Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Abduction, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Марк Хименес

Заглавие: Отвличането

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

ISBN: 978-954-769-143-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8413

История

  1. — Добавяне

8:13 ч.

Въпреки възраженията на майка си Грейси идваше да го посещава през няколко месеца, а през последните пет години прекарваше по един месец от лятната си ваканция при него. Ако не бяха гостуванията й, сутринта, в която Бен нямаше да отговори на Бъди, вече можеше да е настъпила. Той имаше нужда от нея и знаеше точно защо; тя също се нуждаеше от него, макар да не съзнаваше причините. Бен чувстваше, че Господ ги е свързал по начин, който той нито разбираше, нито се опитваше да разбере.

Бен вече седеше на задната седалка на жълто такси, което караше с повече от сто километра в час по северната магистрала на Далас. Зад волана седеше арабин с тюрбан, през прозорците се чуваше градският шум, а слепоочията му пулсираха болезнено. Бетонният свят отвън препускаше покрай него; стомахът му се преобръщаше при мисълта, че може никога повече да не види Грейси. Имаше чувството, че ще повърне фъстъците и кафето, които погълна в самолета, ако продължи да гледа четирите каубойски кукли на таблото, които поклащаха огромните си глави. Облегна глава назад и затвори очи, а мислите му се върнаха към последното гостуване на Грейси. Бяха седнали в люлеещите столове на верандата и наблюдаваха залеза, когато след известно мълчание тя изтърси:

— Мама казва, че си пияница.

— Права е — бе отвърнал той.

— Но ти не пиеш, докато съм тук.

— Докато си тук, не изпитвам нужда от алкохол.

— Защо?

— Не знам. Сигурно защото ме спохождат само приятни мисли.

— Значи решението е просто — трябва да съм тук през цялото време.

Той се беше усмихнал.

— Много мило от твоя страна да го предложиш…

— Не, Бен, аз наистина смятам така. Искам да живея при теб.

— Миличка, това не е място за момичета.

— Тогава ти ела да живееш с нас. Къщата е достатъчно голяма.

— Там няма място за мен. Когато си живял в джунглата, не можеш да дишаш, ако стените са от бетон.

Грейси бе замълчала, преди да каже:

— Тя още те обича.

Когато Бен отвори насълзените си очи, таксито тъкмо спираше пред портала на БРАЙЪРУИК ФАРМС, СТРОГО ОХРАНЯВАН ЖИЛИЩЕН КОМПЛЕКС, както подсказваше и табелата ВЛИЗАНЕТО НА СЛУЧАЙНИ ПОСЕТИТЕЛИ ЗАБРАНЕНО. Бен си спомни за изтривалката пред родната му къща в Западен Тексас, на която пишеше: „Добре дошли на всички“.

След като провери самоличността на Бен, пазачът обясни пътя на шофьора и натисна копчето за отваряне на вратите. Сякаш влязоха в оазис насред пустиня от бетон: високи дъбове, засенчващи широкия път, обширни зелени морави, проблясващи изкуствени езерца, заобиколени от пешеходни пътечки. Великолепните къщи бяха скътани навътре в огромните парцели, къщи, които биха накарали всеки гост да зяпне от удивление, но Бен едва ги забелязваше. В ума му беше само Грейси.

Шофьорът на таксито включи радиото: „Снощи в шест и петнайсет полицията в Поуст Оук бе вдигната на крак. Тя разпространи описанието на жертвата и на заподозрения. Десетгодишната Грейси Ан Брайс е бяла, висока около метър и четирийсет и тежи трийсет и шест килограма. С къса руса коса и сини очи. Заподозреният е бял мъж на видима възраст между двайсет й трийсет години, около сто килограма, висок към метър и осемдесет, също русокос. За последно е видян с карирана риза и черна шапка. Полицията моли всеки гражданин, снимал мачовете в парка на Брайъруик Фармс, да й предостави филмите“.

Арабинът погледна Бен в огледалото за обратно виждане.

— Отвлекли момиченце. В моя страна намираме мъж — той стовари отворената си дясна длан върху таблото — и отрязваме негови топки. И после негова глава.

Той отново се извърна към пътя и наби спирачки. Бен полетя напред. Таксито едва не повлече полицейските заграждения, поставени напречно на Магнолия Лейн. Двама униформени полицаи застанаха пред таксито с ръце на кобурите, поклащайки глави. Шофьорът се обърна назад и сви рамене.

— Дотук сме — каза той.

Бен плати сметката от четирийсет и пет долара с банкнота от петдесет и слезе от колата. Утринното слънце прониза очите му, той потупа дрехите си, за да открие слънчевите си очила, но се сети, че ги е оставил в джипа. Разтри слепоочията си, но пулсирането не стихна. Имаше нужда от сутрешния си крос, за да прогони снощните демони, но тази сутрин не му остана време. Метна чантата си през рамо, премина загражденията и закрачи по тротоара към медийния цирк.

Телевизионните коли със сателитни антени, наредени от двете страни на улицата, бяха примамили навън обитателите на комплекса още преди закуска. Деца, родители, оператори, репортери и полицаи се тълпяха по улицата и тротоарите и гласовете им почти заглушаваха непрестанното бучене на новинарски хеликоптер, носещ се ниско над тях.

Бен продължи по тротоара и мина покрай репортер, който казваше: „Грейси е видяна за последно в парка «Брайъруик Фармс», облечена със сини футболни шорти и златиста фланелка с надпис на отбора й «Торнадо» отпред и деветка на гърба“.

Децата караха колела и кънки по алеите, техници нагласяха апаратурата си, фотографи снимаха къщите. Друг репортер говореше пред друга камера: „Момичето е отвлечено след футболен мач в този богаташки комплекс на шейсет километра северно от Далас“.

Родителите бяха скупчени на групички, хванали за ръце децата си, а по лицата им беше изписан страх, че и те могат да бъдат отвлечени през нощта. Бен познаваше този страх.

По тротоарите и моравите бяха насядали оператори с размъкнати дрехи (Грейси му беше разяснила, че това е моден стил), със слънчеви очила и бейзболни шапки с козирките назад. Седяха в градински столове, отпиваха кафе и се оплакваха от ранното ставане, предлагайки професионалното си мнение: „Сигурно е някой роднина. Накрая все така излиза“.

Сега това беше тяхното отвличане. Грейси Ан Брайс беше сензация.

И светът чакаше новини пред дома й, където десетина телевизионни камери стояха приготвени на стативите, насочени към Магнолия Лейн №6, триетажна къща, наподобяваща френски замък; приличаше по-скоро на хотел, отколкото на дом. Грейси не беше преувеличила — къщата наистина беше огромна.

Бен закрачи по дългата алея, водеща към входната врата, но поспря, за да чуе един репортер, който говореше пред камера: „Вчера Грейси е играла футбол тук, в Поуст Оук, след което е отишла до павилиона и оттогава никой не я е виждал. Родителите й се молят да е била отвлечена заради откуп и се надяват, че дъщеря им може да бъде спасена с пари. Едва четиринайсет часа след отвличането са впрегнати всички сили за откриването на Грейси и мъжа, който я е отвлякъл. ФБР сформира команден център, местната полиция организира акции за издирване, а в парка, откъдето е била отвлечена, скоро ще бъдат пуснати полицейски кучета…“.

Бен продължи към верандата. На сивите, покрити с плочи стълби с детски почерк и цветен тебешир бяха написани думите: „Обичаме те, Грейси“. Думите оказаха върху Бен същото въздействие както сутрешният му крос: той отстъпи встрани от верандата и повърна зад един нисък храст. Избърса уста с червена носна кърпа и натисна звънеца.

 

 

Звънецът не се чуваше във вътрешността на къщата от звънящите телефони, гърмящите телевизори и полицаите, които се суетяха наоколо, агентите на ФБР, които крещяха в микрофоните си, и момченцето, което търчеше наоколо в униформа на бейзболния отбор „Ред Сокс“, целеше се с пръст като пистолет и викаше: „Горе ръцете!“.

Сред целия този хаос един висок чернокож мъж крачеше спокойно из широката галерия с колони, която се простираше по протежение на къщата. Специалният агент от ФБР Юджийн Девро беше обут с черни каубойски ботуши и дънки, а на широкия му колан блестеше златна значка. В кобура му имаше полуавтоматичен пистолет. Девро беше главният агент по случая с Грейси Ан Брайс. През последните десет години търсенето на отвлечени деца се беше превърнало в негово всекидневие.

Токовете на огромните му ботуши отекваха под внушителното му тяло при всяка стъпка по лъскавия паркет, докато минаваше край статуи, картини и мебели, които сякаш щяха да се счупят само ако се облегнеш на тях. До него крачеше специален агент Флойд, който сочеше нагоре с показалеца си.

— Това не е ли най-тъпото нещо, което си виждал?

Високият сводест таван на галерията беше покрит със стенопис, изобразяващ старовремска улица с магазинчета, пешеходци, коне и карети; улицата продължаваше до фоайето, където преминаваше в селски площад.

— Някога работил ли си по отвличане на дете, живяло в такъв разкош? — попита Флойд.

Естеството на работата на Девро не го отвеждаше в подобни домове. Типичната жертва на отвличане живееше в каравана, в порутен апартамент или в евтина къща под наем, но не и в огромна резиденция, пълна с произведения на изкуството и фрески по тавана.

— Богатите момиченца рядко биват отвличани от непознати.

Девро беше специалист по отвличанията във Федералното бюро, повикан от хюстънския офис; разследваше само отвличания на деца от непознати. Грейси Ан Брайс беше единайсетият му случай през тази година, а сега беше едва април.

Той се спря. На стената висеше семеен портрет, осветен с насочена лампа; родителите и момченцето бяха облечени в черно, а жертвата в бяло. Русата й коса беше в рязък контраст с тъмните коси на останалите. Изглеждаше сладко хлапе. На масичката отдолу се мъдреше списание „Форчън“ с бащата на корицата под надписа: „Следващият Бил Гейтс?“. Девро вдигна списанието и го разтвори на статията за него. Същият семеен портрет заемаше цяла страница — на показ пред целия свят. Целият свят знаеше, че Джон Брайс всеки момент ще стане изключително богат, че съпругата му се казва Елизабет и че има син на име Сам и дъщеря на име Елизабет.

Девро върна списанието на мястото му и каза:

— Възможно е това наистина да е отвличане за откуп.

Поне така се надяваше. Отвличането за откуп беше единственият реален шанс момичето да е още живо: не се иска откуп за мъртво дете.

— Бащата — каза Флойд — е истинска откачалка. Не вярвам да се справи с телефонното обаждане, ако изобщо има такова. Май ще трябва да се обърнем към майката… адвокатка е, защитава все бели якички.

От дъното на коридора Девро дочу твърд женски глас:

— Хилда, единствената ти работа е да се грижиш за Сам.

Майката на жертвата — четирийсетгодишна, стройна и с напрегнато изражение — се появи в другия край на галерията, решително упътила се към тях, следвана от семейната бавачка — млада испанка, по-възрастна бяла жена със славянски черти, облечена в униформа, и един местен полицай, млад, тъповат на вид, мускулест и с изражение, ясно показващо, че по-скоро би участвал в престрелка с мексикански наркокартел, отколкото да получава заповеди от майката. Тя беше облечена делово и изглеждаше безупречно в ушит по поръчка костюм и обувки на висок ток. Беше с идеална прическа и грим. Такава жена не оставаше незабелязана на улицата. Пръстът й разсичаше въздуха.

— Намери го, нахрани го, следвай го навсякъде. Не го оставяй да излезе от къщата и не го изпускай от очи. Разбрано?

Si, señora. — Испанката се отдели от антуража.

Майката се обърна към прислужницата:

— Силвия, поръчай храна. Няма да открият дъщеря ми на празен стомах.

— Да, мадам. — И тя изчезна още преди думите да заглъхнат.

Следващата заповед бе изстреляна към полицая:

— Разкарайте тези хора от моравата ми.

— Ще се опитам, мадам, но…

— Никакво „но“. Направете го. Ако трябва, стреляйте.

— Ъъъ, да, мадам. — Младият полицай се предаде и излезе навън, клатейки глава.

Когато майката се приближи, Девро забеляза очите й — бдителни и съсредоточени, а не празни и объркани, каквито обичайно бяха очите на родителите в подобна ситуация. Девро й кимна, докато минаваше покрай него. Беше сутринта след отвличането на дъщеря й, а тя беше облечена елегантно и напълно се владееше. Девро съзнаваше, че това е нейният начин да се справи с положението, да се преструва, че все още контролира живота си. Това, разбира се, не беше вярно. Животът на дъщеря й — и съответно нейният собствен — сега се контролираше от похитителя.

— Доста корава жена — отбеляза Флойд.