Марк Хименес
Отвличането (64)

12:19 ч.

Когато ленд роувърът изчезна зад хълма, Джон влезе в хижата. Умираше от глад; сутринта беше изял само обичайната си закуска от натрошени бисквити „Орео“ с мляко и после бе пил черно кафе.

Отиде до кухненския кът в единия край на дневната и усети лек дъх на уиски. Пет празни бутилки стояха в мивката с обърнати надолу гърла. Даде си сметка, че е тръгнал да гони вятъра с един пияница, но вече не можеше да изтича вкъщи при Елизабет. Той изнесе бутилките и ги хвърли в кофата за боклук.

Когато се върна, потърси из шкафовете някаква нормална храна, но откри само диетични десертчета с мюсли, органична овесена каша, органични макаронени изделия, органично фъстъчено масло, витамини и хранителни добавки. Пияница, който се грижи за здравето си? Отвори хладилника: сок от грейпфрут, сок от портокал, кисело мляко, плодове, сирене, плик с мексикански боб. Нищо, което да става за ядене. Но, така или иначе, когато затвори вратата на хладилника и видя снимките на Грейси, прикрепени с магнит, веднага изгуби апетит.

Разходи се из стаята и откри купчина изрезки от вестници и списания за „БрайсУер.ком“ и гениалния й основател. На масичката до един кожен фотьойл пред камината лежеше списание „Форчън“ с портрет на Джон на корицата, отворено на страницата със снимка на семейство Брайс, на която Грейси се усмихваше мило. Бен не беше преставал да се интересува от живота на сина си. Джон обаче никога не беше отговарял на телефонните му обаждания и не беше идвал да го види, убеден, че на тази възраст вече няма нужда от баща.

Грешеше.

Хижата имаше две спални, всяка с малка баня. Едната беше на Грейси: в гардероба висяха нейни дрехи, из стаята бяха пръснати нейни вещи, на леглото имаше индианска украса за глава с пера, а в ъгъла стоеше пъстър тотем. Върху таблата на леглото със спретнат почерк беше гравирано името й.

Другата спалня беше спартанска, само с легло, дървен скрин с чекмеджета в единия ъгъл и нощно шкафче. Леглото беше с опънато одеяло, подпъхнато под матрака. Войнишко легло — точно като това, на което беше спал Джон до деня, в който тръгна за Масачузетския технологичен институт.

В малкия гардероб висяха дънки, джинси и памучни ризи, зимно палто и опакованата в найлонов плик парадна униформа на полковника от армията на Съединените щати. На пода имаше маратонки и ботуши. На рафта — няколко шапки, каскети и зелена барета, също увита в найлон.

На нощното шкафче имаше стар телефон с шайба, стенна нощна лампа, малка рамка със снимка на майка му и купчина писма от Грейси. Стар телефон, обикновена поща, никакъв компютър — баща му всячески се опитваше да живее в миналото. Джон взе най-горния плик. Грейси беше изрисувала засмени личица във всеки ъгъл и пред погледа му изплува щастливата й усмивка. Възможно ли беше да е още жива?

Значи всички вкъщи я мислеха за мъртва.

Грейси се зачуди дали ще има прощална литургия за нея като за онова момченце от квартала, което беше умряло от някаква болест, с която се беше родило. Олтарът щеше да е украсен с прекрасни цветя, отец Ранди щеше да е облечен с официалните си одежди, хорът щеше да пее „Чудна благодат“. Майка й щеше да изглежда невероятно красива с черна рокля, а баща й… Той изобщо имаше ли черен костюм?

Представяйки си ги двамата на собственото си погребение, красавицата и компютърния гений, Грейси се зачуди как изобщо се бяха оженили… и дали се обичаха. Баща й обичаше майка й, това беше ясно. Беше като кутре, което непрекъснато й ближе обувките. Но дали тя го обичаше? Грейси не беше сигурна. Веднъж беше попитала баба си, но тя й отвърна: „Разбира се, че го обича, просто понякога възрастните имат разногласия, които ги разделят“. Тя попита какви разногласия имат те с Бен, но баба й се разплака и Грейси никога повече не я попита.

Отново си представи погребението си. Всички щяха да се подредят в църквата — старите жени щяха да плачат, децата щяха да се закачат, а родителите им щяха да им се карат; литургията щеше да започне и отец Ранди и момичетата от хора щяха да тръгнат по пътеката между редовете към празния бял ковчег — да, тя искаше да има бял ковчег — който стоеше точно пред олтара с нейна снимка отгоре, на която тя е с футболния си екип, защото всички искат да я запомнят така.

Боже, погребението й щеше да е страхотно. Всички от града щяха да присъстват, мама, татко, баба и Сам, Силвия и Хилда, съотборничките й, треньорът Уоли, съучениците й — вероятно щяха да обявят деня за неучебен — учителите й и директорката; всички щяха да плачат и да се молят за малкото мъртво момиче. Изглеждаше толкова приказно, че почти й се прииска да бъде там. Но Грейси нямаше да бъде там, както и Бен. Защото тя не беше мъртва и той идваше да я спаси.

Полковник Брайс, вие ме спасихте. Докато лежах в онази килия в „Сан Би“, мислех, че никога няма да видя жена си и децата отново, но вие върнахте мъжа на съпругата ми и бащата на децата ми. Дължа ви живота си. Бог да ви благослови.

Джон откри кутиите в дървения шкаф; в първата имаше десетки писма, но не от Грейси. Бяха от военни пилоти, които дължаха живота си на баща му.

Той не познаваше собствения си баща.

Върна писмата в първата кутия и отвори втората. Вдигна поставената в рамка диплома на Бен от Уест Пойнт, отличия от армията и кутия с прозрачен капак, съдържаща медали: осем пурпурни сърца, пет сребърни звезди, до които имаше празно място за шестата, четири бронзови звезди, две воински отличия; кръст за доблестна служба; орден за заслуги; и в отделна кутийка Почетния медал на Конгреса — кръгла златна плочка с орел над думата „храброст“ и златна звезда с римски центурион, гравиран в средата. Джон докосна медала със страхопочитание, което никога досега не беше изпитвал. Никога не беше възприемал Бен като герой. Героите на Джон Р. Брайс бяха Тим Патерсън, който беше измислил DOS, Рей Томлинсън, създал електронната поща, и Тим Бърнърс-Лий, изобретил HTML, HTTP и URL, които движеха световната мрежа — блестящи умове, които бяха направили възможно пазаруването по интернет, а не мъже, които преди четирийсет години бяха водили война, от която никой не се интересуваше.

Какъв ли е бил Бен, когато е бил млад и силен? Какви са били мечтите му? За какъв живот бяха мечтали двамата с майка му? Били ли са щастливи? Кое го е накарало да се пропие?

Джон намери отговорите в следващата кутия. В нея имаше снимки: портрет на Бен при дипломирането му от Уест Пойнт — облечен е в униформата с висока яка, а отдолу е мотото на Академията: Дълг, Чест, Родина, снимка на Бен и Кейт, той в бяла униформа, а майка му в сватбена рокля, застанали пред църквата под арката от сабите на други облечени в бяло войници; снимки с кума и кумата, чиито образи поразиха Джон. Жената с къдравата коса и крехка фигура му се стори странно позната. На друга снимка същият мъж стоеше до същата жена, която лежеше в родилна стая и държеше бебе; Кейт и Бен надничаха изотзад. Всички се усмихваха, все едно акциите им току-що бяха излезли на борсата.

Джон разрови кутията и намери още снимки: Бен и другият мъж, току-що пристигнали във Виетнам, млади ентусиасти в изрядни униформи; една снимка на целия им отряд, на която двамата бяха с други войници, а в долния край на ръка бяха изписани думите отряд за специални операции „Пепелянка“, 2 декември 1968 г.; друга снимка на Бен, увиснал на въже под хеликоптер, който се носи над гъста джунгла; Бен проснат на земята с разкъсан панталон и един военен лекар, който бинтова окървавения му крак; Бен в болнично легло с някаква хубава медицинска сестра в бяла престилка от едната му страна, а от другата генерал закачва орден „Пурпурно сърце“ на възглавницата му; Бен в джунглата с дълга черна пушка с оптичен мерник, сложил крак върху мъртъв азиатски войник, облечен в черна куртка, а в долната част на снимката пише 1000 метра. Друга снимка на Бен, усмивката му е изчезнала, заменена от суровост, каквато Джон никога не е виждал върху лицето на баща си, нацапано с камуфлажна боя; униформата му вече не е изрядна, а мръсна и протрита, с откъснати ръкави, разкриващи мускулестите му ръце и татуировката.

Не беше същият човек.

Джон си даде сметка, че не знае почти нищо за баща си. Бен Брайс бе герой, това му беше известно, но Бен никога не беше говорил за войната и Джон никога не го беше питал. Баща му беше неудачник. Пияница. И това беше всичко, което знаеше за Бен Брайс.

Джон започна да връща снимките в кутията, но погледът му се задържа върху тази на мъжа и жената с бебето в болницата. Същият мъж присъстваше в ранните снимки с Бен, но после не се виждаше никъде. Докато гледаше лицата на мъжа и жената, Джон изпита странно усещане, че ги познава смътно. Той нежно докосна лика на жената. Изгуби представа колко дълго съзерцава снимката, но изведнъж усети, че Бен се е надвесил над него.

— Кои са тези хора? — попита той.

Бен не отговори веднага. Прокара ръце по лицето си и през косата. После каза:

— Майка ти и баща ти.