Марк Хименес
Отвличането (14)

7:31 ч.

Специален агент Юджийн Девро избегна сблъсъка с малкото момче на семейство Брайс, когато влезе в кухнята за чаша кафе. Знаеше, че кофеинът ще възпали простатата му, но едно момиченце беше отвлечено и той имаше нужда от доза кофеин, за да действа. Беше се прибрал в мотела в полунощ и току-що се беше върнал тук с празен стомах. Обикновено отслабваше с пет-шест килограма, докато разследваше детски отвличания. Отвратителна диета.

Девро се канеше да излезе от кухнята, когато бабата на жертвата тикна една чиния с храна под носа му. Ароматът му припомни закуските на собствената му баба във фермата им в Луизиана. Прецени, че е по-добре да хапне от нейната храна, отколкото да се тъпче с понички. Седна на масата срещу дядото и двамата се поздравиха с мрачно кимване. Ръцете на дядото трепереха като на алкохолик. Когато Девро изяде половината от палачинките в чинията си, дядото каза:

— Защо ще остави шортите й в гората?

Девро тъкмо обмисляше как да не изтърси думите „защото е болно копеле“, когато бащата се втурна в кухнята. Очилата бяха смъкнати на носа му, от едната страна на главата къдравата му коса беше сплескана, а от другата стърчеше и той още беше облечен в мръсните си дрехи. Излезе през задната врата, без да отрони дума. След няколко минути се върна и се насочи право към Девро. Държеше камера точно като тази, която Девро беше подарил на съпругата си за Коледа.

— Бях забравил — каза той.

— Какво сте забравили, мистър Брайс?

— Записах целия мач на Грейси.

* * *

Грейси беше Майкъл Джордан във футболни шорти. Останалите момичета бяха бавни и тромави десетгодишни хлапета, докато Грейси бе грациозна, плъзгаше се леко по игрището в белите си маратонки, а после изведнъж някаква сила я понасяше покрай защитниците. През цялото време бялата топка изглеждаше като кукла на конци, танцуваща пред нея, после от едната й страна и след това рязко устремена напред, следвайки неизречената й команда. Грейси Ан Брайс беше природно надарена.

Като гледаше на видеозаписа жертвата да тича нагоре-надолу по игрището, усмивката й, духа й, футболните й умения, специален агент Юджийн Девро толкова силно си пожела да открие момичето живо, че сърцето го заболя. Грейси не беше просто една снимка, разпространена по медиите, тя беше истинско момиче, което само преди два дни не бе имало никакви грижи на света и бе играло футбол.

Четирима агенти на ФБР, бащата, бабата и дядото стояха пред триметровия екран, вграден в стената на киносалона, хипнотизирани от образа на жертвата, с ясното съзнание, че може би проследяват последните моменти от живота й. Записът беше невероятно чист — агент Стивънс, който беше свързал камерата към телевизора, спомена, че бил направен на професионални честоти — и беше уловил всевъзможни картини и звуци от мача: играта на момичетата, свирката на съдията, фонов шум, внезапно изригнали аплодисменти, викове „Давай, Грейси, давай!“ и гласа на бащата: „… цената им ще бъде трийсет долара, нито цент по-малко“.

Камерата рязко се извъртя към претъпкания паркинг в далечината и след това също толкова рязко се върна към игрището. Грейси отново се появи в близък план и направи физиономия пред камерата, докато минаваше покрай нея. Девро не се сдържа и се усмихна. Момичето ритна топката през игрището и картината рязко се промени, все едно ръката на снимащия изведнъж бе отмаляла и чифт черни мокасини върху бели чорапи запълни екрана. Девро погледна бащата — той все още носеше същите мокасини и чорапи. Беше снимал собствените си крака. Последва огромен бял корем, изскочил изпод златиста фланелка, и един гръмовит глас, който Девро разпозна като гласа на треньора, изкрещя: „Грейси, спри я!“. Камерата отново рязко се извъртя към игрището: Грейси тичаше с все сила, след това се плъзна с краката напред и отне топката на едно момиче от противниковия отбор, което можеше да вкара гол. Невероятна игра… На екрана се появи синьото небе, после изведнъж отново Грейси, която риташе топката пред себе си и задминаваше противниците си, сподиряна от викове: „Давай, Грейси! Вкарай, Грейси!“. Тя полетя към вратата, изнесе крака си назад и… отново обувките на бащата. Всички в стаята шумно изпуснаха въздух; агент Йоргенсон едва не срита Девро в опита си да помогне на Грейси да вкара. Последва залп от викове и аплодисменти, след това се появи залязващото слънце, родителите по скамейките… след това отново игрището… и записът рязко спря.

— Да не би да изгубихме звука? — попита Девро.

— Не мисля — отвърна Стивънс и провери връзката.

— Увеличи звука и върни записа.

Стивънс изпълни инструкциите на Девро. На екрана отново се появи сцената с момичетата, скупчени в средата на игрището. В далечината се чу приглушен шум.

— Върни отново. По-силно.

Отново същата сцена и същият звук в далечината.

— Какво беше това? Траве… какво? Я дай пак.

Този път звукът се чу по-ясно и един мъжки глас извика: „Травестииит!“.

— Какво, по дяволите, значи това? — попита Девро.

— Тормози я, за да я разсее.

Всички се обърнаха назад, откъдето идваше гласът: майката стоеше на вратата. Изглеждаше ужасно. Не беше се преоблякла, косата й беше разрошена, блузата й висеше, полата й беше извъртяна наопаки.

— Този непрекъснато повтаря, че е момче, защото е толкова добра. — Майката погледна свирепо бащата. — И ти не си направил нищо, Джон? Не отиде ли в другия край на игрището да фраснеш този кучи син във физиономията? Аз бих го направила.

— Аз… не съм го чул — отговори бащата.

— Защото си пресмятал печалбата си с Лу — отсече тя.

На екрана Грейси стоеше неподвижно в средата на игрището, главата й беше сведена и останалите момичета се бяха скупчили около нея.

— Позволил си на някого да говори така за Грейси, позволил си на друг да ми я отнеме, защото в същото време си се опитвал да си осигуриш един милиард долара. Грейси я няма, защото си говорел по проклетия телефон!

От екрана долетя гласът на бащата: „Лу, един милиард долара могат да ми купят всичко…“.

Сега майката гледаше бащата, но не с намерение да го зашлеви, а с истинско отвращение.

— Един милиард долара няма да те направят мъж, Джон Брайс. И няма да върнат Грейси.

И тя излезе от стаята.

Настъпи неловка тишина. Главата на Джон Р. Брайс беше увиснала толкова ниско, че Девро се уплаши да не би да се откъсне от врата му и да се изтърколи на пода. Думите на жена му го бяха наранили повече от шамарите. Не за пръв път специален агент Юджийн Девро виждаше как един брак се разпада по време на отвличане и нямаше да е последният. Той обаче никога не си позволяваше да съди родителите на отвлечените деца, които често изпадаха във временна невменяемост, така да се каже. Емоциите на родителите бяха част от работата му.

Бабата отиде до сина си и застана пред него; обгърна го с ръка и го потупа по гърба.

Девро си пое дълбоко въздух, за да се съсредоточи. Не можеше да се занимава с брака на родителите. Единствената му грижа беше момичето от записа. Той отново се взря в екрана, в подскачащите гледки на земята, небето, пак земята, пак небето, паркинга, родителите, зяпачите. Какво, по дяволите, прави бащата с тази камера?… И ето че забеляза нещо.

— Спри! Върни назад!

Стивънс върна лентата.

— Ето тук! Спри!

Записът спря на кадър със зрителите по скамейките. Девро пристъпи към екрана и посочи бял мъж с руса коса, черна шапка и карирана риза. Мъжът беше на заден план, но Девро го разпозна.

— Това е нашият човек.

Мъжът беше почти изцяло закрит от друг едър мъж, който стоеше до него: бял мъж, висок, набит, с късо подстригана коса и голямо тъмно петно на лявата ръка, което се показваше изпод ръкава на черната му тениска. Татуировка.

Девро се обърна към бащата:

— Познавате ли тези хора?

Той поклати глава.

— Не.

Девро помоли Стивънс да увеличи образа. След това докосна екрана и посочи ръката на мъжа.

— Увеличи и тази татуировка.

След това се обърна към агент Флойд:

— Доведи треньора.

Отново пуснаха записа: кадър на паркинга, думите на бащата, продължението на мача, Грейси, която тежко падна на земята.

Агент Йоргенсон извика:

— Хей, тази спъна Грейси! — И пак се обърна към екрана, където жертвата се изправи и отново се затича. Чуха се високи викове, камерата заподскача, отново се появиха обувките на бащата, след това други обувки и друга камера, викове, късчета от небето, тревата, пейките, чифт бели маратонки, едната от които беше развързана…

— Не завързах маратонката й — каза бащата, все едно признаваше смъртен грях.

На екрана отново се появи жертвата. Зачервеното й лице блестеше от пот и тя протегна ръка към камерата.

— Кърви ли? — попита Девро.

Стивънс върна записа.

— Тече й кръв от лакътя.

Бащата сведе поглед към ръката си, сграбчи ръкава си и го извъртя от вътрешната страна. На няколко места по светлосиния плат личаха тъмнокафяви петна. Той погледна Девро.

— Това е кръвта на Грейси.

* * *

Мъртва ли беше Грейс?

От онзи момент в парка в петък вечерта, когато треньорът й беше казал, че брат й е търсил дъщеря й, когато мисълта, че Грейс е отвлечена я споходи за първи път, Елизабет се беше молила да поискат откуп. Беше чула един агент на ФБР да казва, че никой не иска откуп за мъртво момиче, и беше започнала битка със собственото си съзнание. Съзнанието й отчаяно искаше да я завлече в един тъмен свят, да й разкрие всички възможности, вероятности, да я изтезава с отвратителни, ужасяващи и жестоки картини: дъщеря й, подложена на гаврите на някакъв сексманиак, но тя ги беше отпъждала, беше се борила, беше ги блокирала и отказвала да гледа. Досега.

Грейс не беше отвлечена за пари.

Седнала на мраморните плочки под душа, тя безусловно се беше предала на тъмната страна на съзнанието си и му беше позволила да я изтезава с тези образи, да й ги натрапва с пълни подробности, като че ли е свидетел на местопрестъплението. И Елизабет Брайс се чудеше, както се беше чудила някога: ако човек е мъртъв в душата си, самоубийството смята ли се за смъртен грях?

— Защо, Господи?

Банята беше обвита в пара. Елизабет беше сложила крака върху сифона и сълзите й се смесваха с горещата вода. Беше сама в отчаянието си и се питаше дали да не пререже вените си с ножчето за бръснене, което държеше. Някога злото беше нахлуло в живота й и я беше принудило да мисли за самоубийство, да преценява различните начини, по които можеше да приключи живота си, все едно четеше меню на ресторант. Веднъж преди време тя беше стояла на ръба на бездната на смъртта и беше надничала в пропастта, но бе спасена от едно дете. Това дете. Грейс беше спасила живота й. Сега, десет години по-късно, злото се беше върнало за Грейс.

— Защо позволи на злото да отведе и нея?

Беше продължила да живее единствено заради Грейс. Без нея нямаше смисъл да съществува. Представи си как кръвта й блика от вените и се завихря надолу към канала, докато целият живот изтече от нея. Тя опря ножчето до китката си и натисна острието. Тъкмо щеше да го плъзне по кожата си, за да плисне кръвта, когато внезапен порив на ярост изпълни мускулите и мозъчните й клетки като силен наркотик, гневът и омразата отново съживиха тялото и съзнанието й и я накараха да се надигне от мраморния под.

Елизабет Брайс искаше да убие някого, но не себе си. Искаше да убие похитителя. И имаше парите, за да го осъществи.