Марк Хименес
Отвличането (83)

7:10 ч.

— Айдахо! — изкрещя шерифът. — Всички откачалки идват в Айдахо!

Кръжаха над поредния лагер. Първите три на запад от града отдавна бяха изоставени. Бен гледаше през бинокъла, надвесен през отворената врата: десетина хижи, изпотрошени коли и разглобен автобус, повдигнат на бетонни тухли; дърва за огън, изтърбушено канапе пред една от хижите и фотьойл пред друга; тънка струйка дим се издигаше от елен на шиш, който се печеше над открито огнище. Край него стоят трима мъже, пет жени и четири деца, точно като във филма „Избавление“.

Никъде обаче не се виждаше бял ван.

Бен искаше да огледа по-добре и извади сваления мерник на пушката си. През силната оптика той можеше да разбере дали някой мъж се е бръснал с бръснач или с електрическа самобръсначка. Мъжете в този лагер изобщо не се бяха бръснали. Имаха бради и сплъстени дълги коси, никъде не зърна къси руси кичури; носеха дънки и тениски, а не камуфлажни дрехи. Наоколо не се виждаха оръжия или амуниции. Тези тук не бяха бивши войници, още по-малко бивши зелени барети.

Обитателите на лагера забелязаха хеликоптера. Децата започнаха да сочат към небето и всички се скупчиха, като че ли ставаха свидетели на слънчево затъмнение. Бен видя мръсни деца, изморени жени и липсващи зъби. Всички изглеждаха изключително бедни. Знамето на Конфедерацията лениво се ветрееше на висок прът. Един от мъжете разкопча якето си и след това ризата си; огромният му корем беше покрит с татуировки, а на гърдите му бяха изписани буквите ККК със странен шрифт. Вероятно беше нещо като вожд на малкото си племе.

Дики изкрещя:

— Тия ми напомнят за един виц, дето го чух в града: ако мъж и жена се преместят от Алабама в Айдахо, по закон още ли се водят брат и сестра?

— Колко време ще я държиш там?

Джако беше заварил Джуниър — с увиснал нос, сякаш кучето му е било прегазено.

— Докато я пречупя.

— Тя да не е кон? — Той дръпна дълбоко от цигарата си, издиша дима и поклати глава. — Кво, по дяволите, очакваше, да те обикне и да си заживеете щастливо?

Джако въздъхна. Синът изобщо не приличаше на баща си. Може би Джуниър щеше да е по-различен, ако имаше майка, която да го отгледа, но тя беше починала внезапно, когато Джуниър беше още малък. Джако се чувстваше отговорен за смъртта й. По заповед на майора той й беше вкарал куршум в мозъка и я беше погребал зад хижата, понеже се беше превърнала в заплаха за сигурността им. Майката на Джако ги беше зарязала, когато той беше само на пет, защото баща му непрекъснато се напиваше и я пребиваше от бой, но той си беше съвсем нормален.

— Виж какво, момче, в този кафез лежат двайсет и пет милиона долара. Ако ще я оставиш да умре там, поне вземи парите!

Джуниър го изгледа свирепо. Майната му, помисли си Джако. Парите щяха да им дойдат добре, но важното беше, че момичето, живо или мъртво, щеше да му доведе Бен Брайс. За мъж на възрастта на Джако уреждането на стари сметки беше далеч по-удовлетворително от парите. Той взе ключовете за колата от един пирон до вратата.

— Отивам в Крестън.

Джако излезе и провери дали в багажника няма останали оръжия — да не би някой канадски граничар да претърси колата и да открие металните кутии. Как щеше да обяснява, че напалмът не е негов?

Качи се във вана, запали и тръгна надолу. Веднъж месечно той изминаваше трийсет и пет километра до Канада. Имаше гръдна жаба — от много алкохол, червено месо и цигари, беше казал докторът. Но не възнамеряваше да се откаже от тези си навици. Затова вземаше нитроглицерин, когато сърцето го стягаше, което се случваше почти всеки ден. Лекарствата му струваха сто долара, но в Канада бяха двойно по-евтини. Затова си ги купуваше оттам. Терористичната група, която планираше да убие президента, нямаше здравна застраховка, за да ползва тук намаление.

— Мистър Върнън?

— Да, агент Йоргенсон, намерих картона.

Агент Джан Йоргенсон беше сигурна, че между майор Чарлс Удроу Уокър, Елизабет Брайс и отвличането на Грейси Ан Брайс има някаква връзка. Уокър обаче беше мъртъв. И само двама души, свързани с процеса срещу Уокър, бяха живи. Елизабет Брайс и президентът Маккой. Нямаше как да говори с президента. Затова се беше обадила в болницата в Айдахо, където Уокър беше завел сина си преди десет години. Доктор Хенри Върнън все още беше завеждащ спешното отделение и беше единственият човек, за когото тя знаеше, че е виждал майор Чарлс Удроу Уокър жив.

— Никога няма да забравя този ден — каза докторът. — ФБР арестуваха най-търсения човек в Америка в моята зала за спешни случаи.

— Можете ли да опишете Уокър?

— Едър мъж, руса коса, сини очи — никога няма да забравя тези очи, как ме гледаше само. Побиха ме тръпки. Каза, че бил извън страната и когато се върнал, заварил сина си така. Веднага го беше довел.

— Синът му е умирал?

— Отравяне от насекомо. Беше ухапан от насекомо. От черната вдовица. Хората винаги я бъркат с кафявия отшелник, защото симптомите при ухапването са почти същите, но отшелниците са рядкост тук. — Тя чу шумолене на хартия. — Да видим, ето го: Чарлс Удроу Уокър, Джуниър, бял, на четиринайсет години. Симптоми: силно главоболие, висока температура, треска, гадене, мускулни болки и кожни лезии, довели до некроза на цял пръст, атрофирал до костта. Никога не бях виждал такава напреднала форма. Приехме момчето, сложихме го на системи, включихме му антибиотици, кортикостероиди, но трябваше да ампутираме пръста, за да спрем разпростирането на некрозата. Десният показалец. Момчето беше оставено без лечение толкова дълго, че не вярвах да се оправи. След като ФБР арестува баща му, отидох да проверя как е. Той обаче беше изчезнал. Предполагам, че е умрял в планината. Няма данни да се е лекувал при нас оттогава.

Майор Уокър беше мъртъв, най-вероятно синът му също.

— Благодаря ви за помощта, докторе… А как изглеждаше момчето?

— Едро, като баща си. Същата руса коса, същите сини очи.