Марк Хименес
Отвличането (19)

17:33 ч.

— Чисти са! — каза агент Рандъл.

Специален агент Юджийн Девро дъвчеше дръжката на очилата си. Двамата с агент Рандъл стояха до бюрото на Девро в командния център.

— Не смятах, че семейството ще се окаже замесено, но шефовете изискаха да спазим процедурата.

— А дядото — каза Рандъл, — гърбът му изглежда така, сякаш някой го е дялкал с нож за месо.

— Той е полковник от армията. Сигурно е бил военнопленник.

— Във Виетнам?

— Да…

— И те са измъчвали пленените американци?

Девро се изхили.

— Още ли ви преподават история в университета?

Рандъл го гледаше като дете, което не разбира къде е сгрешило.

— Да, северновиетнамската армия е измъчвала нашите, карали са ги да слушат Вари Манилоу по двайсет и четири часа в денонощието, били са ги, изтезавали са ги с електрически ток, чупели са ръцете и краката им…

Рандъл гледаше покрай Девро към вратата.

— Ето го — каза той и изчезна.

Девро се обърна. Стройният русокос мъж, който вървеше към него, беше около метър и осемдесет, но в очите на Девро сега изглеждаше по-едър.

— Полковник Брайс…

След кратко мълчание Бен каза:

— Явно сте ме проучили.

— Това е част от работата ни, сър.

Полковникът кимна.

— Не е нужно да ме наричате „полковник“. Нито пък „сър“.

— Заслужили сте си го, сър. Самият аз бях лейтенант от корпуса за обучение на офицери от запаса в Тексас. Естествено, тренировъчните занятия не ме подготвиха особено за Виетнам.

— Нито пък мен академията в Уест Пойнт.

И двамата се усмихнаха, споделяйки мислите на войници, които цял живот се бяха мъчили да забравят този факт. Девро сложи очилата си за четене, протегна се през бюрото и взе увеличените снимки на заподозрените.

— Треньорът не успя да разпознае мъжете от тези снимки — каза Девро. — А татуировката… не съм виждал такава в армията. Помислих, че може би вие сте виждали. Горната й част е покрита от ръкава му, но от това, което се вижда, ми прилича на криле на самолет, с изключение на черепа и кръстосаните кости.

Той подаде на полковник Брайс уголемената снимка на татуировката.

— В момента я търсим в базата данни за гангстери на Бюрото. Може да е татуировка на байкър. На нея пише „пепелянка“.

Полковникът рязко изтръгна снимката от ръката на Девро и се вгледа в нея, сякаш виждаше лицето на Сатаната. Кръвта се отдръпна от лицето му. Снимката падна от ръката му и политна към пода. Той се приведе и зарови лице в ръцете си.

— Добре ли сте, полковник? — Девро вдигна снимката. — Виждали ли сте тази татуировка?

Полковник Брайс прокара пръсти през русата си коса и внимателно се изправи. Пое си въздух и издиша бавно, сякаш беше на преглед при лекар. Заговори, без да поглежда Девро.

— Това не е татуировка на байкър.

— Откъде знаете?

Полковникът стисна и отпусна челюстта си няколко пъти. Той разкопча левия ръкав на ризата си и започна да го навива. На китката му имаше черен военен часовник. Кожата на долната част на ръката му беше почерняла от слънцето и покрита с изрусени косъмчета, докато горната част беше бледа. Стряскащото обаче беше татуировката с разперени криле на орел, издълбани с черно мастило върху бялата му кожа, но в средата на крилете, където би трябвало да има изрисуван отворен парашут, символизиращ оцеляването на войника от въздушното училище, имаше череп с кръстосани кости. Над крилете дъговидно бяха изписани думи на някакъв азиатски език, под тях стояха инициалите ГПН-ГКС, а под крилете в кавички пишеше ПЕПЕЛЯНКА. Девро се наведе и сравни увеличената фотография с татуировката на ръката на полковника; участъкът от татуировката, който се виждаше под ръкава на снимката, напълно съвпадаше с долната част на татуировката на полковника.

Девро се изправи, свали очилата си и реши да изчака. Просто не можеше да притисне полковника. Този мъж беше истински американски герой. Когато полковник Брайс най-накрая заговори, бе впил очи в ботушите си.

— Отряд „Пепелянка“ към ГПН извършваше тайните мисии, за които президентите лъжеха. ГПН означава Групи за проучвания и наблюдения, а ГКС — Главно командване Север. Извършвахме задгранични операции в Лаос, Камбоджа и Северен Виетнам. Мисията ни беше да пресичаме доставките по линията Хо Ши Мин, да избиваме офицерите от северновиетнамската армия, да правим разузнаване за въздушните нападения… но нито една от операциите ни не се е случила официално. Действията ни не присъстват в докладите.

Девро посочи азиатския текст:

— Това на виетнамски ли е?

Полковникът кимна.

— Какво означава?

Полковникът се поколеба, но накрая каза:

— „Убиваме за мир“, неофициалното мото на зелените барети. — Той погледна Девро. — Дяволски трудно е да се отърве човек от това. От една татуировка.

Девро подаде снимката на едрия мъж на полковника.

— Това е човекът с татуировката. Познавате ли го? Трудно можете да забравите този белег.

Полковникът се вгледа в снимката на едрия мъж; Девро помисли, че видя следа на разпознаване да преминава през лицето на полковника. Той обаче бавно поклати глава и каза:

— Не.

— Колко души получиха тази татуировка? — попита Девро.

— „Пепелянка“ беше отряд от дванайсет мъже, който беше действал четири години, преди да се присъединя към тях. Смъртните случаи бяха чести. Вероятно около двайсет и пет души имат тази татуировка, може би повече. Аз познавах само единайсетте мъже, с които служих.

— Значи ще изкараме докладите на отряда за специални операции и…

— Никога няма да се доберете до тези доклади, ако те изобщо съществуват. — Полковникът се изправи и смъкна ръкава си. — Агент Девро, съпругата ми знае какво съм правил там, но синът ми — не. Искам нещата да останат така.

— Разбирам, сър.

Девро си помисли, че само един герой от Виетнам би се чувствал задължен да скрие героизма си от собствения си син.

— Виждал е татуировката — каза полковникът, — но не знае какво означава. Освен това не знае нищо за отряд „Пепелянка“.

— А мисис Брайс?

— Елизабет ли? Не. Знае, че съм служил във Виетнам, но нищо повече. Не би ме разбрала. Който не е бил там, просто не може да разбере.

— И слава богу.

Полковникът закопча ръкава си и каза:

— Агент Девро, ще го приема като лична услуга, ако не споменавате татуировката пред семейството ми.

Девро изучаваше лицето на полковника в продължение на няколко секунди и накрая каза:

— Добре, полковник. Засега ще си остане между нас. Аз също не искам да разгласявам въпроса с татуировката, в случай че мога да се докопам до имената на зелените барети.

Полковникът изгледа агент Девро, сякаш изобщо не го виждаше. Юджийн Девро беше участвал в пехотата във Виетнам. Зелените барети бяха елитът на армията, обучени в изкуството да убиват. Бен Брайс нямаше вид на обучен убиец. Не беше и физически застрашителен като зелените барети, които Девро беше виждал в армията. Всъщност изглеждаше прекалено фин, за да е бил способен на онова, което зелените барети направиха в Югоизточна Азия преди четири десетилетия. Нещо в очите му обаче подсказваше на Девро, че се заблуждава.

Сините му очи го издаваха.