Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Abduction, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Марк Хименес

Заглавие: Отвличането

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

ISBN: 978-954-769-143-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8413

История

  1. — Добавяне

5:35 ч. тихоокеанско време
Бонърс Фери

В една от хижите светна лампа. Бен насочи снайпера си натам. Някаква фигура, очертана на фона на светлината, се появи в обсега му. На триста метра разстояние и при никакъв вятър щеше лесно да го улучи. Вратата на хижата се отвори и оттам излезе някакъв мъж. Той се прозя и се протегна, предоставяйки му идеалната възможност за стрелба.

Бен завъртя копчето за балистична корекция на снайпера, така че тялото и главата на обекта да се изравнят с двете хоризонтални линии на мерника му. Не беше се прицелвал със снайпера си в човешко същество повече от трийсет години. Убийството на хора беше нещо, с което човек живееше до края на дните си. Беше живял с убийствата си от тогава, щеше да живее с убийствата си и от днес.

Бен си пое дълбоко въздух, издиша и натисна спусъка.

Мъжът падна.

Добрият снайперист винаги продължава да наблюдава улучения обект, защото другарите му обикновено го претърсват или вземат оръжието му. Това беше грешка. Грешка, която някакъв друг мъж от хижата правеше. Той обаче бързо се отдръпна от полезрението му, показа пушка през вратата и изстреля два патрона във въздуха — изстрелите отекнаха из планината. По дяволите! Бен държеше мерника прицелен в мястото, където главата на втория мъж щеше да се появи, когато погледнеше навън, а той беше сигурен, че ще го направи.

Когато това стана, Бен отново натисна спусъка.

Двама убити, оставаха още девет.

 

 

Джако не подскочи, когато чу двата изстрела. Усмихна се. Бен Брайс беше дошъл при него. Беше дошъл в тази планина и щеше да умре тук. Джак Одел Смит щеше да отмъсти за майора. Съдбата му го беше застигнала.

Той седна в леглото и запали цигара.

 

 

Минаване към план Б. Бен изстреля сигналната ракета във въздуха с лявата си ръка и бързо се върна на снайперистката си позиция. Някакъв мъж се появи на вратата на друга хижа. Куршумът го уцели в челото.

Трима долу, остават осем.

 

 

Джон видя сигналната ракета и натисна детонатора.

* * *

Шериф Джей Ди Джонсън винаги се събуждаше на разсъмване. Двайсет години военен режим го бяха приучили към това. Днес обаче той трябваше да стане рано. Отиваше в планините на североизток от града, планините, които обожаваше да гледа, докато пиеше първата си чаша кафе за деня, както правеше в момента. Отиваше там, за да намери полковник Брайс и сина му. Или да открие онова, което полковник Брайс беше оставил след себе си. Точно когато се канеше да извърне глава от прозореца, Ред Ридж избухна като фойерверк.

 

 

Планината се разтресе.

Бен се скри от падащите скали и клони под дървото. След като остана там няколко секунди, докато паднат големите отломки, той се върна на снайперистката си позиция и огледа лагера през мъглата от прах и сняг, която се беше вдигнала във въздуха от експлозията.

Експлозията имаше очаквания ефект: в лагера настъпи хаос. Мъже по пижами излизаха от хижите; главите им се въртяха на всички страни, за да открият нападателите си. Стреляха напосоки и се криеха зад колите. Бен застреля още двама, преди да успеят да се прикрият. Пет убити, остават шест.

Той се беше прицелил в един мъж, едър мъж, който се прикриваше зад бял ван пред основната постройка. Изведнъж се показа с оръжие на рамо, насочено право срещу Бен. Капитан Джак О. Смит беше опитен войник: искрите от дулото не се виждаха от заглушителя, така че той просто беше насочил ракетата към позицията за стрелба, която самият той би заел, ако нападаше лагера.

Прилив на адреналин тласна напред Бен и той се затича, преди капитанът да стреля. Тича на изток, докато преброи до пет и след това се хвърли към близкото прикритие в момента, когато земята зад него се разтърси от експлозия.

* * *

— Бен!

Малкия Джони Брайс се беше свил на земята, а ушите му звънтяха от първата експлозия. Втората беше точно на мястото, където беше Бен. Той му беше казал да не мърда от мястото си, каквото и да се случеше, а майка му беше казала да прави точно каквото Бен му наредеше, за да могат да спасят Грейси.

Но никой не му беше казал какво да прави, ако самият Бен бъдеше взривен!

Джон погледна дясната си ръка, в която държеше пистолета калибър .45, който Бен му беше дал. Ръката му трепереше като лист на вятър. Няколко пъти беше стрелял с пистолета зад хижата на Бен и не беше улучвал нито една от мишените, в които се беше прицелвал. Куршумите му попадаха далеч от целта. Това просто не беше неговият тип работа.

Умираше от страх насред Айдахо!

Джон Р. Брайс, компютърен гений, доктор по алгоритми, с коефициент на интелигентност 190, притежател на три милиарда, побутна очилата на носа си, пое си дълбоко въздух и хукна към местонахождението на Бен.

 

 

Ако Бен Брайс отбраняваше лагера, той би направил онова, което би направил всеки добър войник: би обходил врага. Западният маршрут беше прекалено стръмен, следователно нападението би дошло от изток. Затова веднага щом небето се проясни от падащите отломки, Бен скочи и се отправи на изток, тичайки през гората, както тичаше през джунглата във Виетнам. Инстинктите му винаги щяха да останат част от него, инстинктите, които… го накараха да приклекне зад едно дебело дърво. Дочу някакъв шум и умът и тялото му реагираха автоматично. Той изключи шума от собственото си дишане и се ослуша. Чу тежки стъпки, които скърцаха по леда; врагът му се приближаваше. Бен се протегна и взе голям плосък камък, тежък няколко килограма. Стъпките бяха почти до него и се приближаваха все по-близо… сега!

Бен изскочи иззад дървото и удари с камъка голото лице на едър мъж, нарамил автомат. Мъжът изгуби съзнание още преди да падне на земята. Бен го яхна. Трябваше да го убие, преди да се съвземе и да започне да се бори. Мислеше само как да спаси Грейси, когато счупи врата на мъжа. Опипа тялото му и откри две гранати. Сложи ги в джоба на якето си.

Шестима убити, остават още пет.

 

 

Джон вдиша дима и се закашля. По линията, където се бяха взривили експлозивите, дърветата бяха обгорели и тлееха. На мястото, където се намираше Бен, имаше малък кратер. Бен беше оцелял. Или пък беше взривен.

Джон продължи да тича.

 

 

Обектът се беше прикрил зад стар камион и зареждаше граната в гранатомета си. На земята до него имаше автоматична картечница МР-5. Специален агент на ФБР Пийт О’Брайън можеше да се обзаложи, че този камион нямаше подновена регистрация в регистрите на отдела за пътни превозни средства на Айдахо. Пийт стоеше на двайсетина метра зад обекта. Адреналинът туптеше във вените му; пушката му беше насочена в гърба на мъжа. Точно когато се канеше да натисне спусъка, гласовете на инструкторите му от Академията проехтяха в съзнанието му.

— Агент на ФБР не може да застреля гражданин в гърба! Правилата за бойно поведение на ФБР изискват на заподозрения да му бъде предоставена възможност да се предаде! Трябва да извикате: „ФБР! Хвърли оръжието!“. Заподозрените имат конституционни права!

Естествено, ако наредеше на този заподозрян да хвърли оръжието си, само би му предоставил възможност да го застреля пръв. Точно така обаче беше постъпвал „арестуващият агент“ по време на всички тренировки в Академията; и всички „заподозрени“ се бяха предавали. Но той не беше на някаква глупава хипотетична тренировка на Хоугън Али пред Академията с мними престъпници и халосни патрони, където никой не умираше, когато ситуацията се прецакаше. Това беше истинската ситуация, истинска престрелка на тази шибана планина в шибаното Айдахо, с шепа въоръжени до зъби терористи, които държаха малко момиче за заложник и планираха да убият президента на Съединените американски щати! В Академията се говореше, че 99 процента от всички агенти на ФБР се пенсионираха, без да са стреляли със служебното си оръжие по заподозрян, камо ли да убият заподозрения. Пийт О’Брайън въздъхна; той нямаше да е един от тези агенти.

Застреля мъжа в гръб. Два пъти, за да се увери, че онзи няма да подаде жалба за неспазване на гражданските му права.

 

 

Бен чу два изстрела от западната част на лагера. Позицията на агент О’Брайън.

Трябваше да се добере до задната част на лагера. Затича на север, навътре в гората и след това тръгна на запад. Видя първата хижа. Притичваше от дърво на дърво, докато стигна до източната страна на хижата. Опря гръб към стената й и се придвижи към задната част, където имаше малък прозорец. Видя някакъв мъж, свит в ъгъла; мъжът носеше жълта пижама и беше насочил рязана пушка към вратата. Бен отстъпи, издърпа щифтовете от гранатите и ги хвърли през прозореца. Той чу изстрел от пушката, докато изтича да се скрие и се просна на земята. След експлозията се обърна назад.

 

 

— Мамка му!

Джон едва не се стовари върху проснатия в снега мъж. Ръцете и краката му бяха разперени, все едно се опитваше да остави отпечатък от тялото си в снега; главата му беше извъртяна гротескно, сякаш се опитваше да погледне назад. Това е работата на Бен. Бен беше жив.

Джон внимателно заобиколи тялото и затича навътре в гората, към хижите.

 

 

Според преценката на Бен оставаха още четирима мъже, може би дори трима, ако О’Брайън беше успял да убие мъжа от западната страна. Единият беше капитан Джак О. Смит. Другият беше русият мъж, който се криеше зад камарата с дърва зад основната постройка на петдесетина метра от позицията на Бен и държеше пистолет с голям калибър. Бен трябваше да го остави жив поне докато намереха Грейси.

Бен насочи визьора от главата на мъжа към ръката, с която държеше пистолета, и дръпна спусъка.

 

 

Джуниър никога не беше участвал в истинска огнестрелна битка. Предполагаше, че ще се държи като безстрашен мъж, само защото майорът е бил такъв. Предположението му беше грешно. Трепереше от страх и се притесняваше, че ще се напикае в гащите си.

Чарлс Удроу Уокър Джуниър беше страхливец.

Веднага след като престрелката беше започнала, той беше изтичал отзад и се беше скрил зад една камара с дърва, с надеждата Джако и останалите да застрелят федералните. Държеше пистолет магнум .357 калибър на педя от лицето си, когато пистолетът просто изчезна заедно със средния му пръст.

 

 

— Ставай, нищо ти няма — каза Бен, подритвайки русия мъж, който се беше свил като зародиш на земята; мъжът държеше окървавената си ръка и пъшкаше като новобранец на първия си военен поход.

— Къде е тя?

Преди мъжът да успее да изрече „Майната ти“, Бен вкара ботуша си в устата му. Когато погледна нагоре, от устата му течеше кръв.

Той плю и каза:

— Не си от ФБР.

— И ти не си баща ти, Джуниър.

— Бен Брайс. Ти си предал майора.

— Той предаде себе си. Къде е Грейси?

— Никога няма да я намериш.

Бен сграбчи Джуниър за яката и го изправи на крака, след което го избута към задната врата на хижата.

— Отвори — каза Бен и изблъска Джуниър към вратата.

Джуниър бавно отвори вратата. Държейки Джуниър пред себе си с лявата ръка и пушката си с дясната, Бен влезе в хижата. Стаята беше празна. В единия й край имаше две врати.

— Грейси!

— Не е тук.

Влачейки Джуниър след себе си, Бен провери двете малки спални в другия край на хижата. Нямаше и следа от Грейси. Бен огледа голямата стая. Покрай едната стена бяха наредени контейнери с военни оръжия: автомати, минохвъргачи, гранатомети, ракети, експлозиви С-4, детонатори и напалм. На другата стена бяха закачени карти, чертежи и въздушни снимки на Кемп Дейвид.

— Какво общо има Грейси с президента?

— Нищо.

— Тогава защо я отвлякохте?

— Защото ми е сестра.

Бен подскочи при думите на Джуниър. Ако не беше мръднал главата си с тези няколко сантиметра, едрокалибреният куршум щеше да разцепи черепа му като мачете диня. Сега обаче куршумът само одраска главата му отстрани, но той се почувства като ударен от чук. Падна на земята. Усети по лицето му да се стича топла кръв. Един голям ботуш изрита встрани пушката на Бен; една едра ръка изтръгна ножа „Бауи“ от калъфа, закрепен на бедрото на Бен, и махна плетената шапка от главата му.

— Трябваше да те убия преди трийсет и осем години.

Капитан Джак О. Смит се беше надвесил над Бен. Той се изправи на крака.

— Как така? — попита Бен Джуниър.

Джуниър кимна на капитана:

— Покажи му.

Капитан Смит бутна Бен към една затворена врата до кухнята.

— Отвори.

Бен завъртя дръжката и бутна вратата. Тя се отвори. Стаята беше тъмна. Джуниър мина покрай него и запали една керосинова лампа. Застана до леглото и вдигна лампата. Бен го видя.

Майор Чарлс Удроу Уокър.

Тялото му под одеялото беше слабо, лицето му беше изпито, а русата му коса — изтъняла. Очите му бяха затворени. Тялото му не помръдваше, все едно беше…

— Парализиран е — каза Джуниър. — Това му причини Маккой.

— Мислех, че е мъртъв.

— След като отвлякохме жената и освободихме майора — каза капитанът, — отидохме в Мексико. Майорът ни нареди да се върнем и каза, че ще дойде след месец. Два месеца по-късно той още не се беше върнал, затова ние с Джуниър отидохме в Мексико. Местните още говореха за черните хеликоптери, които стреляли по едрия рус мъж на плажа. Казаха, че са го закарали в болница. Намерихме го там, в този вид. Простреляли са го с три куршума, единия във врата, който е прекъснал гръбначния му стълб. Лежи в това легло от десет години.

Очите на майора се отвориха, фокусираха се, огледаха всички посетители и накрая се спряха върху Бен. Погледът му проблесна и Бен видя, че устните на майора се помръдват. Джуниър се наведе над леглото.

— Иска да ти каже нещо.

Бен пристъпи към леглото. Кожата на лицето на майора беше увиснала, но сините му очи все още проникваха в душите на хората. Опитваше се да каже нещо. Бен се наведе и постави ухото си до устата на майора. Той шепнеше и изговаряше думите с усилие.

— Джуниър ми показа… снимка… списание… Елизабет… момичето… русо… мое е… принадлежи… на мен…

— Изнасилил си Елизабет.

На устните му се появи тънка усмивка.

— Точно като онези… виетнамки… само дето… не я застрелях… в главата… след това.

Бен разбра. Майорът беше връзката му с Грейси и нейната с него. Не можа да спаси Китайската кукла. Трийсет и осем години по-късно Бог му даваше втори шанс.

Бен се изправи.

— Животът ми беше в твои ръце, майоре, вероятно и този на Елизабет. Но няма да ти дам Грейси. Обещавам ти. Тук съм да я спася или да умра.

Сините очи на майора потъмняха. Той премести поглед от Бен към капитана. Бен се обърна. Капитанът се приближаваше към него с изваден нож.

— Радвам се да ти услужа, Брайс, особено с умирането.

 

 

Джон мина зад голямата хижа, придвижвайки се плътно към външната стена, като в същото време притеснено се оглеждаше. Сърцето му биеше до пръсване. Стигна до прозореца и погледна през него.

Бързо се отдръпна.

Вътре Бен стоеше до едно легло, в което лежеше блед старец. До Бен стоеше млад рус мъж с пистолет в ръка, а в другия край на стаята стоеше едър мъж с татуировка. Двамата мъже от футболния мач. Мъжете, които бяха отвлекли Грейси. Едрият мъж държеше голям нож.

Ръцете на Малкия Джони Брайс трепереха. Прииска му се да се обърне и да избяга, когато чу едрият мъж да казва:

— Ще те разпоря точно както виетнамците разпориха приятелчето ти Долтън.

Джон докосна плочката с името и номера на баща си, която висеше на врата му, и точно в този момент, както щеше да осъзнае по-късно, Малкия Джони Брайс най-накрая намери своята мъжественост в една планина в Айдахо. Умът и тялото му се успокоиха. Страхът го напусна. Не се страхуваше от нищо — нито от провал, нито от куршуми, нито от смъртта. Във вените му имаше мъжественост и той я беше открил, или тя него.

Стиснал пистолета с две ръце, както Бен му беше показал, Джон пристъпи до прозореца и стреля. Стъклата се разбиха. Джон продължи да натиска спусъка, докато всичко притъмня.

 

 

Джако усети как един куршум перна рамото му. Още преди да се опомни, Брайс го изрита в глезените и го събори на земята. Джако падна с трясък на дървения под. Преди да успее да реагира, Брайс го ритна в челюстта и от устата му шурна кръв. Но Джако обичаше вкуса на собствената си кръв.

Не си спомняше Брайс да е бил толкова добър навремето.

Но не беше чак толкова добър. Джако се превъртя при ритника и бързо се изправи, с нож в ръка.

Мамка му, това му навя добри спомени!

Джако тръгна към Брайс, възбуден от мисълта да разпори невъоръжения предател, когото беше притиснал в ъгъла. Той погледна към майора. Очите му бяха оживени, усмихваше му се.

Това е съдбата ми!

Когато отново погледна към Брайс, той видя как подлогата на майора лети във въздуха право срещу лицето му. Джако си помисли: „Мамка му, надявам се Джуниър да я е изпразнил!“. Не беше. Джако блокира подлогата с ръце — урина и лайна се разхвърчаха по пода и по него — и в същия момент осъзна, че това е номер и че ботушът на Брайс лети към него и той не може да блокира удара. Петата на ботуша се заби в средата на гърдите му и сто и двайсет килограмовото му тяло се удари в стената на хижата. Мамка му! Джако се изненада от острата болка, която внезапно стегна гърдите му. Много пъти беше получавал удари в гърдите и гърба, но никога не беше изпитвал подобна болка. Мамка му! Той изчакваше болката да отмине, но тя не минаваше. Напротив, усилваше се и се стрелна към лявата му ръка; дясната изпусна ножа и притисна гърдите му. В този момент той разбра: получаваше инфаркт! Какъв момент да получиш инфаркт! Тогава осъзна истината: Бен Брайс не беше неговата съдба; той беше съдбата на Бен Брайс.

Свлече се на колене, като се опитваше да си поеме въздух. Погледна към Брайс с желанието да го напсува, но нямаше достатъчно сили да изрече думите. Хвърли последен поглед към майора; очите му бяха разширени, той не можеше да повярва на това, което вижда. Главата на Джако олекна и изведнъж му се зави свят. Светлината се замъгли. За първи път в живота си Джако остана без сили, не можеше дори да стои прав. Падна по лице върху дървения под. Очите му различиха един ботуш само на няколко сантиметра от него. Чу гласа на Бен Брайс.

— Кой казва, че старите войници не умират?

Последната мисъл, преди животът да изтече от него на пода на хижата в Северно Айдахо и капитан Джак Одел Смит от Хенриета, Оклахома да се срещне със Създателя си, беше:

О, това е много смешно.

 

 

Отвън Джон се опита да стане. Потръпна от болка. Имаше чувството, че някой го е ударил по главата с тиган. Претърколи се, за да се изправи и — Мамка му! — озова се лице в лице с друг мъж, който лежеше до него с празни отворени очи. Джон беше вцепенен от грозотата на лицето му и от брадвата, забита в главата му.

— Добре ли си?

Джон погледна нагоре и видя агент О’Брайън.

— Да, благодаря.

— Къде е полковникът?

— Вътре… по дяволите!

Джон се изправи и се запрепъва към хижата и към спалнята, агент О’Брайън го следваше плътно. Едрият мъж беше проснат по лице на пода. Бен се беше навел над него, подпрял ръце на коленете си.

— Бен, добре ли си?

Бен се изправи, сякаш изпитваше болка.

— Да. Вие, момчета, ранени ли сте?

— Не — отвърна Джон. Посочи леглото. — Кой е този?

— Майор Чарлс Удроу Уокър — отговори Бен.

— Мислех, че е мъртъв.

— Скоро ще бъде.

Бен се обърна към агент О’Брайън:

— Колко застреля?

— Двама.

Бен кимна.

— Значи остава само Джуниър.

— Русият тип?

— Да.

— Той изчезна с един бял ван — отвърна агент О’Брайън. — Стрелях по него четири пъти, но май не го уцелих.

— Той каза, че никога няма да я намерим.

— Тръгвайте след него — каза О’Брайън. — Аз ще потърся момичето.