Марк Хименес
Отвличането (77)

16:52 ч.

— Току-що го изпуснахте — каза собственикът на магазина. — Няма и половин час. Това момче не можеше да различи тампон от ролка тоалетна хартия.

Той се засмя на собствените си думи. Смесеният магазин на главната улица беше собственост на семейството му повече от петдесет години. В него можеха да се купят храна, тор, дрехи и тампони.

— Като младеж, който иска презервативи. Подаде ми листче с названието. — Собственикът се наведе и разрови кошчето за боклук. — Да, ето го.

Човекът удари главата си в долната част на тезгяха и отново се появи, като потъркваше голия си череп с едната ръка и подаваше листчето бяла хартия с другата. На него имаше две думи — тампони „Тампакс“ — а под тях беше нарисувано усмихнато лице.

— Това е нейният почерк — каза Бен.

— И рисунката е нейна — отвърна Джон.

Собственикът на магазина леко наклони глава и попита:

— Тече ли ми кръв?

Бен поклати глава.

— Можете ли да го опишете?

— Руса коса, сини очи, висок горе-долу колкото вас, но по-набит, може би към двайсет и пет годишен. Виждам го десетина пъти годишно. Странна птица.

— В какъв смисъл?

— Ами например нещата, които купува — момичешки дрехи, розова пижама, кукла Барби…

— Грейси не играе с кукли — каза Бен.

Джон изскърца със зъби:

— Проклето копеле.

— Пъхна кутийката под палтото си, все едно е списание с голи момичета, и си тръгна… което ми напомня, че преди няколко месеца си купи списание „Форчън“. Спомням си, защото не ми прилича на инвеститор. Може още да пазя броя. — Той отново се наведе и затършува под тезгяха. — Да, ето го.

Той извади списание „Форчън“. Погледна предната страница със снимката на Джон и после към самия него.

— Хей, този прилича на вас. — И той отново погледна корицата. — Но това сте вие.

Той отгърна на страницата със снимката на семейство Брайс.

— Стоях тук и четях статията, когато той дойде и измъкна списанието от ръцете ми.

— Забелязахте ли откъде напусна града?

— Тръгна на север. Беше паркирал точно където сте паркирали вие. Излезе от паркинга и се насочи на север, сигурен съм.

Бен благодари на собственика за отделеното време и двамата с Джон се запътиха към вратата.

— А, и още нещо — спря ги човекът. Те се обърнаха. — Няма един пръст. Ето този.

Собственикът на магазина сочеше към тавана с показалеца си.

Бен и Джон излязоха. Бяха обикаляли града да показват снимките на собствениците на магазини по главната улица. Смесеният магазин беше четвъртата им спирка.

— Не е купил тампони за мъртво момиче — отбеляза Бен.

— Тампони — каза Джон. — Не знаех, че вече има цикъл.

— Няма такова нещо. Просто е искала той да дойде в града.

— Но защо?

— Защото е знаела, че аз… че ние ще дойдем за нея. Тя е умно момиче, Джон. — Бен погледна на север, към угасващата светлина на залеза. — И е някъде там.