Марк Хименес
Отвличането (34)

6:45 ч.

Няма вид на извратен, помисли си Джон, докато наблюдаваше заподозрения през прозореца на стаята за разпит. Не приличаше на побойниците от армията; не беше груб, дебел, космат, мръсен и грозен. Но пък и как би трябвало да изглежда един перверзен тип? Снимките, които публикуваха във вестниците, винаги бяха на разни небръснати мерзавци с мазни коси, белези от акне и липсващи зъби. Този тип беше чист и гладко избръснат. Всъщност дори му се струваше смътно познат, като някое от току-що завършилите колежа хлапета, които работеха в „БрайсУер.ком“, но пък Джон срещаше такива лица всеки ден в света на високите технологии.

Сега Джон осъзна, че никога повече няма да види Грейси. Никога нямаше да я прегърне, да поговори с нея, да се порадва на закръгленото й личице. Този тип му я беше отнел. Завинаги. Джон искаше да се разбеснее, но не можеше да извика в себе си никаква ярост. Едва успяваше да намери сили да стои на разтрепераните си крака. Той се наведе и се облегна на стъклото. В очите му бликнаха сълзи. Поне болката й беше спряла. Той осъзна, че отново й завижда: неговата болка никога нямаше да отмине.

 

 

Похитителят нямаше какво да сложи на масата за преговори.

Не можеше да сключи сделка.

Сделката й не се състоя.

Елизабет също стоеше пред стъклото и гледаше похитителя. Беше толкова близо до него, че можеше да удуши кучия син, все едно не ги делеше преграда, и се питаше дали ще успее да влети в стаята за разпит и да го умъртви, преди началникът на полицията Райън и агент Девро да реагират. Погледна Джон. Беше се облегнал на рамката, опрял чело в стъклото, а ръцете му висяха отстрани; гледаше похитителя както дете гледа горила в зоологическата градина.

Елизабет отново се взря в похитителя и си го представи върху дъщеря си: тя лежи неподвижна, безмълвни сълзи се стичат по лицето й, и се пита защо бог я е изоставил. В тялото на Елизабет се разля горещина, ръцете й се свиха в юмруци. Цялото й същество копнееше да удуши това копеле.

Тя погледна към Райън и Девро, застанали на няколко крачки зад нея, увлечени в разговор, без да забелязват разстроената майка на жертвата пред стаята за разпит. Тя се промъкна към вратата. Пулсът й се ускори.

 

 

— Получихме анонимно обаждане — обяви полицейският началник Райън.

— Трябваше да издействате заповед за обиск — каза Девро. — Пол, твоят човек е извършил незаконно претърсване — „под стелката на колата“ и „под покривалото“ не означават „в полезрението“. Тази снимка и фланелката дори няма да влязат в съдебната зала. Какво друго имате?

— Треньорът го разпозна.

— Със сигурност ли?

— Почти.

Девро повдигна вежди.

— Това няма да има особена тежест в залата. Някакви други веществени доказателства?

— За момента, не.

— А в апартамента му?

— Нищо.

— Нещо друго в колата?

— Не… но хората ти я претърсват и проверяват за материал за ДНК тест.

— И по-добре да открият нещо, Пол, защото това, което имаме, не можем да го представим на съдебните заседатели.

Райън едва не се изсмя.

— Можем и още как! Съдебните заседатели в нашия окръг ще признаят за виновен и някой автобус, ако им кажем.

— Шефе!

Някакъв полицай тичаше по коридора към тях.

— Шефе — задъхано изрече той, — открихме мобилния му телефон. Миналата седмица се е обаждал девет пъти в дома на семейство Брайс.

 

 

Елизабет беше на крачка от вратата на стаята за разпит, когато думите на полицая я разтърсиха. Тя се обърна към него и рязко посочи похитителя зад стъклото.

— Обаждал се е в моята къща?

— Не на вашите номера, госпожо — отвърна полицаят. — Обаждал се е на линията на Грейси. Взел е номера от указателя.

— Той е дебнал дъщеря ми!?

Чашата преля. Внезапен изблик на ярост подтикна Елизабет към вратата и тя влетя в стаята за разпит, преди останалите да реагират. Похитителят се отдръпна, когато тя прескочи масата и се хвърли върху него. Столът полетя назад и двамата рухнаха на циментовия под. С оковани ръце и крака, той не успя да предотврати падането. Елизабет се стовари върху гърдите му, първо с коленете, избивайки въздуха от дробовете му. Той отвори уста, за да си поеме дъх, докато тя го удряше по лицето, отново и отново, сякаш се опитваше да пробие дупка в черепа му. Адреналинът и яростта й даваха сили, които не подозираше, че притежава; слюнката хвърчеше от устата й заедно с думите:

— Къде е дъщеря ми, по дяволите?

Опита се да счупи носа му с кокалчетата на ръката си. Той изстена.

— Убил си я, нали?

Тя изопна назад десния си крак, както когато играеше гимнастика, и заби коляно в слабините му, с надеждата да натика топките му в мозъка. Той подбели очи и изрева от болка.

— Вече не си отгоре, жалък мръснико!

Сграбчи копелето, което й бе отнело детето, за врата и започна да го души.

— Изрод перверзен!

Изведнъж чифт здрави черни ръце я обгърнаха през кръста и тя увисна във въздуха. Силните й ръце обаче останаха вкопчени в тънкия врат на похитителя. Стискаше до краен предел, но хватката й постепенно отслабна. Изрита го за последен път в ребрата, което предизвика тихо изскимтяване.

 

 

— Мисис Брайс, овладейте се!

Все още с ръце около кръста й, Девро се опитваше да изведе майката от стаята за разпит, докато тя риташе, крещеше и плюеше по заподозрения. Беше напълно превъртяла! Той я завлече до вратата, но тя се хвана с две ръце за рамката и се вкопчи в нея, продължавайки да бълва ругатни, а очите й пламтяха от дива ярост.

— Ще умреш, извратено копеле! Ще умреш и ще гориш в ада!

Мили боже, беше невероятно силна за ръста си! Девро се опита да разтвори пръстите й, без да отпуска хватката около кръста. Усещаше как силните й коремни мускули се свиват, как тялото й се изпълва с адреналин.

— Аз лично ще инжектирам отровата във вените ти, перверзник долен! Ти уби моето детенце! Проклет да си! Проклет да си! Проклет да си!

Девро тежеше поне петдесетина килограма повече от майката, но не успяваше да я изкара от стаята! А беше немислимо да я стисне до задушаване, за да я омаломощи. Той реши да се наклони назад, за да добави и тежестта на тялото си към натиска и да види дали ще я откопчи от рамката. По дяволите! Сигурно адреналинът й даваше такава сила. Девро потърси с поглед началник Райън.

Райън обаче се опитваше да вдигне заподозрения, от чиито нос и уста шуртеше кръв, а той притискаше с длани слабините си. Успя все пак да застане на колене. Райън го издърпа за металния колан на кръста му и буквално го повдигна във въздуха. Заподозреният стъпи на крака и повърна.

— Да се задавиш до смърт, кучи сине! — изкрещя майката.

След като закрепи заподозрения на стола, Райън изтича до вратата и разтвори един по един пръстите на Елизабет, докато тя продължаваше да кълне похитителя. Девро без малко да политне назад заедно с нея. Райън затвори вратата на стаята за разпит.

— Пуснете ме, по дяволите! — заповяда майката.

Девро я пусна. Тя отблъсна ръцете му и пооправи дрехите си. Беше облечена с черно-бял анцуг, под който имаше черна тениска; лицето й беше почервеняло и блестеше от пот; гърдите й се надигаха при всяко вдишване. Тя изтри с ръкав сълзите и слюнките от лицето си.

— Искам да знам какво е направил с нея!

— Ние също, мисис Брайс, но той е задържан от полицията и вие не можете да изкопчите от него информацията с бой!

— Тогава вие я изкопчете с бой!

— Мисис Брайс!

Специален агент Юджийн Девро никога досега не беше крещял на майка на отвлечено дете. Но и никога не беше срещал майка като Елизабет Брайс. Повечето рухваха: някои пропушваха отново, други започваха да пият, трети не ставаха от леглото, а други се озоваваха в психиатрична клиника с нервно разстройство. Елизабет Брайс преби от бой основния заподозрян.

Девро беше доволен, че не е негова съпруга, но въпреки това остана силно впечатлен.

Сега тя крачеше из коридора като животно в клетка, опитвайки се да се успокои и разглеждайки следите от кръв по ожулените кокалчета на ръцете си; пъхна ръка в уста и засмука кръвта.

— А сега всички се успокойте! — нареди началник Райън и се обърна към няколкото полицаи, които бяха дотичали да видят какво става. — Повикайте някой да почисти… и доведете лекар за заподозрения.

Доволен, че майката вече се владее, той се обърна към младия полицай, който беше съобщил за телефонните обаждания:

— Това ли е? Само телефонни обаждания?

— Не, сър. Той работи за мистър Брайс.

— Какво?

— Да, шефе, тоя тип работи в „БрайсУер“.

Началникът се обърна към бащата:

— Познавате ли го?

Повечето бащи молеха Девро да им позволи да прекарат пет минути с похитителя. Този баща обаче беше останал прилепен за стъклото през цялото време, докато майката налагаше заподозрения. Мистър Брайс поклати глава.

— Не.

— Шефе — каза полицаят, — телефонната компания може да идентифицира най-близката клетъчна базова станция до местоположението на телефонното повикване. До сградата на „БрайсУер“ има базова станция.

Райън погледна Девро и сви рамене, сякаш го предизвикваше: „Нали ти казах“. Докато новата информация попиваше в съзнанието им, всички очи се обърнаха и приковаха в младия мъж, който кървеше и хлипаше в стаята за разпит. Майката се обърна към Девро и го посочи с пръст.

— Разберете какво е направил с дъщеря ми.