Марк Хименес
Отвличането (94)

1:18 ч.

Лунната светлина, отразяваща се в снега, предоставяше достатъчна видимост за Бен и Джон, които се изкачваха по стръмния склон. Вървяха на зигзаг през гъстата гора от високи борове.

Бяха си сложили черни плетени шапки, бяха намазали лицата си с черна боя и носеха черни ръкавици и черни гащеризони; ако стояха на едно място, спокойно можеха да се слеят с дърветата. Бен беше преметнал снайпера през рамо, на единия му крак беше вързан картечен пистолет калибър .45, а на другия — ножът „Бауи“. Раницата му беше пълна с амуниции, мерник „Старлайт“ и акумулатор от кола, който да използват като портативен стартер. Бен го беше прехвърлил от джипа си в новия ленд роувър.

Джон носеше спален чувал.

Бен шареше с поглед по земята, но се чувстваше като някой деветнайсетгодишен американски войник, който патрулира из виетнамската джунгла и си мисли за любимата у дома вместо за земята пред него. Премества крака си напред и веднага осъзнава, че е стъпил върху тел, скрита в шубрака; вече знае съдбата си: бамбуков боздуган ще го удари с адска сила; арбалет точно пред него ще изстреля стрела право в сърцето му; дъски с пирони, инфектирани с фекалии, ще се забият в лицето му; или от някое високо дърво ще полети огромен заострен кол.

Бен забеляза телта на петдесетина метра извън охранявания параметър. Обикновено беше невъзможно да я забележиш в гората, но в случая тя се открояваше на белия сняг.

— Седни — прошепна Бен и Джон незабавно се смъкна на земята. — Не мърдай. Имам малко работа.

Бен остави сина си и проследи телта през дърветата.