Марк Хименес
Отвличането (6)

8:39 ч.

Господи, моля те да е за откуп.

Останала насаме за момент, Елизабет Брайс се спря, подпря глава на стената и затвори очи. Адреналинът в кръвта й пулсираше както когато очакваше да чуе присъдата на обвиняемия, но днес нямаше къде да отиде, нямаше кого да защитава, нямаше свидетел на кръстосан разпит, нямаше лековерни съдебни заседатели, пред които да произнася заключителната си пледоария за истината и справедливостта. Нямаше какво да прави, освен да обикаля къщата, да се надява и да се моли. Тази сутрин под душа каза първата си молитва от трийсет години насам.

Господи, моля те да е за откуп.

Тя си пое дълбоко въздух и бавно го издиша. Сърцето й биеше лудешки, като че ли току-що беше тренирала цял час на степера. Дисциплинираното й тяло се беше поддало на страха точно както дисциплинираното й съзнание се беше поддало на паниката. Връхлитаха я хиляди мисли. Къде е Грейс? Мъртва ли е? Още ли е жива? Кой я е отвлякъл? Какво й е направил? Пари ли иска? Защо тогава не се обажда за откуп? От ФБР знаят ли какво правят? Ще се върне ли някога? Защо на мен? Защо моето детенце? Как можа Джон да допусне да я отвлекат? Как?

Проклет да е!

Тя почувства гневът да се надига в нея, онзи гняв, който се спотайваше точно под повърхността, винаги готов да изплува и да завладее всяка ситуация; онзи гняв, който се опитваше да потиска всеки ден от живота си. Днес битката се оказваше изключително трудна, защото Елизабет Брайс по никакъв начин не можеше да проумее как собствената й дъщеря е могла да бъде отвлечена под носа на тъпия й съпруг в един обществен парк!

Миналата нощ в парка тя беше проклинала съпруга си, след като паниката отстъпи място на гнева. Първо обаче се беше оставила на паниката и напълно беше изгубила контрол. Крещеше, сграбчваше деца и родители и повтаряше: „Виждали ли сте Грейси? Виждали ли сте Грейси?“, и тичаше в кръг, и викаше Грейси, докато не прегракна. Тогава гневът й надделя и тя се разбесня първо на Джон и след това на треньора на дъщеря си.

— Посочил си Грейси на похитителя й? Проклет идиот!

Родители и полицаи бяха претърсвали парка до късно през нощта. Когато от ФБР пристигнаха и прецениха, че това са по-скоро хаотични действия, отцепиха парка и наредиха на всички да го напуснат. Търсенето трябвало да е организирано, а и доказателствата можели да бъдат стъпкани. Казаха, че след като Грейси не е открита след осем часа, явно не се намира в парка. Затова Елизабет се беше прибрала вкъщи, беше се молила под душа и после се беше преоблякла. Държеше се будна повече от двайсет и седем часа с кафе и адреналин. Беше приучила тялото и ума си да функционират без сън; безсънието щеше да й се отрази някъде на трийсет и шестия час, когато съзнанието й щеше да се предаде на физическото изтощение и тя щеше да заспи. Но не сега. Не още. Тялото й вече беше уморено, но умът й оставаше буден и гневен: По дяволите, как е могъл Джон да позволи някой да я отвлече! Тя сви юмрук и удари стената.

— Добре ли сте, мисис Брайс?

Входният звънец иззвъня още веднъж и когато Елизабет отвори очи, видя младия полицай с чаша кафе и поничка; по устата му имаше пудра захар, а изражението на лицето му беше вяло, като че ли му предстоеше поредният ден, в който ще дъвче понички и ще спира нарушители по пътищата. Той беше идеален пример за силите на реда от малките градове и една от основните причини тя незабавно да повика ФБР.

— Аз съм добре, но дъщеря ми не е. Отивайте да я намерите!

Полицаят се задави с поничката, обърна се и забърза нанякъде. Адвокат Елизабет Брайс пое дълбоко въздух, за да си възвърне самообладанието, и решително тръгна към галерията. Тя щеше да се появи по телевизията, но не за да се моли.

Отиде в официалната трапезария за трети път тази сутрин. Началникът на полицията на Поуст Оук и четирима униформени стояха наведени над масата за хранене и изучаваха голяма карта, осветена от полилея над тях. Не я забелязаха.

— Започнете от южния край и тръгнете на север. Предупредете хората да претърсват в редица, на метър разстояние един от друг, и да се движат бавно, не сме на състезание. Ако попаднат на нещо, да дадат знак, но да не го докосват. Момчетата от ФБР ще го снимат и ще го опаковат в найлонова торбичка — нареждаше полицейският началник Райън. Най-сетне съзря застаналата до вратата Елизабет. — Ще ни трябват някакви дрехи, госпожо, нещо, което Грейси е обличала наскоро и не е прано. За кучетата.

Елизабет кимна.

Началникът отново се обърна към хората си:

— Бъдете на позиция точно в девет и трийсет. Боби Джо първо ще пусне кучетата в гората, докато ние обиколим игрищата. След това отново ще претърсим гората — може да извадим по-голям късмет на светло.

Елизабет продължи да снове наоколо, докато не се натъкна на една сериозна млада жена, облечена в синьо шушляково яке с надпис ФБР, с химикалка и тефтер в ръка. Бяха й я представили преди малко, но не си спомняше името й.

— Мисис Брайс, какъв цвят, размер и марка бельо е носела Грейси?

Агентката й зададе въпроса, все едно я питаше дали иска сметана в кафето. Елизабет възпря емоциите си.

— Не знам. Вчера излязох, преди тя да се събуди. Имах дело. Съпругът ми може да знае, попитайте него. Той остави да я отвлекат.

 

 

Джан Йоргенсон, специален агент на изпитателен срок, проследи с поглед как майката на жертвата тръгна надолу по шикозната галерия. Във фермите на родната й Минесота нямаше галерии.

Джан се мушна в кухнята, увери се, че е сама, и измъкна едно протеиново блокче от чантичката на кръста си — не беше хапвала нищо от снощи, когато ги повикаха, а не ядеше понички. Беше издържала без храна толкова дълго само защото миналата седмица беше наблягала на въглехидратите заради маратона, в който точно сега би трябвало да участва. В следващия миг някой я ръгна в гърба.

— Горе ръцете!

Джан се обърна и видя момчето на семейство Брайс, което беше одрало кожата на баща си. Държеше дясната си ръка като пистолет.

— Това го научих от Уди, от „Играта на играчките“. — Хлапето се изсмя и избяга.

Джан поклати глава. Сестра му беше отвлечена, а то си играеше на каубои и индианци или на полицаи и престъпници. Явно нямаше никаква представа какво се случва.

Джан изгълта протеиновото блокче на четири бързи хапки, докато гледаше малкия телевизор на бара. Един репортер говореше от предната веранда:

— … откуп. Джон Брайс скоро ще се превърне в един извънредно богат човек…

Стари новини. Джан излезе, но продължаваше да чува репортера от телевизора в кухнята или от този в съседната стая, или от други невидими телевизори в стаите, покрай които минаваше, включени, сякаш някой изпитваше ужас да не пропусне водещите новини.

— Следващата седмица компанията му „БрайсУер.ком“ пуска акции на борсата, което ще донесе на Джон Брайс изключително…

Джан влезе в кабинета.

— Един милиард долара?

Специален агент Юджийн Девро, на когото бе възложено разследването, разпитваше бащата. Джон Р. Брайс кимна с празен поглед. Седнал с увиснали рамене на дивана, той сякаш всеки момент щеше да падне от изтощение, ако не бяха агент Флойд и Рандал, които седяха от двете му страни и го подпираха. Къдравата му тъмна коса беше разрошена, панталоните му в цвят каки и синята му дънкова риза бяха мръсни и измачкани, а възелът на жълтата му вратовръзка, щампирана с Мики Маус, беше разхлабен. Лицето му приличаше на спаднал балон. Но това, което я порази, беше безмерната тъга в кафявите му очи над очилата с черни рамки, увиснали на края на носа му, очите на човек, който внезапно се е изгубил и е останал сам в един враждебен свят.

— Тя ми подари тази вратовръзка — каза той, без да се обръща към никого.

На масичката пред него имаше телефон, свързан с компютрите в Бюрото. Един агент със слушалки на ушите проверяваше оборудването, което щеше да запише и проследи обаждането за откуп. Ако то изобщо дойдеше. Ако мотивът беше пари.

— Един милиард долара — повтори агент Девро.

Бащата го погледна и каза с едва доловим глас:

— Може да ги вземе всичките, само да пусне Грейси.

Агент Девро сведе очи и хвърли кос поглед към останалите агенти.

— Мистър Брайс, сещате ли се за някаква причина, поради която някой да иска да нарани семейството ви?

— Не — прошепна той.

— Отправяни ли са ви заплахи?

— Не.

— Скоро да сте уволнявали служители?

— Не.

— Подозирате ли някого?

— Не.

— Забелязали ли сте непознати из квартала?

— Не. Охраната на портала би трябвало да държи лошите надалеч.

Агент Девро го огледа за момент и очевидно заключи, че той не е нито похитителят, нито може да бъде източник на информация. Тогава се обърна към Джан.

— Да, агент Йоргенсон?

— Сър, съставям подробно описание на облеклото на жертвата. Според майката мистър Брайс вероятно разполага с нужната ми информация.

Агент Девро кимна.

— Действайте.

За Джан Йоргенсон това беше първият случай на отвличане на дете. Вече единайсет месеца работеше в Бюрото и винаги беше смятала, че един ден ще се омъжи и ще има деца; но сега вече не беше толкова сигурна. Въпросите й се струваха като тежко бреме.

— Мистър Брайс…

 

 

Джон гледаше втренчено жената от ФБР и се опитваше да разбере въпроса й. Защо го питаше за…

— Бельо?

Той се обърна към останалите агенти, които нагласяха записващите устройства, за да са готови, когато похитителят се обади да поиска откуп — един милион, пет милиона, десет милиона — изобщо не го интересуваше колко. Щеше да плати и Грейси щеше да се върне вкъщи. Това е сделката! Очите му зашариха от един агент към друг, но те гледаха оборудването си.

— Но вие казахте… аз реших… мислех, че е за пари.

До този момент на Джон Р. Брайс изобщо не му беше хрумвало, че парите му може да не са мотивът за отвличането на дъщеря му. Стомахът му се сви на топка. Пареща горещина се разля по лицето му. Помисли, че ще припадне. Горната част на тялото му се наклони напред, но той подпря главата си с ръце. Свали очилата си; светът около него се замъгли, но образът в съзнанието му беше кристално ясен. Грейси… и някакъв мъж… и…

— О, боже!

И той заплака. Не успя да се въздържи. Дори не се опита. Просто се предаде.

 

 

Звънецът иззвъня още веднъж точно когато Елизабет влезе в кабинета. Петима агенти със сериозни изражения я погледнаха едновременно и след това бързо извърнаха очи. Съпругът й седеше на дивана между двама агенти. Беше заровил лице в ръцете си и плачеше неутешимо. Тялото й се приготви за най-големия й страх.

— Грейс ли? — попита тя.

Главният агент поклати глава. Страхът разхлаби хватката си и тялото на Елизабет се поотпусна. Тя издиша дълбоко.

— Слава богу. — След това се обърна към съпруга си. — Джон, какво става?

Хлипането му не стихна. Елизабет се приближи към него и застана над жалката му фигура, неспособна да реши дали да го успокои, или да го зашлеви, задето бе допуснал да отвлекат дъщеря им. Агентите, които седяха на дивана, се изправиха и се отдалечиха.

— Какво се е случило? — обърна се тя към агент Девро.

Той въздъхна.

— Трябваше да го попитаме, мисис Брайс. Нужно ни е пълно описание на облеклото на Грейси, включително нейното…

— Бельо.

Агент Девро кимна.

— Да, мадам.

Съзнанието на Елизабет препускаше така диво, та беше забравила, че изпрати жената от ФБР при Джон. Тя сложи лявата си ръка на рамото на съпруга си.

— Джон — прошепна тя нежно.

Той я погледна със зачервени очи, а сълзите се търкаляха по лицето му и се смесваха със сополите. Брадичката му трепереше. Обърса лице в ръкава си. Малкото й момче.

Джон Р. Брайс се беше оженил за нея, когато тя имаше нужда от съпруг. И той беше добър съпруг: никога не беше я злепоставял на публични места, нито я беше ядосвал насаме; винаги й беше пращал цветя в офиса на рождения й ден и на годишнината от сватбата им, макар тя да не беше особено романтична; беше грижовен баща на двете им деца и абсолютен гений по математика в един опасан с кабели свой свят. Джон Р. Брайс беше едно добро нежно момче… и напълно безполезен в битка. Освен докторската си степен, нямаше нищо, на което да разчита в кризисни моменти, нямаше запаси от духовна сила, на които да се позове, когато беше нужно да е суров, жесток и безскрупулен. Изобщо не приличаше на нея — тя с лекота би насочила пистолет в главата на похитителя и би му пръснала мозъка, ако се наложи, за да спаси Грейс. Джон Брайс не беше суров, жесток или безскрупулен. Той беше просто едно трийсет и седем годишно момче, което я гледаше, сякаш току-що го е набил кварталният побойник и има нужда от майчина прегръдка и утеха. Елизабет обаче го зашлеви през лицето.

— Джон — процеди тя през стиснати зъби, докато гневът се опитваше да излезе от тъмнината, — моли се да бъде за откуп. Защото ако не е…

— Елиза…

Тя го зашлеви отново.

— Проклет да си! Ти допусна да я отвлекат!

— Мисис Брайс — намеси се агент Девро, — това няма да помогне.

Помагаше й. Елизабет вдигна ръка отново, но една черна длан хвана китката й. Гневът й се обърна срещу агент Девро.

— Пус-не-те ме!

Телефонът иззвъня. Агент Девро я пусна и седна до Джон. Агентът със слушалките включи устройството на запис и кимна на Девро. Телефонът иззвъня отново.

— Мистър Брайс — каза агент Девро.

Джон не промени позата, в която го беше оставила: ръцете още обгръщаха главата му, за да се предпази от ударите й, и той тихо хлипаше:

— Съжалявам.

Телефонът иззвъня отново.

— Мистър Брайс, ще вдигнете ли?

Съпругът й не се помръдна. Елизабет си помисли: „Напълно безполезен в моменти на криза“, и протегна ръка към агент Девро.

— Аз ще говоря.

Агент Девро вдигна слушалката и й я подаде. Лентата записваше. Тя сложи слушалката до ухото си.

— Елизабет Брайс.

Прозвуча детски глас:

— Може ли да си поиграя със Сам?

— Какво? Не, Сам не може да играе днес!

Агентите се спогледаха с облекчение.

Елизабет върна слушалката на агент Девро и въздъхна. Детското гласче я беше поуспокоило. Вече изчерпан, гневът й се оттегли като торнадо в притъмняло небе и тя огледа разрушенията, които беше причинил — съпругът й още хлипаше, лицето му беше зачервено и подпухнало — и някакво плахо чувство на угризение се опита да проникне в съзнанието й. Тя го захвърли като изпушен фас.

За всичко беше виновен Джон! Той позволи да я отвлекат!

Дишането й се учести, тя хвърли последен поглед към безполезния си съпруг и излетя от стаята. Насочи се към галерията и тъкмо прекосяваше фоайето, когато звънецът издрънча отново. Тя спря, отвори със замах входната врата и се втренчи в мъжа на верандата. Всеки, който познаваше живота му, би очаквал да е по-едър и по-суров на вид. Но той беше доста слаб, с изсечени черти на загорялото лице, щръкнала руса коса и най-невероятните сини очи, които човек можеше да си представи. Беше забележително красив за шейсетгодишен мъж и можеше да мине за филмова звезда на средна възраст. Но той беше просто един алкохолик.

Елизабет Брайс обърна гръб на свекъра си и се отдалечи.