Марк Хименес
Отвличането (72)

8:34 ч.

— Тя е жива, Бен!

В съзнанието на Джон препускаха образи на дъщеря му като във филм, пуснат на бързи обороти; сърцето му щеше да изхвръкне от вълнение.

— Трябва да се обадя на Елизабет!

И той извади мобилния си телефон.

— Синко, остава само да ни спре някой полицай и да види какво имаме в багажника.

— Моля? — Джон погледна километража. — Мамка му!

Беше подкарал роувъра със сто и четирийсет километра в час. Веднага вдигна крак от педала на газта. Когато роувърът и собственият му пулс се успокоиха до седемдесет и пет, Джон погледна към Бен.

— Ти беше прав.

Бен само кимна и протегна ръка.

— Дай.

Джон му подаде телефона си.

— Домашният телефон е записан на бутона за бързо набиране. Натисни…

Бен свали прозореца и изхвърли телефона. В огледалото за обратно виждане Джон видя как телефонът му заподскача по магистралата и се разби на парчета.

— Мамка му, Бен! Защо го направи?

— Защото отсега нататък не се обаждаме вкъщи, не се обаждаме на ФБР, не се обаждаме на никого.

— Но защо? Трябва да им кажем, че е жива!

— Те вече знаят.

— Откъде? Нали току-що говорихме с Тъкър.

— Джон, не ми беше нужен Тъкър да ми каже, че е жива. Знаех го. Но той ми каза нещо, което не знаех. ФБР излъгаха, че са идвали при Тъкър.

— Което означава?

— Те знаят, че тя е там.

— Но защо им е на ФБР да крият, че Грейси е жива и е в Айдахо?

— Защото не искат да ходим там и да им се пречкаме. Затова са прекъснали телефона на Тъкър. Преследват мъжете, които са отвлекли Грейси, но по друга причина. И са готови да я пожертват, за да ги хванат.

— Да я пожертват? Искаш да кажеш… Господи… Какво толкова могат да правят ония, че ФБР да са готови да пожертват Грейси, за да ги хванат?

 

 

На близо шестстотин километра в северна посока Джуниър каза:

— Чакай да изчистя тая бъркотия и ще ти покажа голямата изненада. След това ще те разведа из моята планина, преди да отида в града да ти взема онези, ъъъ, женските работи. — Той се усмихна широко. — Искам да кажа — нашата планина.

Грейси се усмихна леко и закрачи из стаята.

Странно. Беше я отвлякъл, но се държеше с нея много приятелски. Удобна спалня, топла вана, нови дрехи, вкусна закуска — е, освен онова с Бамби.

Тя посочи вратата, откъдето преди малко излезе Джуниър.

— Какво има там?

Той се усмихна.

— Голямата ти изненада.

Ооо, помисли си Грейси. Младоженската спалня. Тя продължи да разглежда. На късата стена до кухнята имаше снимки на жена, всъщност момиче, с по-възрастен мъж, който приличаше на Джуниър, и малко момче, което всъщност беше самият Джуниър.

— Майка ми — каза Джуниър.

— Била е красива.

— Да. Умря внезапно, когато бях малък. Погребана е отзад.

— Погребал си майка си в задния двор?

— Не… майорът го направи.

Тя зави и тръгна покрай дългата стена, на която бяха закачени още снимки. Имаше една на мъж, който приличаше на Джуниър, с медали върху униформата и зелена барета на главата, като Бен на снимката върху бюрото й. Върху плочката с името му пишеше УОКЪР. Имаше и снимки на войници насред джунгла и в някакъв град с красиви жени, които приличаха на мисис Уанг, учителката й по математика; те се усмихваха, но очите им бяха тъжни.

А и Джуниър беше много внимателен за момче. Дори беше почукал на вратата, преди да влезе при нея. Това не й се беше случвало вкъщи. Майка й направо влиташе когато си поиска.

На стената имаше също големи ножове, красива сабя и кожена връв, на която висяха нещо като сбръчкани… уши? Отвратително! Тя отмести поглед от ушите и погледна картата на Америка до тях. Различни места бяха оградени в черно и под тях имаше имена и дати: Кели, Евстайн, Голдбърг, Гарсия, Йънг, Елис, Маккой.

Джуниър се кълнеше, че не я е докосвал, нито поглеждал, и беше казал, че ще убие всеки, който се опита. Което беше странно за един похитител. Ами щом не я е отвлякъл за това и не е за пари, тогава за какво?

До картата на Америка имаше снимка от въздуха като онази на техния квартал, която баща й беше показал. Надписът гласеше „Планински парк «Катоктин»“ и на снимката беше отбелязано всичко: входът, голяма хижа, наречена „Аспен“, по-малки бунгала, конюшни, басейн, стрелбище, боулинг зала, гимнастически салон и сауна, езерце във формата на подкова, параклис, площадка за кацане на хеликоптери, пътечки, охранителни пунктове. Мястото изглеждаше страхотно за къмпинг. Можеха да прекарат там онази отложена почивка на семейство Брайс. От всеки охранителен пункт излизаха черни линии, сочещи към по-малки снимки, закачени на стената, на които се виждаха малки постройки и войници с пушки и кучета на вериги. Уха, тук явно много държат всички да си плащат таксата за къмпинга!

Друга черна линия водеше до снимка на самия вход с голяма метална порта и името на мястото, написано с бели букви върху табела, която висеше между два стълба.

КЕМП ДЕЙВИД.

Всичко беше много странно, но тя си помисли, че в крайна сметка Джуниър не е чак толкова лош. Нашата планина, беше казал той.

Тя усети, че е застанал до нея. Когато се усмихнеше, изглеждаше почти сладък, макар да имаше нужда от сериозна зъболекарска намеса. Той сложи ръка върху рамото й и тя не се дръпна.

Грейси посочи кожената връв на стената.

— Това да не са…

— Уши. Майорът ги е отрязал от умрели азиатци. Даде ми ги за Коледа, когато бях горе-долу на твоята възраст.

— А аз се надявах на нови футболни обувки. — Тя посочи стената. — Какви са тия работи?

Джуниър й показа червеното знаме със сърп и чук и лицето на мъж с проскубана козя брада.

— Комунистическо знаме, донесено от Северен Виетнам. Това е самият Хо Ши Мин. А това е каска от Северновиетнамската армия, а тези черни куртки, с тях са били облечени войниците от Виетконг. Това е ножът „Бауи“ на майора и пистолетът му — „Колт“, четирийсет и пети калибър.

— А за какво са тези снимки и картата на Кемп Дейвид? Името Маккой ми е познато.

— О, ще убием президента.