Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Abduction, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Марк Хименес

Заглавие: Отвличането

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

ISBN: 978-954-769-143-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8413

История

  1. — Добавяне

17:47 ч.

На хиляда километра разстояние едно русо момиче тичаше по футболно игрище в Тексас.

— Давай, Грейси, давай!

Грейси Ан Брайс можеше да тича толкова бързо, че успяваше да надбяга повечето момчета на нейните десет години, а и много по-големи, затова беше едва ли не несправедливо да играе срещу момичета на своята възраст. Но пък беше много забавно да я наблюдаваш, особено ако собствената ти дъщеря е в нейния отбор.

Гонеше топката по тъч линията на игрището, покрай родителите, скандиращи по пейките, и треньора Уоли, облечен с фланелка на „Торнадо“, и баща си, който я заснемаше с камера, докато крещеше в мобилния си телефон: „До дяволите, Лу! Кажи на ония костюмари в Ню Йорк, че моят продукт е убиец, че това си е моята компания, че за първи път предлагам на борсата акции и цената им ще бъде трийсет долара, нито цент по-малко!“.

Продукт с многозадачен режим, така определяше той същността на своето компютърно приложение.

Грейси направи физиономия пред камерата и без да намалява скоростта, заби бялата си маратонка „Лото“ в топката, запращайки я над главите на летящите срещу нея защитници право към Бренда в другия край на игрището. Изправи се и погледна назад към своя кльощав трийсет и седем годишен ВЧ (важен човек) до тъч линията. Сега той жестикулираше с камерата, поклащайки я надолу-нагоре, снимайки земята, небето, после пак земята и пак небето, насочил цялото си внимание към телефона в ръката си. Тя не се стърпя, поклати глава и се усмихна — с онази усмивка, с която възрастните гледат малките деца, и то само собствените.

— Бог да го благослови — каза тя.

Баща й беше абсолютен компютърен маниак. Беше с черни мокасини и бели чорапи, смачкани камуфлажни панталони, дънкова риза с дълъг ръкав, която висеше над панталона, жълта вратовръзка с щампа на Мики Маус (която тя му беше подарила за миналия Ден на бащата) и тесни очила с черни рамки. Тъмната му къдрава коса беше така разхвърляна на всички посоки, сякаш току-що бе пъхнал пръст в контакта (майка й казваше, че прилича на Бъди Холи с издухана от сешоар прическа, но тя не знаеше кой е Бъди Холи). Единственото, което му липсваше, беше бял джобен калъф, пълен с автоматични моливи. Джон Р. Брайс беше абсолютно откачен, но Грейси го обичаше силно, както майка дете, което се нуждае от специални грижи. Сега той снимаше с камерата паркинга.

— Бог да го благослови — каза тя отново.

— По дяволите, Грейси, трябва ни гол, за да изравним! Престани да се разсейваш и ритай!

Ей богу, тренер, много се панираш. Грейси отклони поглед от баща си и се съсредоточи върху играта. В другия край на игрището Бренда изпусна топката — отне й я номер двайсет и четири, звездата на отбор „Рейдърс“ (беше на единайсет, голяма лигла). Бренда беше пълничка и неособено спортна натура. Не беше вкарвала гол през трите сезона, откакто играеха заедно. Грейси направи гримаса, когато лиглата се хвърли към Бренда, събори я на земята и й отне топката. Но това не беше най-лошото — лиглата се надвеси над Бренда като футболист след страхотен удар и изръмжа:

— Откажи се, дебеланке!

Грейси почувства, че я облива гореща вълна, както когато наби съседчето Рони, защото беше спънал Сам, петгодишния извънземен, който живееше в къщата им. (Всички се кълняха, че е неин брат.) След това — но не преди да изтича на безопасно разстояние надолу по улицата — Рони я беше нарекъл „лесбийка“, което й се беше сторило доста злобно, като се има предвид, че беше влюбена в Орландо Блум като всички момичета в четвърти клас. Предположи, че Рони я нарече така, защото беше мъжко момиче и русата й коса беше подстригана късо, или защото мускулите на краката й бяха по-големи от неговите, или пък защото му беше разкървавила едрия месест нос. Може пък да беше, защото Грейси искаше татуировка за единайсетия си рожден ден. Майка й обаче отсече, че изключителните й спортни постижения са заплаха за мъжествеността на Рони, което открай време си е слабо място в момчешката психика. О, както и да е. Следващия път, когато Грейси видя нещастния зубър, тя му насини окото.

— Грейси, ще вкара гол! Спри я!

Лиглата риташе откраднатата топка към вратата на „Торнадо“. Тя май страдаше от — как се беше изразила мама? — а, да, слаба вменяемост, след като смяташе, че може да надбяга Грейси Ан Брайс. Как ли пък не! Грейси се засили.

— Пазете номер девет! — извика някой от пейката на „Рейдърс“.

Грейси носеше фланелка с деветка, защото Мия Хам беше с този номер. Селекционерите, които се надпреварваха да спечелят таланта й, твърдяха, че с подходящи тренировки (от тяхна страна) един ден тя като нищо ще стане страхотна като Мия. Мама казваше, че просто я четкат, за да я подмамят в своите отбори. Въпреки това самата мисъл да се превърне във втора Мия Хам и да поведе американския отбор към победа на световно първенство я въодушевяваше.

— Грейси, спри я!

Може би засега беше по-добре да спечели победа за отбора на десет- и единайсетгодишните момичета.

Лиглата забави бяг, търсейки най-добрата голова позиция. Грейси спринтираше зад нея и си мислеше: Какъв е тоя дебел задник на единайсет! Но това май нямаше да й попречи да вкара гол. Лиглата стъпи здраво на левия си крак, наведе глава и ритна с десния…

Въздуха, миличка, помисли си Грейси, докато плъзгаше крака под лиглата, която в крайна сметка ритна само въздуха.

Тълпата изпадна във възторг!

Но не и лиглата.

— Фаулира ме! — изкрещя лиглата със зачервено лице и се тръшна насред футболното игрище.

Съдията обаче поклати глава.

— Чиста игра!

Грейси скочи на крака и подгони топката. Трябваше да прекоси цялото игрище, а между нея и вратата на „Рейдърс“ имаше осем защитници и недостатъчно време, за да стигне дотам. Реши да тръгне по тъч линията, но първо трябваше да преодолее част от защитниците. Затова се придвижи до средата на игрището с дрибъл, подмамвайки защитниците от позициите им по тъч линията — елате при мама, момиченца — докато петима от отбора на „Рейдърс“ не се струпаха в центъра, достатъчно близо, за да си хванат ръцете като дечица от детската градина, тръгнали на излет. Тогава Грейси се развихри — спринтирай към тях, спри за секунда, финт вляво и… — и ги остави да й дишат праха, докато тичаше с всички сили по тъч линията, покрай пейките на „Торнадо“, където родителите бяха станали на крака и крещяха: „Давай, Грейси! Тичай, Грейси! Вкарай, Грейси!“. Треньорът размахваше ръце и спринтираше успоредно с нея, а оголеният му корем подскачаше като желе под фланелката му.

Грейси мина покрай своя ВЧ, който снимаше останалите родители по пейките, Бог да го благослови, втурна се към вратата на „Рейдърс“ и — бум! — запрати топката покрай протегнатите ръце на плонжиращия вратар право в мрежата.

Изравнихме!

Грейси вдигна ръце. Замисли се дали да не разкъса тениската си и да я хвърли във въздуха, разкривайки черния си спортен сутиен „Найки“, но се отказа, защото всъщност не носеше сутиен. Мама беше казала, че гърдите й сигурно ще започнат да растат догодина.

Останалите момичета я наобиколиха и започнаха да я поздравяват, подскачайки заедно с нея. Всички обаче замръзнаха, когато онази грозна дума проехтя откъм пейките на „Рейдърс“ и мигновено накара играчите и публиката да замлъкнат, а Грейси да изпита болка, сякаш някой я беше ударил в корема.

— Пак ли? — изпъшка Бренда.

Всички се обърнаха към страната на „Рейдърс“ и тогава думата проехтя отново — Трааавестииит! — и увисна над игрището като противна смрад. Гаднярът сякаш имаше високоговорител вместо уста. Беше облечен с лъскав костюм, хилеше се глупашки и надигаше една огромна чаша, а ако се съдеше по зачервеното му лице, пиеше нещо по-силно от енергийна напитка.

— Да не би наистина да си мисли, че имаш пишка в гащите? — попита Бренда.

— Много добре знае, че не си момче — намеси се Сали. — Просто ревнува, защото си сто пъти по-добра от лигавата му дъщеря.

Това беше бащата на лиглата, който си вреше носа навсякъде, таткото на футболистката, дошъл на мача на дъщеря си, твърдо решен да изтормози нейните противници. Грейси прехапа долната си устна и се опита да преглътне сълзите си. Можеше да понесе подобни думи от Рони, зубрача от тяхната улица, но от един възрастен? Щеше й се да е по-голяма и по-едра, тогава щеше да изтича и да набие и него. Погледна с надежда към баща си. Тате, моля те, направи нещо!

Той обаче не направи нищо. Дори не беше чул онзи глупак. Беше глух, ням и сляп за света наоколо. Застанал с гръб към игрището, той стискаше телефона с една ръка, с другата размахваше камерата, все едно пропъждаше комарите край басейна. А и какво би могъл да направи? Онзи тъпанар беше два пъти по-едър от него и щеше да му размаже физиономията.

Грейси инстинктивно докосна сребърната звездичка, поклащаща се на верижка на врата й.

— Травестииит!

— Ако майка ти беше тук, щеше да му срита тлъстия задник! — каза Сали.

Майка й със сигурност нямаше да му прости. Щеше направо да го съдере от бой. Не се тръшкай, ами ги тръшни, наставляваше я тя. Нямаше да я утешава с поговорки от сорта на „дума дупка не прави“, но пък нали затова беше адвокат. Искаше й се Елизабет Брайс да е тук сега.

Но от всичко най-много й се искаше да умре.

Останалите родители на пейките на „Рейдърс“ клатеха глави, възмутени от противния тип, но той беше прекалено едър, за да рискуват да го скастрят. Някаква жена, очевидно съпругата на тоя гадняр, го дърпаше за ръката, за да го изведе от игрището.

— Какво толкова съм направил? — повтаряше той. — Само се пошегувах!

Засраменото изражение на мисис Гадняр показваше, че и друг път е изпадала в подобна ситуация.

Бренда поклати глава и въздъхна.

— Още един изперкал баща на спортен празник.

Думите на Бренда предизвикаха усмивката на Грейси, която реши да си отмъсти с песничка. Обърнала лице към семейство Гадняри, тя извиси носов глас, наподобявайки кънтри певица:

РАЗ-ВОД сега поискай ти.

Тоя гъз не е Орландо Блум, нали?

А не е и голям умник,

разкарай го с шут в тоз миг.

Момичетата се разсмяха. Съдията, сладко момче на около петнайсет, й се усмихна. Родителите и от двете страни заръкопляскаха. Брей, дали не беше съчинила следващия хитов сингъл за Дикси Чикс?! Настроението на Грейси се пооправи, нещастникът вече беше само спомен, просто още едно болезнено преживяване, за което да си тананика. Както казваха всички кънтри певици, човек трябва да изпита болката, за да може да пее за нея, особено пред 50 000 екзалтирани фенове, скандиращи Грей-си, Грей-си

— Грейси! Грейси!

Но този не беше екзалтиран фен. Беше крещящият й треньор. Грейси се върна към действителността — сигналът за подновяване на играта беше даден и треньорът Уоли се тресеше край тъч линията, като неистово сочеше часовника си, сякаш току-що беше открил времето.

— Краят наближава! Трябва ни още един гол, за да спечелим! Грейси, всичко зависи от теб!

Съсредоточи се, момиче!

Грейси беше нападател, но треньорът й беше казал да играе по целия терен. Това изискваше повече тичане, но ни най-малко не би я затруднило. Тя можеше да тича и цял ден. И ето че сега се устреми към тъч линията, към топката… и изведнъж полетя към земята, с лице напред, омекотявайки падането с ръце и лакти. Инерцията удължи приплъзването, устата й се напълни с пръст и трева.

— Травестит!

Хриптящият глас идваше някъде отгоре. Грейси се претърколи и видя лиглата, надвесена над нея. Беше я спънала отзад, което беше грубо нарушение, а и доста евтин номер, особено за момиче.

Каква нахалница!

Лиглата избяга. Грейси изплю песъчливата пръст, примесена с трева, и се изправи на крака, стиснала зъби и юмруци. Цялото й тяло — сто и четирийсет сантиметра и трийсет и шест килограма — се изпълни с всепоглъщащото желание да догони лиглата и да я размаже в центъра на игрището.

— Грейси, вкарай гол!

Победата беше по-важна от запознаването на мис Лигла с мис Юмрук. Грейси се втурна след топката, без да забелязва кръвта и паренето по лактите си.

Сали блокира един голов удар и изчисти. Грейси подложи коляно и укроти топката. Направи финт и тръгна на спринт по тъч линията към вратата на „Рейдърс“. Съдията тичаше след нея в средата на игрището, а лиглата, с изкривено от ярост лице, бързо скъсяваше дистанцията. Беше покрила ъгъла, което означаваше, че Грейси не може лесно да я преодолее. Затова забави леко, позволявайки на лиглата да я настигне, след което направи крачка напред, като се надяваше онази да реши, че се опитва да стигне до вратата по тъч линията като при предишния гол. Лиглата наистина се заблуди, изтегли се, за да я блокира, но Грейси пусна топката между широко разтворените й крака, заобиколи я и отново пое топката. Лиглата се опита да парира, ала не успя да запази равновесие и се стовари на земята, върху дебелия си задник, и се претърколи извън очертанията на терена. Грейси само я погледна и каза:

— Толкова много… не съжалявам!

И се втурна към вратата, където между нея и победата за отбора на „Торнадо“ беше само вратарят. Съдията захапа свирката и погледна часовника си — до края на мача оставаха само няколко секунди. Грейси се приготви за коронния си мощен шут — този път вратарят изтича напред да посрещне удара, оставяйки вратата си незащитена — прицели се към близката греда, стъпи здраво на левия крак, изчисли посоката и… подаде топката на Бренда, която беше зад вратаря. Бренда ритна топката в опразнената врата точно преди симпатичният съдия да свири края на мача.

Пейките на „Торнадо“ избухнаха в аплодисменти!

Вратарят на „Рейдърс“ гледаше недоумяващо Грейси, сякаш искаше да каже: „Ти подаде, вместо сама да вкараш победния гол?“. Грейси сви рамене. Беше преценила, че Бренда има нужда от славата повече от нея.

Останалите момичета наобиколиха Бренда. Грейси се канеше да се присъедини към тях, когато чу мъжки глас:

— Номер девет? Ти си страхотна!

Привлекателният съдия мина край нея, посочи я с пръст, намигна й и напусна игрището. Тя застина на място и зяпна след него. Всичко това беше като насън и Грейси се размечта как той ще дойде у тях някоя петъчна вечер — след мач като този сега — и ще я заведе на кино. Филмът, разбира се, трябваше да е разрешен за деца под дванайсет години, защото тя беше само на десет, което можеше да се окаже проблем, но… Треньорът Уоли я върна към действителността. Голямото му шкембе се тресеше, докато тичаше с широко разтворени ръце и цивреше като бебе. Награби Бренда и я притисна в мечешка прегръдка, сякаш не я беше виждал от години. Треньорът Уоли беше баща на Бренда.

И другите бащи тичаха по игрището и притискаха дъщерите си в мечешки прегръдки. Но не и нейният баща. Понякога, както сега например, Грейси искаше той да прилича повече на истински баща, отколкото на по-голям брат, който играе с нея „Нинтендо“ и я води заедно със Сам в „Криспи Крем“ всяка събота сутрин, или пък се хили до припадък както когато майка й ги хвана да пускат сапунени мехури от балкона на стаята й към Рони и другите момчета, каращи кънки по тротоара. Искаше баща, който да измисли по-строго наказание от забраната да ползва интернет. Поне веднъж да се държи като истински баща, да я вдигне и прегърне, все едно не я е виждал от години, искаше да има пораснал, мъжествен баща, за бога! Тя го потърси с поглед.

— Ама че глупаци! Лу, кажи им на тия тъпанари, че се отказвам да пускам акции и си отивам вкъщи.

Едно пронизително изсвирване прекъсна тирадата на Джон Р. Брайс. Той погледна по посока на звука и видя, че момичетата се нареждат едно зад друго по средата на игрището, а родителите застават в две редици и се хващат с вдигнати ръце, оформяйки арка. Арката на победата, задължителен елемент след играта, който изискваше любезничене с останалите родители. Джон тъкмо се чудеше дали да не го пропусне тази седмица, когато забеляза, че Грейси му намига и му маха да отиде на терена. Да му се не види! Много повече предпочиташе контакта със системи за изкуствен интелект, отколкото с живи същества, макар да не беше чак толкова необщителен. Той въздъхна и каза в телефона:

— Затварям, Лу! Оформят… арката.

Джон изтича на игрището и съедини ръцете си, от които висяха камера и телефон, с тези на някакъв излъскан тип, сякаш излязъл от корицата на мъжко списание, който беше негова пълна противоположност: висок, красив, с холивудска прическа, атлетично телосложение, облечен с колосана бяла риза и стилна вратовръзка, с пейджър на колана. Несъмнено спортист в колежа, пробил в бизнеса с недвижими имоти. Още един татко на футболистка.

— Страхотна игра, нали? — каза контето.

— Наистина.

— Кое е вашето момиче?

Джон отново въздъхна. Никога не пропускаше мач на Грейси и винаги се забавляваше, защото дъщеря му беше звездата на отбора, макар самият той да не беше пръв атлет. Всъщност беше толкова скаран със спорта, че в началното училище винаги беше последна резерва в отборите. Малкия Джони Брайс. Чак на десет години разбра, че Малкия не му е първото име. Двайсет и седем години по-късно Малкия Джони Брайс стоеше в средата на едно футболно игрище, хванат за ръце с някакъв тип, който със сигурност беше избиран пръв в училищните отбори, и същият този го питаше коя е дъщеря му. Дъщеря му беше най-страхотната на терена, но той не искаше да каже това на празноглавеца насреща си, защото знаеше много добре какво ще последва.

— Номер девет — отвърна той.

— Грейси!?

Дебелите вежди на онзи се стрелнаха нагоре и той огледа Джон с онази добре позната смаяна усмивка.

— Грейси е ваша дъщеря?

Не за пръв път Джон виждаше смаяна усмивка след мач на Грейси. Всъщност тя се беше превърнала в нещо естествено, откакто бащите на футболистките започнаха да гледат мачовете им. Преди пет години, когато Грейси започна да играе футбол, Джон беше единственият баща на мачовете без съмнение, защото останалите смятаха, че няма смисъл да гледат женски футбол, след като момичетата дори не можеха да се удрят една друга. Но сега — както Елизабет го беше информирала — федералното законодателство изискваше равенство между половете при училищните спортни занимания, така че момичетата също получаваха стипендии за футбол, софтбол, волейбол и на практика всички спортове, освен американски футбол. А това беше привлякло бащите на футболистките на мачовете както киберпространството — пиратския софтуер. Футболните умения на Сузи например можеха да спестят на татко й таксите за обучение, общежитие и храна за четири години, така че той задължително щеше да присъства на мачовете й.

Проблемът беше, че тези пращящи от тестостерон татковци изявяваха тук инстинктите си на запалянковци — крещяха, викаха и се сбиваха с други бащи, чиито дъщери се опитваха да откраднат стипендията на Сузи. Преследването на стипендии беше превърнало младежкия футбол в безскрупулно състезание между родителите. Затова Джон винаги седеше сам и не общуваше с останалите бащи, като се изключи арката на победата след мача. След играта следващата седмица Джон Р. Брайс щеше да изпъчи тесните си гърди, да погледне тоя тип право в очите и да каже:

— Точно така, тя ми е дъщеря! А аз съм жив милиардер!

Това със сигурност щеше да изтрие смаяната усмивка от самодоволната му физиономия. Тази седмица обаче Джони Брайс само сви рамене.

— Да.

Контето поклати шава, сякаш размишляваше над една от най-великите загадки на света.

— Аз самият играех в университета в Пенсилвания, но моето момиче не може да се мери с Грейси. Да се чуди човек откъде се вземат гените на тия деца.

— От eBay.

— Какво?

— Поръчах си я по интернет.

Момичетата минаха покрай другия отбор, разменяйки си поздрави от разстояние, сякаш се притесняваха да не хванат въшки, както би се изразила Грейси, и след това изтичаха през арката, докато родителите им крещяха:

— Страхотен мач, момичета!

— Браво на вас!

— Браво, „Торнадо“!

И последното момиче мина под арката, майките започнаха да се прегръщат, бащите се пляскаха с вдигнати ръце, все едно току-що бяха спечелили суперкупата по американски футбол, а Джон Р. Брайс стоеше в средата на тъпото футболно игрище с камера и телефон и с неловкото чувство на случайно попаднал в порно чата, което изпитваше, когато се налагаше да любезничи с непознати. Затова просто каза:

— Изчезвам оттук. — Натисна клавиша „Escape“ и излезе от досадното приложение.

Грейси изчака Сали и Бренда, която й прошепна:

— Благодаря, че ми даде този гол.

Грейси я прегърна.

— Трябва да кажа на татко, че отиваме до павилиона.

Запътиха се към Джон Брайс, който крещеше в телефона и снимаше обувките си.

— Харви няма мозъчния капацитет да проумее стойността на тази технология! Лу, това е следващият голям удар!

Той прокара ръка заедно с телефона през къдравата си черна коса, сега стърчаща на всички посоки. Другите бащи бяха облечени в костюми, с вратовръзки и колосани бели ризи и приличаха на адвокати и лекари, каквито всъщност бяха. Нейният баща изглеждаше като колежанчето от съседния апартамент. Приятелките й се опитаха да потиснат смеха си. Баща й я видя и се усмихна, насочвайки камерата право в лицето й. Грейси се протегна и изключи камерата, а след това посочи павилиона и прошепна:

— Сладолед във фунийка.

— О, миличко — каза баща й, а след това добави в телефона: — Не, не на теб, Лу, говоря на дъщеря ми. Чакай малко.

Джон Брайс приклекна, обви ръце около дъщеря си и вдъхна сладкия й аромат. Ситни капчици блестяха по зачервеното й лице, късата й руса коса беше мокра и залепнала на главата й, а сините й очи искряха като мултимедиен монитор с течни кристали. Той остави камерата на тревата, избърса с пръст капчица пот от бузата й и я огледа възхитено.

Баща й я зяпаше, сякаш беше чисто нов осемстотингигабайтов харддиск, току-що изваден от кутията.

— Версия Грейси десет точка нула — каза той. — Най-доброто възможно.

Грейси се обърна към останалите момичета:

— Аз съм най-важното приложение в компютъра му. — Тя побутна с показалец очилата върху носа на баща си. — А ти си най-любимият ми сайт в целия интернет.

Баща й се засмя притеснено.

— Обувката ти е развързана. — Тя протегна крак като Пепеляшка, която се кани да пробва стъклената обувка. Той се пресегна да завърже белите й връзки, но изведнъж хвана ръкава на синята си риза. Беше изцапан. Премести поглед от ризата към ръцете й. — Хей, тече ти кръв!

Грейси огледа ръцете си. И двата й лакътя бяха разкървавени при падането, когато я спъна лиглата. Това я подсети нещо. Тя погледна към другия край на игрището от страната на „Рейдърс“ и забеляза лиглата, застанала до баща си, големия задник. Погледите им се срещнаха и лиглата вдигна ръка. За момент Грейси помисли, че ще й махне, готова да преглътне загубата, но лиглата изплези език и показа на Грейси среден пръст. Лицето на Грейси пламна, все едно беше пъхнала глава във фурната — неистово искаше да остане насаме с лиглата.

— Голяма работа — каза тя на баща си. След това погледна към паркинга. — Явно делото на мама не е приключило. Е, няма значение, може да успее за реванша. Искаш ли да хапнеш сладолед с нас?

Баща й вдигна телефона.

— Трябва да говоря с Лу.

— Здрасти, Лу — изкрещя Грейси в телефона.

 

 

Джон Р. Брайс остана загледан след момичетата, които се отдалечиха и се сляха с пъстроцветния поток към павилиона, построен в началото на гъстата гора. Той вдъхна аромата на пуканки, който се носеше във въздуха, и се усмихна. Докторите на науките от компютърната лаборатория на Масачузетския технологичен институт по принцип не се поддаваха на емоции. Във виртуалния свят нямаше място за тях, там господстваше логичният хладен интелект.

Застанал сам на футболното игрище в този скъп квартал в слънчевия пролетен следобед, той не можеше да не признае, че прелива от жизненост и енергия. А и защо не? За първи път в живота си се чувстваше на върха в един свят, в който не се влизаше чрез клавиатурата. След пет дни акциите на компанията му щяха да бъдат пуснати на борсата и Малкия Джони Брайс щеше да има всичко! Всичко, за което беше мечтал през онези самотни дни и нощи във Форт Браг: две страхотни дечица, рейндж роувър, голяма къща, зашеметяваща жена, която е съгласна да спи с него два пъти месечно (нечувана честота по време на ергенския му живот, защото компютърните гении от Масачузетския технологичен институт не получаваха много секс). Беше мечтал за слава, пари, уважение, мъжественост и може би дори любов. Беше страдал през всичките години на местене от една база в друга, където никога не намери общ език с децата на военните, жестоки и груби момчета, мечтаещи да станат като бащите си. Но сега светът принадлежеше на хората като него — компютърните гении.

Малкия Джони Брайс беше намерил мястото си в този свят.

Ала ето че изгуби от поглед Грейси. О, боже! Побутна очилата на носа си и примижа. Забеляза златисторусата й глава да подскача сред главите на останалите момичета, но изведнъж тя спря и се обърна към него, усмихна се и му помаха. Той я обичаше и й завиждаше. Грейси беше всичко, което Джони бе искал да бъде: самоуверена и атлетична, русокоса и красива, харесвана и общителна, физически силна и психически устойчива. Тя изобщо не приличаше на него и това беше добре. Често пъти я гледаше и се чудеше за коя част от ДНК-то й бе допринесъл той. Но това нямаше значение — тя беше негова дъщеря. Той й помаха с телефон в ръка и моментът отлетя. Изведнъж се сети, че е забравил Лу.

— По дяволите! — Той вдигна телефона до ухото си. — Слушай, Лу, докато другите деца играеха бейзбол, аз седях пред компютъра, криех се от момчетата, които ме тормозеха, и мечтаех да забогатея като великия Бил. С трийсет долара на акция ще стана милиардер, а това е билет за щастието. Един милиард могат да ми купят всичко, което някога съм искал… може би дори любов.

На стотина метра от него, настанила се удобно в сребрист лексус седан, който обикаляше препълнения паркинг в търсене на място, Елизабет Брайс разсичаше с пръст охладения от климатика въздух.

„Истината и справедливостта изискват оправдателна присъда за обвиняемия, който е добър и скромен човек и, най-важното, не е виновен за източването на пари от банката си, а само за това, че се е влюбил в една евтина кучка. Погледнете я само! С изкуствен бюст! Тя е просто една алчна тъпачка, готова да провали репутацията му, семейството и банката му заради парите. Обвинете нея!“

Елизабет замълча и се усмихна на спомена. Виновен бе и още как. Но тъпите съдебни заседатели й повярваха.

Тя забеляза едно четиричленно семейство, запътило се към колата си на третата редица отпред. Подкара след тях, пусна мигача, за да предупреди всички конкуренти, че това парче асфалт ще бъде нейно, и зачака родителите да натоварят хлапетата и футболната екипировка.

Чака доста дълго.

— Ей богу, влезте в тъпата кола!

Отнякъде се появи друго семейство, което се заприказва с първото. Това вече беше прекалено. Нямаше нито търпението да ги изчака да се наприказват, нито желанието да измине на високи токчета разстоянието от най-отдалечения край на паркинга до игрището. Тя зави с лексуса към предната редица и вкара колата в едно място за инвалиди, изгаси двигателя, извади от жабката синя инвалидна карта за паркиране и я закачи на огледалото за обратно виждане.

Елизабет Брайс нямаше физически увреждания. А и беше много хубава. Гримът и лъскавата й черна коса бяха перфектни въпреки дългия ден в съда, а стройната фигура и красивите крака се подчертаваха от стилния й костюм с къса пола. Винаги носеше къси поли, когато пледираше в съда.

Елизабет Брайс беше първа по успех от випуска си в Харвард, но беше разбрала по трудния начин, че адвокатките не печелят процесите само с интелект и труд. В съда на жените им трябваше нещо повече, нещо, което да изравни точките им с мъжете, особено когато ставаше въпрос за адвокатка от Ню Йорк, която се опитваше да спечели в тексаски съд. Старата шега, че най-добрите футболисти, политици и съдии на света са от Тексас, май беше истина. Следователно съдебните дела представляваха по-скоро финансови преговори, които старите местни момчета неизбежно печелеха.

Процесите със съдебни заседатели обаче бяха отвратителни. Просто нямаше начин да се предвиди какво може да реши жури от дванайсет отегчени и предубедени граждани, които получават нищожно заплащане. Затова повечето адвокати мразеха тези процеси, но адвокат Елизабет А. Брайс ги обожаваше. Защото тя имаше предимство, с което нито един плешив и дебел местен адвокат не можеше да се похвали — късите поли. Обвиняемият Шей беше четирийсет и шест годишен, женен, с две деца, уважаван банкер от стара банкерска фамилия от Далас. Той беше подведен под отговорност от федералния съд по петдесет пункта за банкови и данъчни измами, за да поддържа охолния живот на двайсет и четири годишната си секретарка, негова любовница, и беше източвал пари чрез сметка на Кайманите, за да избегне данъците.

— Малката ми излизаше достатъчно скъпо и без данъците — беше обяснил Шей на Елизабет по време на един от конфиденциалните разговори между клиент и адвокат.

Правителството имаше записани разговори, снимки, извлечения от офшорни банкови сметки и като капак на всичко — самата любовница като главен свидетел срещу обещанието за имунитет. Присъдата му беше в кърпа вързана или поне така си мислеха прокурорите от Вашингтон.

Те обаче не познаваха Далас. Не си вади оная работа, където си вадиш хляба, беше пренебрегвана максима в големия Далас. Точно обратното, това не се смяташе за престъпление, а за достойнство, което се възхвалява и имитира, а не се наказва. Ако властите преследваха всеки бизнесмен в Далас, който използваше средства на компанията си или общински, или държавни пари, за да плаща за жени, нямаше да останат достатъчно членове в търговската камара да направят каре за карти.

Затова тя внимателно подбра заседателите — бели мъже на средна възраст, които вероятно поне веднъж са имали любовница, надяваха се един ден да имат такава или пък биха прекарали половината процес в блянове самата тя да им стане любовница. Когато на свидетелската скамейка се изправиха банковият ревизор и данъчният инспектор, тя се постара да ги представи като некомпетентни старчоци и извика експерти, които (срещу определени суми) направиха на пух и прах всички представени доказателства. След това се държа наистина жестоко с основния свидетел на обвинението при кръстосания разпит (бедното момиче плака толкова усърдно, че обилният туш се разтече по лицето й и се спусна в хирургически създадения улей между гърдите й). И накрая подкъси полите си с петнайсет сантиметра.

Адвокат Елизабет А. Брайс извоюва поредната оправдателна присъда за поредния виновен клиент.

Тъкмо когато реши, че първото, което ще направи в понеделник сутринта, е да увеличи хонорара си на петстотин долара на час, веселите гласове на децата и родителите им, долитащи откъм павилиона, я изтръгнаха от мислите й и тя погледна натам. Хладният вятър я лъхна и тя обви тялото си с ръце, но студът, който усещаше, сякаш беше вътре в нея. Обзе я смътно чувство на тревога. Грейс. Тя заключи колата си и забърза към безлюдното игрище и самотния зрител на пейките. Джон тъкмо казваше в телефона си:

— Така ли, а какво знаеш ти за любовта? Лу, ти изобщо наясно ли си, че по-лесно ще задействаш верижната реакция на неутронна бомба, отколкото да предизвикаш оргазъм у една зряла американка?

Тя го видя, преди той да я забележи. Той обаче почувства присъствието й с рецепторите си за опасност.

— Съпружеското тяло… — прошепна Джон в мембраната.

Той свали телефона от ухото си, побутна очилата си и видя очите й, вперени в него като протонни бластери, докато се приближаваше забързано от средата на игрището. Страхът прониза съзнанието му. По дяволите, какво съм сгрешил този път? Съпругата му изглеждаше точно така, както изглеждаше преди десет години, когато се запознаха във Вашингтон. Беше на четирийсет, но все още невероятно привлекателна (дори в лошо настроение като сега) и точно толкова заплашителна в най-хубавия си черен костюм за заключителната пледоария. Изглеждаше, сякаш напълно контролира всичко и всички наоколо. Елизабет Брайс беше перфекционистка, която искаше да държи всичко под контрол, поради което двамата бяха несъвместими. Като интелски код и компютър „Макинтош“. Това караше Джон често да се чуди защо му беше предложила да се ожени за нея.

— Къде е Грейс?

— Да му се не види, Елизабет, обеща, че ще дойдеш поне на един мач този сезон.

— Освен това обещах на клиента си, че ще спечеля делото, и го направих. Къде е Грейс?

Джон си пое дъх, за да припомни на жена си, че този сезон не спази обещанието си и не дойде на нито един мач, че Грейси е по-важна от някакъв си престъпник, макар и да й плаща по четиристотин долара на час, и че… но се отказа, защото тази вечер тя изглеждаше по-изнервена от обикновено. Понечи да я попита защо е толкова ядосана, но както винаги бързо реши, че е по-добре да си замълчи, отколкото да бъде засипан с ругатни, в сравнение с които един срив на системата би му се сторил истинско удоволствие. Винаги беше по-добре да премълчи, отколкото да рискува да предизвика избухливия нрав на жена си. Наричаше това управление на риска. Освен това Елизабет не му позволяваше секс по време на процес, а този уикенд щеше да му предостави чаканата две седмици възможност. Не можеше да си позволи да я изгуби с неуместни сръдни.

— Купува си сладолед — посочи той с телефона по посока на павилиона.

 

 

Треньорът Уоли отхапа върха на сладоледа си с аромат на череша и по двойната му брадичка потече червен сок. Той обърса уста в ръкава на фланелката си с логото на „Торнадо“.

Уоли Фейгън се отдалечаваше от павилиона в посока към игрището, за да вземе топката, която беше оставил по време на вълнението след гола на Бренда. Отново отхапа от сладоледа си, избърса сока от брадичката си и забеляза някаква жена да го приближава като буреносен облак — тъмна коса, черни дрехи и мрачно изражение.

Майката на Грейси.

Сърцето на Уоли прескочи, но не заради късата й пола. През трите футболни сезона беше разговарял с майката на Грейси само няколко пъти, но по някаква причина тя всеки път го изнервяше. Уоли Фейгън беше над метър и осемдесет и тежеше сто и десет килограма, но тази стройна жена му беше взела страха. Беше десетина години по-възрастна от него, ала в нейно присъствие той се чувстваше като пред майка си. И изведнъж се сети за нейната майка! Стори му се странно, че мисис Брайс е дошла тук тази вечер.

Тя се приближи и погледите им се срещнаха. Уоли се усмихна любезно, очаквайки да го познае. Лицето й не изразяваше нищо. За нея той беше абсолютно непознат. Уоли се зачуди дали да я заговори, защото тя тъкмо го отминаваше, и неволно изрече:

— Господи, мисис Брайс, не очаквах да ви видя тази вечер.

Тя се обърна мълниеносно.

— Бях на процес, ясно?

Мили боже! Реакцията й така стресна Уоли, че той едва не изстиска сладоледа от фунийката. Веднага съжали, че не я беше оставил да го отмине.

Сега, след като беше прекъснал устремния й ход, тя се обърна да го огледа — високите маратонки „Рийбок“, сините треньорски шорти, които бяха доста опънати върху внушителния му корем, и златистата фланелка, която не успяваше да го покрие; бейзболната шапка на „Тексас Рейнджърс“, обърната с козирката назад, сърцето, татуирано на лявата му ръка, и черешовия сладолед, стичащ се по брадичката му.

— Кой сте вие? — попита строго тя.

От тия думи го заболя. Уоли избърса лепкавата си ръка във фланелката, преди да я протегне към нея.

— Аз съм Уоли. Тренирам отбора на Грейси.

— О!

Никакво извинение. Тя оглеждаше ръката си с полепнал по нея сок. Очевидно се чудеше дали да не се избърше в полата си.

— Е, Уоли, днес имах важен процес, затова закъснях за мача на Грейс.

— Няма нищо, госпожо, аз просто… нали разбирате, заради майка ви.

Тя вдигна поглед и се намръщи:

Моята майка ли? Какво ви интересува тя?

— О, боже, не знаете ли?

— Какво да знам?

Дори опитът му като нощен управител в „Тако Хаус“ на междущатската магистрала не беше подготвил Уоли да съобщава подобни новини. Но вече беше отворил голямата си уста и трябваше да продължи.

— Мисис Брайс, майка ви е получила инсулт.

Елизабет отстъпи ужасено.

— Кога?

— Предполагам, че днес. В болница е.

Тя изглеждаше объркана. Посочи към игрището. Уоли погледна натам. Някакъв мъж седеше сам на пейките.

— Съпругът ми не каза, че майка ми е получила удар.

— Бащата на Грейси е присъствал на мача?

Сега вече тя гледаше Уоли, като че ли беше пълен идиот.

— Ето го там, по дяволите, на пейките!

Сега пък Уоли се обърка. Той свали шапката и се почеса по късо подстриганата си глава. Винаги се подстригваше късо, за да не се поти по време на мачове.

— Не сте дошли заради Грейси, нали?

Тя въздъхна достатъчно силно, за да може да я чуе.

— Определено не съм дошла за сладоледа, Уоли.

— Но тя… тя си тръгна.

— Къде е тръгнала?

— В болницата, да види баба си.

— Майка ми живее в Ню Йорк!

— Но брат ви каза, че майка ви е получила инсулт и щял да заведе Грейси в бол…

Жената се хвърли към Уоли и го сграбчи за фланелката. Очите и лицето й бяха добили диво изражение. Тя беше толкова близо, че той усещаше горещия й дъх в лицето си, когато му изкрещя:

— Аз нямам брат!

Уоли беше така уплашен, че почувства как се изпуска в шортите. Фунийката сладолед падна на земята. Подивялата жена го пусна и затича към павилиона.

 

 

— Грейсиии!

Гласът на Пол Райън, началника на полицията, се смесваше с останалите гласове, долитащи от всички страни в тъмнината, гласове на полицаи и цивилни граждани, които претърсваха гората, граничеща с парка. В Поуст Оук, щата Тексас, не отвличат деца! — мислеше си Пол.

— Грейсиии!

Когато получи обаждането, Райън реши, че някоя богата майка на футболистка е изпаднала в истеричен пристъп, защото свидното й отроче не се държи за полата й. Неговата собствена жена, учителка в началното училище, наричаше това синдром на бебето Исус, защото всяка богата майка смятала, че разглезената й рожба е с божествен произход. Не се съмняваше, че съвсем скоро тази майка ще получи обаждане по мобилния си телефон и ще разбере, че момиченцето й е отишло при някоя приятелка, а тя дори нямаше да се извини. Щеше просто да се качи в лъскавата си кола и да отиде в някоя пицария, за да се почерпят за победата, убедена, че полицаите в участъка са нейна лична охрана и може да им звъни по всяко време. Когато обаче пристигна на мястото и поговори с треньора на момичето, Пол Райън незабавно осъзна, че това е истинско отвличане — рус мъж с черна шапка беше потърсил детето по име.

— Грейсиии!

Единственото, което Райън виждаше, бяха високите дървета и покритата с листа земя пред него, осветени от фенерчето му, докато навлизаше в тъмната гора.