Марк Хименес
Отвличането (42)

20:05 ч.

Жива е.

Връзката им не е прекъсната. Беше му се явила. Показваше му пътя.

Някъде на север е, където е студено. Където има сняг. И където дърветата са високи.

Но къде на север?

Бен включи телевизора в къщата край басейна на канала за метеорологични прогнози. Цялата северна част от страната беше покрита с бяла пелена след късните пролетни снеговалежи. Къде беше Грейси, в щата Вашингтон, в Монтана, Мичиган, Минесота или Мейн? Нямаше време да премине пет хиляди километра. Трябваше да знае точната посока.

Бен се надяваше, че материалите на ФБР с евентуални следи ще успеят да му посочат поне това. След като се върна от полицейския участък, през останалата част от деня той изчете 3316 записани обаждания на хора, които твърдяха, че са я видели. Всички бяха от Тексас, Луизиана, Арканзас, Оклахома, Аризона и Ню Мексико, където рано през април нямаше сняг, нито пък високи дървета. Бен отгърна страницата и зачете следа №3317: Айдахо Фолс, щата Айдахо.

Клейтън Лий Тъкър тъкмо беше завил болтовете на гумата, когато телефонът иззвъня. Е, да си звъни. Десет, петнайсет, двайсет пъти — който и да звънеше, явно нямаше намерение да се откаже.

Работеше до късно, както обикновено. Откакто жена му умря, той нямаше какво друго да прави. Телефонът продължаваше да звъни. По дяволите, сигурно някоя старица е закъсала. Клейтън Лий Тъкър не отказваше помощ на бедните старици, които закъсваха в този район на Айдахо.

Той бавно отблъсна седемдесет и пет годишното си тяло от студения бетонен под, огледа се за някакъв парцал, но се отказа и обърса изцапаните си с масло ръце в крачолите на комбинезона си. Накуцвайки, измина десетината метра от канала до бюрото в магазина; артритът му се беше възпалил от студа. Вдигна слушалката.

— Бензиностанцията.

— Мога ли да разговарям с Клейтън Лий Тъкър?

— На телефона.

— Мистър Тъкър, обаждам се за момичето.

— Чакайте малко да избърша тази грес.

Клейтън остави слушалката и отиде до мивката. Пусна силната струя върху напуканите си ръце и ги подържа под нея. След петдесет години поправяне на коли ръцете му приличаха на пътни карти; черната грес запълваше всяка линия и драскотина. Никога нямаше да станат чисти. Той избърса ръцете си и вдигна слушалката.

— Извинявайте. Вие от ФБР ли сте?

— Не, сър. Аз съм дядото на момичето. Бен Брайс.

— Аз самият имам три внучета, затова се обадих на ФБР.

— Видели сте момичето в неделя с двама мъже?

— Точно така, едва стигнаха дотук, към осем, осем и половина, от двигателя им капеше масло като от спукана тръба. Аз съм единственият глупак, който работи в неделя вечер. То май нямам какво друго да правя.

— Можете ли да я опишете?

— Руса коса, раздърпана, нисичка — отначало я помислих за момче, но беше прекалено хубавка. А и носеше розови дрешки.

— Защо мислите, че е била тя?

— Нали видях снимката й в интернет.

— Заради наградата ли се обадихте?

— Не ви искам парите, Бен. Обадих се, защото момичето приличаше на това от снимката и защото изглеждаше уплашено и измръзнало.

— Какво е времето при вас?

— По-студено е от задника на копач на кладенци. Нагоре има повече от метър сняг.

— Каква кола караха?

— Шевролет „Блейзър“, модел 90-а година, четири по четири, осемцилиндров, бял, мръсен. Бяха изминали доста път, казаха, че отиват на север. Много бързаха, искаха да съм готов още през нощта. Казах им, че тая работа не става бързо. Приключих снощи, в понеделник, около девет часа, двигателят заработи доста добре. Нямам помощник, така че това беше най-доброто, което можех да направя. Онзи едрият взе колата рано-рано тази сутрин. Плати в брой. След като си тръгнаха, влязох в интернет да си проверя сметката и видях снимката й с известието за отвличане. Тогава се обадих.

— Можете ли да опишете двамата мъже?

— Не видях шофьора много добре. Стоеше в колата с момичето.

— А другият мъж?

— Приличаше на онзи калифорнийски губернатор, Арнолд Шварценегер, много як и мускулест. Късо подстриган, камуфлажни панталони, военни ботуши, къса сива коса. Виждал съм ги такива, дето се правят на екшън герои.

— Записахте ли номера на колата?

— Не, но бяха с регистрация от Айдахо.

— Нещо друго?

— Ами не ме бива много да чета по устни, но мога да се закълна, че момичето промълви „Помогнете ми“.

— Мистър Тъкър, в Северен Айдахо отглеждат ли коледни елхи?

— Най-голямата индустрия е точно там.

— Благодаря ви за… Откъде разбрахте, че вторият мъж е мускулест?

Клейтън се изхили.

— Ами навън е минус петнайсет градуса, а онзи тип беше само по черна тениска.

— Бил е с голи ръце?

— Да… Не бях виждал такава ужасна татуировка.