Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Abduction, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1глас)
Сканиране
Violeta_63(2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми(2022 г.)

Издание:

Автор: Марк Хименес

Заглавие: Отвличането

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

ISBN: 978-954-769-143-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8413


— Отначало плачех всяка нощ. Плаках дълго време. Виках те — да дойдеш да ме вземеш. Да ме заведеш вкъщи. Но ти не дойде.

— Ето, сега идвам.

Из „Търсачите“ от Алън Лемей

Ден първи

4:59 ч.

Бен Брайс отвори очи и видя кучето си, което явно имаше нужда да се облекчи.

— Не се притеснявай, Бъди. Още съм жив.

Най-добрият приятел на човека още веднъж прокара влажен език през лицето на Бен, за да се увери, че е така. Бен избърса слюнката на златния ретрийвър в чаршафа си, надигна се и седна в леглото. Изпъшка. Всяко туптене на сърцето, което изтласкваше кръвта в главата му, беше като чук, блъскащ по черепа му. Не си спомняше как е изпил докрай бутилката уиски, която стоеше върху нощното му шкафче. Но кога ли си бе спомнял?

Разтри голите си ръце, настръхнали от хладината на априлското утро, и се изправи, ала трябваше да се хване за вратата, за да не падне. Стоя опрян на стената, докато предметите около него се върнаха по местата си, и внесе една борова цепеница в дневната на малката хижа. Пусна Бъди през задната врата и се свлече на пода.

Проснат по корем върху килимчето от остра вълна само по дълги долни гащи, той вдъхна аромата на племето навахо, с който беше пропита грубата тъкан. Затвори очи и се замисли дали да не се опита да поспи още малко, но знаеше, че няма да може: дългогодишният му навик да става в пет нула нула нямаше да го допусне. Примирил се със съдбата си, той събра крака, пъхна длани под гърдите си, вдиша дълбоко и издиша, след което се оттласна от пода. Трицепсите му завибрираха, когато стегнатото му тяло се надигна. Едно. Свлече се тромаво с чувството, че ще припадне. Ново вдишване и издишване. Две. Почти допря килимчето. Оттласна се. Три. Долу. Горе. Четири. На двайсет и петата лицева опора постигна някакъв ритъм и когато направи петдесет, спря.

Обърна се по гръб. Сключи ръце под главата си, сви колене на деветдесет градуса спрямо гръбнака си, стегна коремните мускули, повдигайки рамене от земята, и изви тяло, за да докосне с десния си лакът лявото коляно, а после с левия — дясното. След това се отпусна. Отново се надигна, извивка наляво, надясно, отпускане. И пак. Дясно, ляво, покой. Петдесет пъти.

Изправи се, поспря, за да запази равновесие, и отиде до кухненската мивка. Завря глава под извития чучур и развъртя докрай крана за студената вода. Стегна се в очакване, докато кладенчовата вода пропътува двестате метра от утробата на земята — отначало забълбука в тръбата, а след това шурна от чучура. Тялото му потръпна, все едно беше заврял главата си в кофа с лед. Избърса се с една кърпа за съдове и отвори хладилника. Отпи портокалов сок направо от кутията. Затвори вратата на хладилника и поспря да й се полюбува — русата коса, сините очи, лъчезарната усмивка. Вратата на хладилника беше покрита с нейни снимки, сама или със семейството си, единствената блондинка в него.

Бен излезе от хижата през задната врата и без да гледа към кофата, пусна празната бутилка от уиски върху другите празни бутилки. Дъхът му ставаше на пара от студения въздух. Беше си обул спортни обувки и анцуг и беше нахлупил бейзболна шапка ниско над сините си очи, за да ги предпази от яркото сутрешно слънце. Безкрайното небе беше пусто, само в далечината един лешояд кръжеше да търси закуска. Отиде в градината, отскубна няколко плевела и поля спретнатите лехи с лейката. Бъди излая, готов за разходка.

— Добре, момчето ми, да вървим.

Поеха по неравния терен около хижата — Бъди тичаше напред, а Бен се влачеше след него, с тяло, натежало от шейсет години живот и трийсет години „Джим Бийм“. Скоро Бъди се скри в пелина, но Бен знаеше, че ще открие четириногия си приятел край скалата, която стърчеше на три километра оттук. И наистина, когато пристигна, Бъди беше там — търпеливо го чакаше да се затича, след това да се превие на две и да повърне, както всяка сутрин.

Бен изплю жлъчката, избърса се с червена носна кърпа и изчака да се съвземе. Единствено учестеното му дишане нарушаваше тишината. Около него се простираше усамотената шир на Ню Мексико: платото Таос, граничещо със заснежените върхове на планината Сангре де Кристо, която се извисяваше към синьото небе, земя толкова красива и сурова, че само художник или някой, който бяга от миналото си, можеше да я нарече гостоприемна. На север беше Колорадо, на юг Албакърки, на запад Таос, а на изток — самотната хижа, кацнала на едно възвишение, с метален покрив, който отразяваше слънцето.

— Бас ловя, че ще стигна пръв до хижата, Бъди.

Бен се затича срещу изгряващото слънце и Бъди доволно заприпка след него — това беше забавната част.

Половин час по-късно Бен се беше изкъпал. Беше облякъл дънки, ботуши и джинсова риза, похапваше блокче „Гранола“ и отпиваше кафе, сварено от най-силните зърна, които можеха да се намерят в Таос. Продавачът му гарантира, че това кафе ще разсее мъглата и на най-лошия махмурлук. В противен случай връщал парите.

Той излезе навън, мина покрай градината и отиде в работилницата. По стените висяха дърводелски инструменти, а стаичката беше наблъскана с мебели, които богаташите от Санта Фе наричаха произведения на изкуството. Той придърпа едно ниско столче до люлеещия стол, който бе изработил от мескит, прокара ръце по извитите подлакътници и започна да заглажда с шкурка грапавите участъци. Бъди се завъртя три пъти, легна на прага и се нагласи за дневната си дрямка. Звукът на шкурката, плъзгаща се по дървото, и похъркването на Бъди се сляха в нещо като мелодия, единствената музика в живота на Бен Брайс.

Слънчевите лъчи падаха косо върху пода на работилницата, единствен свидетел на отлитането на още един ден от живота му. Бен остави инструментите, стана и се протегна. Излезе, отиде до западната страна на хижата и седна в люлеещия се стол на верандата, откъдето щеше да наблюдава как слънцето чезне, а небето над Таос става оранжево; щеше да слуша самотния вой на койотите, понякога пригласяйки им, и щеше да остане там, докато замъждукат далечните светлини на града и паднеше нощният студ. Тогава мислите му щяха да го отнесат в миналото, вечно в миналото, контролиращо живота му като банка, отпуснала ипотека, която все не може да бъде изплатена докрай. Щеше да си представя живота, който би могъл да има — мечтите на един млад мъж, голямото приключение, в което животът му така и не се превърна, смъртта на брата, който не беше имал, съпругата, която го обичаше, но го напусна… И след това щеше да мисли за грешките си, да си припомня всяка една от тях, докато не стигнеше до онази, която вечно спохождаше нощите му, и тогава щеше да вземе бутилката. И животът му щеше да продължава така, докато някоя сутрин нямаше да отговори на Бъди.

Денят обаче още не беше свършил и тези мисли не бяха нахлули в съзнанието му. Той подсвирна, Бъди се появи и се сви на кравай в малкия люлеещ се стол до неговия. Бен се протегна, почеса Бъди по шията и прокара пръсти по буквите, издялкани върху облегалката на стола: ГРЕЙСИ.