, все едно го е срам от насилието. Но го прави отново. И отново. И отново. Тя се бори с него всеки път, но без никакъв резултат. Не може да го победи със сила. Той е природна стихия. Волята й отслабва. Майорът контролира живота й. Злото му е всепоглъщащо.

След десетия път тя казва:

— Обичам те.

Две седмици по-късно майорът и хората му я превеждат през границата в Мексико. Пътуват към Сан Хосе дел Кабо. Той казва, че ще живеят там заедно и завинаги.

— Той трябва да умре! Трябва да умре бързо и болезнено или ще се превърнем във втора Колумбия!

 

 

Директорът на ФБР Лорънс Маккой е освободил Уокър, а сега Уокър бави освобождаването на Елизабет Остин. Минали са две седмици, а от Остин няма и следа. Майор Чарлс Удроу Уокър трябва да умре. Мечтата на Маккой за Белия дом зависи от това.

Маккой обаче не знае къде е Уокър, нито пък на кого може да се довери. Уокър беше казал, че има хора във ФБР. Затова Маккой търси съдействие от другаде. Той казва на директора на Централното разузнавателно управление на Съединените американски щати:

— Заловете кучия син и го убийте!

 

 

Младата американка седи на масичка пред кафенето и отпива от чашата си, красива и лъчезарна в колосаната си бяла рокля, бяла капела и черни очила. Сигурно е известна актриса. Да, Хуан решава, че е филмова звезда. Много филмови звезди са сядали в кафенето му в Баха Калифорния, но тази със сигурност е най-красивата.

Хуан й сервира чаша прясно кафе от най-добрия сорт. Тя му се усмихва. Той може само да си мечтае за жена като нея. Хуан въздиша. Само присъствието й в заведението му през последните няколко седмици му е достатъчно. Днес тя е сама; едрият рус американец не се вижда никъде. Нито бодигардовете им. Хуан отчаяно иска да я заговори, но не може да събере сили. Той поставя чашата с кафе на масичката пред нея.

Gracias — казва тя и припада.

 

 

Доктор Хорхе Ернандес бе завършил медицина в Гуадалахара през 1965 година, когато абортът в Щатите беше незаконен. От 1965 до 1973 година Хорхе специализираше в една област: аборти на американки. Беше открил клиники за аборти в пограничните градове, от Матаморас до Тихуана. Делото „Роу срещу Уейд“ го накара да изостави тясната си специализация.

Той затвори клиниките си и се премести в Сан Хосе дел Кабо — обичаше риболова. Последната му манипулация върху американка беше преди повече от двайсет години. Определено това беше причината тази американка да се намира при него. Хорхе забелязва, че тя няма халка. Той потупва ръката й, когато тя отваря очи.

— Къде съм?

— В болница — отвръща Хорхе. — Тук сте, за да направите аборт?

— Какво? Не!

— Но вие сте бременна, нали знаете?

По изражението на лицето й Хорхе разбира, че не знае.

Тя казва:

— Трябва ми телефон.

 

 

Майор Чарлс Удроу Уокър спира джипа пред уединената къща на плажа в покрайнините на Сан Хосе дел Кабо. Влиза в къщата. Отсъствал е два дена; пътува до границата само за да разбере, че снимката му все още е на първа страница на всички вестници в Америка. Затова е изпратил хората си на север. Ще остане в Мексико още един месец, преди да се присъедини към тях в Айдахо. И тогава ще обявят война на Америка.

Дотогава ще се наслаждава на секса с Елизабет.

Чарлс Удроу Уокър беше роден за война и секс. Притежаваше психическата суровост да убива и физическата издръжливост да прави секс — комбинация, която му носеше огромна власт и над двата пола. Мъжете бяха готови да умрат за него, а жените да легнат под него. Никога не се уморяваше от секс или убиване. Чарлс Удроу Уокър щеше да получава още и от двете.

Преди да тръгне, щеше да убие Елизабет. Вече го обичаше, както всичките му жени в крайна сметка го обикваха, но тя беше риск за безопасността му. Жените винаги носеха риск. Чарлс Удроу Уокър обичаше войната и секса, но никога не беше обичал жена.

— Елизабет!

Никакъв отговор. Той минава през къщата към задната тераса. Оглежда плажа от север на юг. Няма никой, освен една жена на ръба на водата. Тръгва към плажа.

 

 

Елизабет усеща присъствието му и се обръща.

Майорът приближава. По лицето му разбира какво ще направи с нея. Той се усмихва, но изведнъж спира и накланя глава, все едно се ослушва. И те се появяват. Три черни хеликоптера изникват над дърветата, заобикалят майора и увисват ниско над плажа; три снайпера са насочени срещу майор Чарлс Удроу Уокър. Той поглежда към всеки хеликоптер и после обратно към Елизабет.

— Ти ме предаде.

— Ти ме изнасили.

Беше се обадила на директора на ФБР Маккой от леглото си в болницата и беше заложила капан на майор Чарлс Удроу Уокър. Каза на директора къде се намира и къде ще бъде майорът.

— Длъжник съм ти, Елизабет — беше отвърнал Маккой. — Ти току-що ме направи президент.

— Каза, че ме обичаш — изрича майорът.

— Излъгах.

— Не, не си излъгала. Аз те притежавам, Елизабет. Винаги ще те притежавам — ума, душата, живота ти. Никога няма да се освободиш от мен. И един ден ще дойда за теб. Но няма да те убия. Ще ти причиня по-голяма болка. Ще ти отнема най-скъпото. Обещавам ти.

Той поглежда към хеликоптерите и пренебрежително свива рамене.

— Могат пак да ме арестуват, но не могат да ме задържат. Ще се върна за теб, Елизабет. Един ден.

Той се ухилва и усмивката му е сатанинска. Но усмивката му изчезва, когато тя казва:

— Те не са тук, за да те арестуват.

Тя се обръща и чува три изстрела.

Елизабет Остин се отдалечава, без да се обръща, но с ясното съзнание, че животът й завинаги е променен. Злото я притежаваше. Злото я беше насилило, обладало и посадило семето си в нея. Това зло сега беше мъртво. Но трябваше ли и детето, което носеше в себе си, да умре?

Тя обмисляше дали да убие живота в себе си всеки ден, откакто доктор Ернандес й каза, че е бременна. Беше обмисляла и собственото си самоубийство, но първо трябваше да убие Уокър. Сега той е мъртъв и тя е свободна да се самоубие и да убие детето със себе си. Отчаяно иска да умре.

Но не може да убие живота в себе си. Не може да убие детето. То заслужава да живее и следователно Елизабет трябва да живее, за да го дари с живот. Детето е единственото нещо, което я разколебава да се самоубие. Детето спасява живота й. Нейната Грейс.

 

 

Сега тя чува плача на детето. Той се превръща в хленч и после замира. Детето отново е на тъмно, както когато беше в утробата на Елизабет. Сега обаче тя не може да спаси живота му и то не може да спаси нейния живот. Само един човек може да спаси и двете.

Тя чува глас, онзи познат глас на злото:

— Взех най-скъпото ти, както ти обещах. Сега ще я притежавам, така както притежавах теб.

Елизабет се събуди, седна в леглото и изпищя:

— Неее!

* * *

Бен отвори очи. Огледа се. Беше му се сторило, че чува вик.

Погледна часовника си: четири часа сутринта. Стана и отиде до Джон, който се беше сгушил в спалния чувал. Спомни си онези нощи след войната, когато беше присядал на леглото на сина си и го беше гледал и слушал дишането му, и си беше мислил колко много го обича, но съзнаваше, че не е добър баща. Животът на Джон го беше повел по друг път, който според Бен никога нямаше да пресече неговия. Сега обаче пътищата им се бяха слели.

Бен сложи длан върху устата на сина си, за да му попречи да извика. Джон стреснато се събуди; осъзна, че е Бен, и се отпусна.

— Време е — прошепна Бен.

Агент на ФБР О’Брайън спеше, завързан с тиксо.