Марк Хименес
Отвличането (26)

13:24 ч.

— Бен! Бен!

Кейт Брайс се надига на пръсти да надникне в един от ръкавите на международно летище Сан Франциско. До нея стои шестгодишният Джон. Годината е 1975-а и Бен Брайс се завръща у дома. Проклетата война най-накрая е свършила.

Пътниците се появяват в ръкава. Очите й претърсват тълпата с надеждата да забележат зелена барета, но сърцето й се свива от притеснение да не се повтори случката отпреди пет години на същото това летище. Крачеха през тълпата, Бен беше облечен в униформата си и буташе количката на Джон; опитваше се да не обръща внимание на полугласните коментари по негов адрес: „убиец на бебета“. Изведнъж се появи млад мъж с дълга коса, който застана пред него и заяви:

— Брат ми беше убит във Виетнам заради офицери като вас! — И той се изплю в лицето на Бен.

Бен сграбчи младежа за гърлото и го прикова към стената. Младежът се стресна, но Кейт се стресна повече от него. Тя никога не беше виждала тази страна на Бен Брайс — сините му очи бяха помътнели. Лесно можеше да убие младежа и за момент Кейт си помисли, че ще го направи. Сините му очи обаче се проясниха, той изтри плюнката от лицето си, пусна ужасения младеж и каза:

— Съжалявам за брат ви.

Бяха се оженили три дни след като Бен завърши Академията. Церемонията в катедралата в Уест Пойнт беше като от приказките. След бракосъчетанието по стара военна традиция минаха под арката от саби — тя в бялата си сватбена рокля, а Бен в бялата си парадна униформа. Приказката продължи точно три седмици. След двайсет и един дена съпругът й я остави и замина на специално обучение във Форт Браг. Бен Брайс отиваше на война. Замина след Деня на благодарността през 1968 година. Тя го изпрати на летището и никога повече не видя същия мъж.

Тази проклета война провали приказния брак, за който беше мечтала като малка. Днес Кейт се молеше за едно ново начало.

Ето го! Тя вижда една зелена барета над морето от глави… след това лицето му, ъгловато и загоряло от слънцето и толкова красиво. Той също я вижда и се усмихва.

Сега Бен отново я погледна: същото лице, все така загоряло и ъгловато и все така красиво. Но усмивката я няма. Разхождаше се около къщата край басейна, когато го извика. Седнаха на задната веранда.

— Кога тръгваш? — попита тя.

— Когато разбера къде е.

Кейт изучаваше лицето на съпруга си.

— Грейси ли?

Той кимна.

— Вярваш ли на тази жена?

Той отново кимна.

— Бен, наистина е странно, че тя знаеше името ти, но…

— Тя е жива, Кейт.

 

 

Вика човек на име Бен, беше казала жената медиум. Но защо не мен? Защо не майка си?

За Грейси Бен винаги беше на първо място. И Елизабет го мразеше, защото двамата с дъщеря й имаха връзка, която не съществуваше между тях двете. Сега седеше сама в спалнята на Грейс и в мислите й нямаше ярост; те бяха насочени към собствения й баща и връзката помежду им.

Спомняше си времето, което прекарваха заедно.

Артър Остин беше адвокат, но не продаваше живота си на час и винаги имаше време за дъщеря си.

През последната им година заедно, когато тя беше на десет, той я водеше поне веднъж седмично на мачовете на „Метс“ и често си тръгваше по-рано от работа, за да ги гледат през седмицата. Майка й не си падаше по бейзбола и те винаги ходеха сами. Чувстваше се толкова горда, седнала до красивия си баща с костюм и вратовръзка, който привличаше погледите на жените с острите си черти и гъстата черна коса. Той обаче беше само неин. Тя мислеше, че тези славни дни никога няма да свършат.

Как може един трийсет и пет годишен мъж да бъде убит?

Когато затвореше очи, можеше да си го представи в леглото в католическата болница „Сейнт Мери“, със затворени очи и придърпани до брадичката му бели чаршафи (които, както осъзна след години, бяха прикривали раните му). Кожата му беше бледа и студена, а майка й каза, че е време да си вземат сбогом. Ревностната католичка Елизабет Остин отвърна:

— Не, Бог ще го спаси.

Сетне коленичи до леглото му, взе студената му ръка и се помоли на Бог да спаси баща й. Бог й отказа. Беше я изоставил.

— Никога няма да ти простя — зарече се тя пред Бог и никога не му прости.

Болезнено тъгуваше за баща си, но успя да продължи живота си, макар непрекъснато да мислеше за нещата, които никога нямаше да направят заедно. Това беше, преди злото да нахлуе в живота й. След това изпитваше облекчение, че баща й го няма: сърцето му щеше да се пръсне от болка, ако беше видял в какво се е превърнала щастливата му десетгодишна дъщеря — в четирийсетгодишна изпълнена с ярост лунатичка, неспособна да се отърси от срещата си със злото. Точно както се късаше нейното сърце, когато си представяше в какво ще се превърне собствената й десетгодишна дъщеря… ако оживее след срещата си със злото.

Ами ако не оживее?

Как можеше животът на това дете да свърши така? След като бе започнал по такъв начин? Тя беше дарила живот на това дете и то беше спасило собствения й живот. Как можеше да продължи без Грейс? Как щеше адвокат Елизабет Брайс да се събуди някой ден — кога ли, следващата седмица или по-следващата — да отиде в кантората си и отново да работи за виновните си клиенти? Как можеше отърваването на някой богаташ да запълни празнотата в нея?

Личният й телефон иззвъня. Беше майка й, предлагаше й всяческа помощ, което означаваше никаква. Отне й само няколко минути, за да я убеди да си остане в Ню Йорк.

Майка й беше само на двайсет и девет, когато баща й умря. Беше се омъжила за него веднага след като беше завършила гимназия, докато той все още учеше право. Той беше нейният живот. След смъртта му майка й се изолира напълно, рядко излизаше от къщи и се чувстваше безпомощна в суровия свят. На практика майка й също беше умряла.

Елизабет Остин израсна сама.

 

 

— Не искам да съм единствено дете.

Джон стисна рамото на Сам и се опита да спре сълзите си. Беше отишъл, за да утеши петгодишния си син. Също като него Сам постепенно беше осъзнал, че може никога повече да не види Грейси.

— Не искам стаята й, нито пък нейните неща — каза Сам. — Само искам тя да се върне. Липсва ми. — Той изтри нос в ръкава си. — Онзи репортер по телевизията каза, че сигурно е умряла.

— Не е умряла — каза Джон, като се опитваше да звучи убедително. — Скоро ще се върне, момчето ми.

— Но не си сигурен, нали?

— Не, Сам, не съм сигурен.

— Значи ми го казваш само за да ме успокоиш, защото съм едно глупаво дете.

Джон прегърна малкия си син, който представляваше неопровержимо доказателство, че клонирането съществува.

— Сам, първо, коефициентът ти на интелигентност е сто и шейсет, така че не си никак глупав, и второ, казвам ти го, защото вярвам, че Грейси ще се върне.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо вярваш, че ще се върне?

Олеле! Сам беше като „Майкрософт“, настъпващ срещу конкуренцията!

— Ами… защото вярвам.

— В Бог ли?

— Ъъъ, да, точно така.

— Значи вярваш в Бог?

Джон се поколеба. Всъщност не беше сигурен, че вярва в Бог. Като дете Малкия Джони Брайс често беше молил Бог да го спаси от побоищата на момчетата, но той не му беше помогнал. А Джон Р. Брайс не беше прекарвал особено много време през съзнателния си живот в мисли за Бог, тъй като беше достатъчно зает с докторската си дисертация, а след това с кода за своето компютърно приложение убиец, а сега пък с акциите. Ходеше на църква с децата само защото майка му щеше да бъде разочарована, ако не го правеше. Ако Сам му беше задал този въпрос само преди седмица, той щеше да превключи на режим отбягване и да му отговори като по-голям брат:

— Виж, приятелче, Бог е един труден философски избор, който всеки хуманоид трябва да направи за себе си, като например дали да ползваш „Уиндоус“ или „Мак“. Не се притеснявай за тези сериозни неща сега, изчакай да пораснеш и да си създадеш собствена компания. Я да отидем в кухнята и да хапнем сладолед.

Това беше ролята, която беше играл пред децата си през всичките тези години, ролята, която предпочиташе — на по-голям брат, на приятел. От Джон Р. Брайс не се искаше нищо повече. А и с Елизабет в къщата ролята на мъжа вече беше заета.

Сега обаче, като гледаше очите на Сам, той осъзна, че детето има нужда от нещо повече.

В офиса си Джон беше Големия Кахуна, защото винаги имаше отговора на най-трудните технически въпроси на подчинените си. Техните въпроси обаче бледнееха пред въпроса на Сам за Бог. Отговорът не присъстваше в нито едно помощно меню. Джон искаше да каже нещо от сорта на „По дяволите, нямам никаква представа дали Бог съществува“. Петгодишният му син обаче нямаше нужда от по-голям брат, той имаше нужда от зрял баща. И затова Джон го излъга:

— Естествено, че вярвам в Бог.

— Но не знаеш със сигурност дали Бог съществува, нали? В смисъл че нямаш неопровержими доказателства, нали?

— Да.

— И все пак вярваш, че Бог е истински?

— Да. — Втората лъжа не изискваше толкова размисъл.

— Значи вярваш, че Грейси ще се върне, защото вярваш в Бог и Бог се грижи за децата, така ли?

— Точно така — отвърна Джон механично.

— Ето затова реших, че Бог е фалшив.

— Сам, не говори така, Бог не е фалшив.

— Ами ако на Бог му трябва толкова много време, за да спаси Грейси, защо е позволил на онзи кретен да я вземе?

Джон се предаде:

— Не знам, Сам.

Сам се намръщи и каза:

— Мислиш ли, че този кретен иска повече от двайсет и пет милиона долара, за да я пусне?

— Не знам…

За момент Сам се вгледа в Джон и после каза:

— Лицето ти изглежда по-добре. Оттогава, когато мама те фрасна.