Марк Хименес
Отвличането (58)

8:51 ч.

Грейси трепереше, когато се събуди. Седна, протегна се и придърпа грубото зелено одеяло до брадичката си. Отново бяха на магистралата, но колата вече не издаваше странни шумове. Русият мъж караше, а едрият пушеше и четеше вестник. Земята беше покрита със сняг. Далечните планини, по-високи от тези в Таос, се извисяваха високо в небето. Главата й най-накрая се беше прояснила.

— Къде сме? — попита тя. — Кой ден сме днес?

— Е, добро утро, поспаланке — каза русият мъж на име Джуниър. — В Монтана сме, Пати. Четвъртък е.

— Само за твое сведение, това с Пати наистина започва да ме дразни.

В огледалото за обратно виждане Грейси зърна как устните на Джуниър се извиха в лека усмивка. Тя се закашля. Колата беше изпълнена с цигарен дим. Този огромният някога спираше ли да пуши? Опита се да свали прозореца, но той заяждаше. Размаха ръка да пропъди дима.

— Тия цигари докарват рак. Могат да те убият.

— Както и една мрънкаща жена — отвърна едрият мъж, без да поглежда назад. — Млъквай!

Тя се втренчи в тила на грамадната му глава.

— Много си любезен.

Отново забеляза усмивка върху устните на Джуниър. Продължиха да пътуват мълчаливо.

— Той идва — неочаквано каза момичето.

Едрият мъж й подхвърли вестника.

— Никой не идва за теб. Случаят ти е приключен.

Грейси разгъна вестника върху коленете си, както правеше вкъщи след училище. Снимката й беше на първа страница; до нея имаше снимка на рус младеж с тъжен вид.

— Познавам го. Работи за баща ми.

— Вече не работи.

Тя прочете за отвличането си, за издирването, за предложената от майка й награда.

— И вие, двамата малоумници, ще откажете двайсет и пет милиона долара заради мен! Струва ми се доста тъпо.

— Вярно, тъпо е — отвърна едрият и Джуниър му хвърли бърз поглед.

Грейси продължи да чете. Хей, акциите на татко са се продали страхотно! Научи за арестуването на онова момче, за неговото самоубийство, за намерените футболни шорти.

— Оставили сте шортите ми в гората? И сега всички си мислят, че ходя по гащи? Отвратително!

— Всички мислят, че си мъртва — каза едрият мъж.

Грейси сякаш не го чу.

— Открили са фланелката ми в колата на този човек? И кръвта ми?

— От лактите ти — каза Джуниър. — Доста умно, нали? Сам го измислих.

— О, да, много умно. Този човек се е самоубил.

— Е, това си беше жив късмет. Здравата го натопихме, но само за да вземем няколко дни преднина. Откъде да предположим, че ще се обеси. Сега никой няма да ни закача.

В статията пишеше, че Дженингс се е обесил в килията си и полицията е приключила случая. Смяташе се, че Грейси Ан Брайс е мъртва. Вероятно тялото й никога нямаше да бъде открито, след като похитителят се беше самоубил. Грейси недоумяваше: Защо Дженингс просто не беше казал на полицията, че не я е отвлякъл? Защо се беше самоубил? Нещата не бяха много логични според нея, но не променяха фактите.

— Заблуждавате се. Той все пак ще дойде.

Джуниър поклати глава.

— Тоя страхливец няма да тръгне да спасява, както не те защити, когато оня тъпанар те обиждаше. На негово място аз щях да го гръмна, мамка му мръсна. Малко остана да го направя.

Грейси сви ръце в юмруци. Искаше да фрасне Джуниър, както постъпи с лиглата.

— Първо на първо, куха лейко (тя не знаеше какво точно означава това, но го беше чула от устата на едно момче в училище), не наричай баща ми страхливец. Може да е малко странен, но е гений и е сто пъти по-умен от вас, кретени такива. И второ, той дори не чу онзи тъпанар. Защото си имаше многозадачна работа, тоест вършеше няколко неща едновременно. И трето, наистина ли смятате, че е подходящо вечно да ругаете пред едно дете?

— О, мамка му, съжалявам, скъпа — каза Джуниър със сериозна физиономия. — Няма повече.

Едрият мъж се обърна и погледна Грейси. Не се усмихваше.

— Аз обаче ще си приказвам каквото искам. Чуй ме, миличка. Ако онова момченце, дето се нарича твой баща, е достатъчно умен да стопли, че Дженингс не те е отвлякъл, и достатъчно глупав да дойде да те търси, ще взема моя Бауи — той посочи един огромен нож за месо — и ще разпоря пилешките му гърди от пениса до врата и ще хвърля червата му за примамка за мечките, разбра ли? Така че седи мирно, наслаждавай се на пътуването и си затваряй устата!

Той беше огромен, грозен и страшен и миришеше отвратително. Брадичката на Грейси затрепери, очите й се насълзиха. Тъкмо щеше да се разридае неудържимо, и си спомни за майка си — най-решителния, силен и печен човек, когото познаваше. Грейси не беше като майка си, но носеше нейните гени — и когато се наложеше, можеше да прояви твърдост. Тя си припомни още един майчин съвет: псуването. Неочакваните ругатни от устата на жена, беше й казала тя, сплашват мъжете. Грейси си спомни онази фраза, която майка й използваше, когато мислеше, че Грейси не е наблизо, а понякога дори и пред нея. Тя издаде челюст напред, наведе се към едрия смрадлив грозник и произнасяйки ясно всеки звук — от което мис Брадли, учителката й по английски, щеше да остане особено доволна — изрече:

— Върви на майната си!

Едрият мъж я погледна свирепо и като че ли се канеше да я фрасне, та да мълчи поне до следващата седмица, но Грейси стоеше с решително издадена брадичка, и той изведнъж се разсмя.

— Откъде знаеш тия приказки, момиче?

— От майка ми. Тя е адвокат.

Двамата само се спогледаха.

— И за ваше сведение…

Едрият поклати глава.

— Ти си голям образ, момиче. Направо си умирам от радост, че нямам хлапета — освен може би от някоя курва в Сайгон.

Това му се стори смешно.

— За ваше сведение — не се предаваше Грейси, — не говоря за баща ми. Говоря за Бен.

— И кой, по дяволите, е Бен?

— Дядо ми.

Едрият отново се изкиска и плесна Джуниър по ръката.

— Дядо й. — Той всмукна от цигарата си като Сам, когато пиеше сок със сламка, и се закашля, а лицето му почервеня. — Проклета гръдна жаба.

Той се наведе, изрови някакво шишенце с лекарство и пъхна едно хапче в устата си.

— Никой няма да дойде да те вземе, Пати — обади се Джуниър. — Ти си мъртва.

— Бен знае, че съм жива.

— Как така?

— Просто знае.

След няколко минути червенината по лицето на едрия мъж избледня. Той преметна лявата си ръка върху облегалката и се извърна.

— Мамка му, Джуниър, дядката идва да ни убие и да спаси сладкото й дупе. Май по-добре да я пуснем още сега.

Грейси се постара да прозвучи като адвокат Елизабет Брайс:

— Точно така трябва да направите. Защото вече е тръгнал. И ако вие, идиоти, имате малко мозък в главата си, щяхте да ме пуснете, за да не ви хване.

— Е, мило момиче — отвърна едрият мъж. — Не вярвам да си изгубя съня заради дядката.

— А би трябвало. Той също има такова нещо.

— Какво?

Сега той я гледаше много внимателно. Очите му проследиха ръката й, която посочи татуировката му.

— Дядо ти има татуировка, на която пише „пепелянка“?

— Абсолютно. — Тя посочи с палец пътя зад гърба си. — И в този момент той е някъде там и ни настига.

Очите на едрия се стрелнаха нагоре; той се загледа през задното стъкло, все едно Бен го преследваше. Изражението му напълно се промени. Защото Бен беше по петите им.