Марк Хименес
Отвличането (91)

20:29 ч.

Когато специален агент Джан Йоргенсон влезе в апартамента си, телефонът й звънеше. Беше шериф Джей Ди Джонсън от окръг Баундъри, Айдахо. Той потвърди, че полковникът и Джон Брайс са в Бонърс Фери.

— Смятат, че момичето е в планината. На някакво място, наречено Ред Ридж.

— Аз също смятам, че е там.

— Аз пък мислех, че ФБР приключи случая, когато похитителят се обеси.

— Грешали сме. Шерифе, чували ли сте за майор Чарлс Удроу Уокър?

— Чувал съм и още как. Вашите хора го арестуваха в болницата преди колко, десетина години? Не знам какво се е случило с него след това.

— Починал е в Мексико. Знаете ли нещо за процеса срещу него?

— Съвсем малко, беше заради някакво клане във Виетнам.

— Да, в Куанг Три. Полковник Брайс е свидетелствал срещу него.

— Само не ми казвайте, че този майор е бил част от отряда с кодово название „Пепелянка“?

— Той го е ръководел.

— По дяволите! Полковник Брайс откри лагера им. Каза, че става въпрос за стари сметки.

— Синът на майор Уокър е отвлякъл Грейси, но не заради полковник Брайс. Отвлякъл я е, защото майка й е била един от прокурорите на процеса срещу баща му. Всички останали са мъртви, освен мисис Брайс и президента.

— Президентът?

— Да, президент Маккой. Тогава е бил директор на ФБР.

— Е, полковник Брайс откри вашия човек и това като че ли е добре.

— В какъв смисъл?

— Защото не трябва да играе по правилата ви.

 

 

— Индианска територия, лейтенант, сами създаваме правилата си. Правило номер едно е да не следваме тъпите правила за бойно поведение и особено правилото, че не можем да стреляме по врага си, ако първо той не стреля по нас. Никой не може да стреля безнаказано по отряд „Пепелянка“. Убиваме го, преди той да ни убие. Правило номер две. Всички изглеждат еднакво — врагът, който би трябвало да убиваме, и цивилните, които би трябвало да спасяваме. Войниците от Северновиетнамската армия са в униформа, но не и тези от Виетконг. Те са партизани, бащи и синове на селяни. Навън в джунглата не знаеш дали някой селянин ще те поздрави с добре дошъл, или ще те застреля. Ако се съмняваш, просто гръмни жълтата муцуна. Правило номер три. Съвестта е опасно нещо по време на война. Съвестта ти може да бъде причина за смъртта ти, но това си е твой проблем. Но съвестта ти може да застраши другарите ти от отряда, а това вече е мой проблем. Затова остави съвестта си тук, в Сайгон. Не я взимай с теб в джунглата. Там няма добро и зло. Там можеш само да убиеш врага или да се върнеш вкъщи в чувал.

Майорът привършва яденето си и побутва чинията си встрани.

— Правило номер четири, най-важното: не водиш тази война в името на американския народ. На тях не им пука за теб, за тази война или за тези хора, нито пък за комунистическата заплаха. Те са си вкъщи, пушат трева и правят любов, а не война и се наслаждават на мира и благополучието, което им осигуряваме. Никога не очаквай подкрепа от цивилните. Водиш тази война заради армията си. Армията от Уест Пойнт. Защото на твоята армия й пука за тази война и иска да спре комунизма на седемнайсетия паралел. Твоята армия знае, че американските граждани няма да подкрепят битката срещу комунизма по света, докато руските атомни бомби не се взривят над Ню Йорк. Тогава ще дойдат да ни плачат да ги спасим, да им запазим мира и благоденствието и да се бием за свободата им. А ние го правим в този момент, но те просто не го знаят. Армията обаче го знае. Твоята армия ще стои зад гърба ти, твоята армия никога няма да те предаде.

Кристалносините очи на майора се впиват в очите на Бен.

— И ти, лейтенант Бен Брайс, никога не трябва да предаваш армията си.

— Да, сър.

1 декември 1968 година. В американския бар на Ту До стрийт в Сайгон се чуват звуците на рокендрол, хихикането на азиатски куклички и пиянските викове на американски войници. Лейтенант Бен Брайс изпитва страхопочитание пред мъжа срещу него. Чарлс Удроу Уокър е завършил Академията петнайсет години преди Бен, но Бен знае всичко за него, както и всички кадети, постъпили в академията след майора. Всички смятат, че Чарлс Удроу Уокър е следващият Макартър.

— Взех те в отряда ми — продължава майорът, — защото командирът ти във Форт Браг смята, че си най-точният снайперист, когото някога е виждал. Получи татуировката с пепелянка, сега получаваш това.

Майорът бутна един продълговат плосък пакет през масата към Бен.

— Добре дошъл в отряд за специални операции „Пепелянка“.

Бен отваря пакета. Вътре има лъскав нож „Бауи“ с надпис ПЕПЕЛЯНКА върху трийсетсантиметровото острие.

— Всички войници от отряд „Пепелянка“ носят ножове „Бауи“. Наръгай някой с дръпнати очи и със сигурност ще му развалиш деня.

— Да, сър.

Майорът подава на Бен карта за самоличност със снимка на Бен, името му, ранга, кръвната група и серийния номер. На картата с тъмен шрифт пише:

ВОЕННО УПРАВЛЕНИЕ ВИЕТНАМ

ОТРЯД ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ

ЧОВЕКЪТ С ТАЗИ САМОЛИЧНОСТ ДЕЙСТВА ПОД ПРЕКИТЕ ЗАПОВЕДИ НА ПРЕЗИДЕНТА НА СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ! ДА НЕ БЪДЕ СПИРАН ИЛИ РАЗПИТВАН!

— Това е картата ти за излизане от затвора — казва майорът. — Рапортуваме директно на президента. Никой не се будалка с отряда за специални операции.

— Да, сър.

Майорът отпива от бирата си.

— Академията, Брайс, е велика школа. Обаче трябва да забравиш всичко, което си научил за войните — двете световни, Корея… Всичко, което си научил там, не струва и пукната пара тук. В тази война напалмът е най-добрият ти приятел.

Някакъв американски офицер на средна възраст с по една виетнамска проститутка на всяка ръка застава до тяхната маса. Бен вижда трите сребърни звезди, веднага скача и отдава чест на генерал-лейтенанта. Майорът едва вдига поглед и отпива от бирата си.

— Великият майор Чарлс Удроу Уокър — фъфли генерал-лейтенантът. — Легенда в собственото си съзнание.

Майорът отпива от бирата си и казва на Бен:

— Последния път, когато някакъв командир от Сайгон ми прекъсна вечерята, го натирих на майната му.

Момичетата се разкикотват и лицето на генерал-лейтенанта почервенява.

— Стани и отдай чест, мамка ти! Аз съм с по-висок чин!

Майорът фокусира цялото си внимание върху генерал-лейтенанта, който леко отстъпва.

— Първо, аз не отдавам чест на запасняци, които ще подушат комунисти в тази война колкото да изчукат няколко виетнамски момичета. Второ, докато съм в джунглата, само президентът е с по-висок ранг от мен. Ако имаш проблем — обади му се.

Генерал-лейтенантът като че ли всеки момент ще избухне, но не казва нищо и отминава.

— В тази война срещу комунистите всяка минута умират американски войници. Генералът си седи тук в Сайгон и лъже пресата за убитите и се притеснява повече за Уолтър Кронкайт, отколкото за Хо Ши Мин.

Той поклаща глава с отвращение.

— Изнасяме се при изгрев-слънце и се пускаме до Дак То да се срещнем с отряда. После нагоре към Ланг Вей, събираме се и на следващия ден отиваме до Лаос. Разузнаването казва, че по пътя има голям конвой. Ще го спрем.

Бен е прекалено развълнуван, за да яде. Майорът е изпълнил повече от сто мисии на вражеска територия. Сто мисии! И Бен Брайс щеше да бъде част от следващата. Великото приключение започва.

— Това е войната, за която си пропътувал шестнайсет хиляди километра. — Той се засмива, като че ли е казал нещо смешно. — Какво ще кажеш, лейтенанте — последна възможност да си промениш решението и да останеш тук в Сайгон и да се наслаждаваш на удоволствията.

Майорът се протяга и хваща едно красиво виетнамско момиче, което минава покрай масата им, и го придърпва в скута си.

— Най-красивите жени на света са виетнамките. Искаш ли една? Черпя.

Съдържателката на бара, мадам Ле, елегантно облечена, красива и обвита в облак парфюм, който е по-главозамайващ от бърбъна, се приближава към масата им за втори път тази вечер, слага изящната си ръка със съвършен маникюр на рамото на Бен и казва с английски, научен в най-добрите училища във Франция.

— Не съм ви виждала вас двамата каубои тук преди.

Бен примигна няколко пъти, за да проясни съзнанието си; когато погледът му отново се фокусира, той погледна към женската ръка на рамото му, която беше всичко друго, но не и изящна с тези изгризани нокти. Той вдигна поглед към лицето на жената; имаше кожа на алкохоличка и бръчка за всяка година от живота си. Вонеше на тютюн и евтино уиски. И не беше мадам Ле.

— Вие, момчета, искате ли малко компания? — Тя изви якия си ханш към тях. — Имаме съботен специалитет за двама. — И жената се ухили престорено скромно, разкривайки беззъбата си усмивка.

— Не, благодаря — отвърна Бен. Жената му се стори обидена и той се насили да добави. — Нищо лично.

Тя присви очи и погледна Джон, после пак Бен.

— Ние сме хомо — изтърси Джон. — Да, ние сме… работим във филмовия бизнес.

— Аха — отвърна жената. Изглежда, остана доволна от обяснението и си тръгна.

Бен се обърна към Джон.

— Ние сме хомо?

— Е, нали я накарах да се махне — сви рамене Джон.

Седяха на високите столове на бара в „Ръстис“ вече повече от час. Заведението беше долнопробно. От музикалния автомат се носеше кънтри музика. Подът беше дървен и покрит със стърготини. Неонови лампи светеха над бара, а зад него тихо бръмчеше телевизор. В единия ъгъл имаше маси за билярд. Наоколо седяха груби мъже и още по-груби жени.

Бен видя в огледалото зад бара, че жената е отишла да изпробва късмета си на маса с четирима мъже. Тя посочи Бен и Джон и им каза нещо. Те се изсмяха. Погледът му се премести към вратата. Едър бял мъж, няколко години по-млад от Бен, облечен с камуфлажни панталони и старо зелено военно яке, влезе, запъти се към бара и тежко се отпусна през два стола от Бен. Лицето му беше насинено.

— Какво, по дяволите, се е случило с теб, Буба? — попита го барманът.

— Джуниър ме цапардоса с шибаната лопата.

Буба говореше с южняшки акцент. Свали якето си. Носеше тениска с къс ръкав, разкриваща част от татуировка, с която можеше да се снабдиш само в Сайгон. Барманът сложи една бира и три шота текила пред Буба, без да чака поръчка.

Буба изгълта първия шот, потръпна, когато текилата се разля по вените му, и каза:

— Ал, Джуниър ме изрита от лагера.

Барманът се засмя.

— Какво си направил този път?

Буба избърса уста с опакото на ръката си.

— Виетнамските проститутки не бяха по-големи, не виждам за кво толкова се вбеси. Щом има мензис, значи е достатъчно голяма да се чука.

Бен сграбчи коляното на Джон, за да го възпре.

Буба погълна и втория шот.

— И къде, по дяволите, ще спя тая нощ?

— Върни се пак там — предложи Ал.

Буба гаврътна и третата текила и поклати глава.

— Не става. По пътя има капани.

— Добре, Буба — отвърна барманът, — можеш да спиш тук, но не на билярдната маса като миналия път. — А на Бен и Джон подхвърли: — Тия момчета не знаят, че войната свърши преди трийсет години.

Бен планираше стратегията си спрямо Буба, когато чу пиянски глас:

— Хей, приятелко, какво ще кажеш за една свирка?

Бен се обърна. Един от пияниците, най-едрият от групичката, беше сложил ръка на рамото на Джон. Лицето на Джон беше замръзнало.

 

 

Малкия Джони Брайс беше пребиван от бой поне веднъж седмично, понякога и два пъти. Но най-близкото му преживяване до юмручен бой беше преди няколко години, когато някакъв луд идиот с черно беемве беше ударил новия му корвет, след което излезе от колата и нарече Джон малоумник. Без да се замисля за евентуалните последствия, Джон извика:

— Аз ли съм малоумник? Коефициентът ми на интелигентност е 190, имам докторска степен от Масачузетския технологичен университет и притежавам интернет компания, която всеки момент ще излезе на борсата! Ти какви дипломи имаш, пич?

Това определено затвори устата на онзи.

Сега обаче Джон реши, че дори да осведоми тази лоена топка, надвесена над него, относно своя коефициент на интелигентност, научните си степени и преуспяващата си компания, надали ще постигне същия ефект в провинциален Айдахо, както в центъра на Далас. Затова той внезапно се парализира от познатото чувство за малоценност. Малкия Джони Брайс погледна към Бен.

— Чупката — каза Бен на мъжа.

Джон не видя и капка от страха си в очите на Бен. Онзи кретен обаче беше прекалено пиян, за да забележи. Той направи крачка към Бен; Джон разбра, че прави грешка. Мъжът изведнъж спря и гърлено изохка. Джон погледна надолу. Ботушът на Бен беше забит в чатала му. Пияницата се приведе като старец, хвана гениталиите си с ръце, а лицето му се изкриви от онази мъчителна болка, която мъжете изпитват, когато им смачкат топките. Бен стана, хвана го за раменете, обърна го и леко го побутна към масата му.

Малкия Джони Брайс искаше да бъде такъв мъж.

* * *

Бен седна и кимна на Буба.

— Не мога да понасям невъзпитани пияници.

Буба пресуши бирата си и се оригна.

— Нито пък аз.

— Татуировката ти — посочи Бен, — Хайлендс или Делта?

— Делта. Ти?

— Хайлендс — отвърна Бен.

— Зелена барета?

— Дааа.

— Е, можеш да ме цунеш отзад. Колко време беше в джунглата?

— Седем години.

Буба поклати глава.

— Мамка му. Аз имах само две мисии. Можеше да остана през цялата шибана война, но се забърках в неприятности.

— Какви неприятности?

— От ония, дето убиваш грешните хора. — Буба замълча. — Седемдесет и един души, нощна операция на юг от Као Ланх, зона за свободна стрелба. Направо рокендрол.

Зона за свободна стрелба означаваше, че всичко, което се движи, е дивеч — мъже, жени, зверове. Рокендрол означаваше да настроиш оръжието си на автоматична стрелба и да се целиш безразборно.

— Когато слънцето изгря, видяхме, че не сме стреляли по виетконгците, а по жени и деца. — Той сви рамене. — Случват се и гадни работи, човече, нали е шибана война. От армията ме отзоваха заради шумотевицата покрай Куанг Три и Май Лай. — Буба въздъхна тежко. — Най-добрите години от живота ми.

— А след като напусна армията, какво? — попита Бен.

— Върнах се в Мисисипи, но нещата не бяха същите. Ония глупости за правата на гражданите, негрите, които се държаха все едно са господари, от ФБР се ебаваха с нас. Затова дойдох тук на запад, свързах се с тези момчета и оттогава съм тук. Имаме си лагер в Ред Ридж. Цял отряд. Всички сме зелени барети освен Джуниър.

Значи бяха дванайсет мъже.

— Този Джуниър ли те изрита от лагера?

Буба се намръщи.

— Тъпанар. Дори не е бил в армията. Но планината си е негова.

— И какво правите така укрепени горе в планината?

Буба се наведе напред; дъхът му беше горещ от текилата.

— Ще променим света, приятел. Истински ще го променим. — Буба погледна покрай Бен и каза. — Твоят приятел иска още.

Бен погледна в огледалото и видя едрия пияница да се приближава почти тичешком; държеше бутилка бира като тояга. Когато вдигна бутилката над главата му, Бен се завъртя надясно. Бутилката се разби в бара вместо в главата му. Той заби пета в дясното коляно на пияницата; чу се рязко изпукване. Онзи се строполи на пода и се сгърчи от болка.

Бен отново седна до Буба, който погледна смръщено проснатото на пода туловище.

— Повече няма да ни досажда — каза и протегна месестата си ръка. — Аз съм Буба.

Бен разтърси ръката му.

— Аз съм Бъди.

Лицето на Буба светна.

— Баща ми се казваше Бъди, какво съвпадение. Какво те води в Айдахо, Бъди?

— Ловът.

— Е, Бъди, тук имаме страхотен дивеч — елени, рисове, мечки. Самият аз вчера убих една страхотна сърна. Джуниър, той ще ми разреши да се върна след ден-два, щом се успокои за малката си мръсница. Искаш ли да дойдеш при нас? Ще ловуваме, ще се запознаеш с момчетата…

Бен дари Буба с най-широката усмивка, която успя да докара.

— Буба, нищо не би ми било по-приятно от това да се срещна с приятелчетата ти. Какво ще кажеш за още едно?