Марк Хименес
Отвличането (22)

6:49 ч.

— Мисис Брайс, моля ви, недейте. Всички луди в тая страна ще започнат да ни звънят, но това няма да помогне. Трябва да изчакаме.

— Приключих с чакането.

Елизабет остави агент Девро насред кухнята, явно ядосан, че майката на жертвата отказва да приеме отредената й роля. Е, проблемът си беше негов. Бяха изтекли шейсет и един часа от изчезването на Грейси и майката заяви, че слага край на бездействието — вече нямаше да чака да се обадят за откуп, да арестуват похитителя, кучетата да открият мъртвото тяло на дъщеря й или Господ да я спаси. Майката искаше дъщеря си жива, или похитителя — мъртъв. Или и двете. Майката взимаше нещата в свои ръце.

Беше облечена като за съда, с прическа и грим, който прикриваше торбичките под очите й. Днес нямаше да бъде безпомощната скърбяща майка с ужасяващ вид, която се моли от екрана перверзникът да пощади живота на детето й. Днес тя щеше да бъде суров адвокат, преговарящ за сделка, точно както всеки друг ден преговаряше за други сделки: ти имаш нещо, което искам; аз имам нещо, което ти искаш. Тогава да се споразумеем, тъпако.

Тя продължи по коридора. Познатият прилив на адреналин й вля енергия за предстоящата изява както когато пристъпваше в съдебната зала преди началото на някой процес. Всички глави се обърнаха към нея, когато влезе в библиотеката, която в момента приличаше на телевизионно студио. Трите национални мрежи бяха представлявани от камери и персонал, който стоеше зад кадър. Интервютата щяха да се проведат от водещите на сутрешните нюйоркски блокове и щяха да бъдат излъчени на живо. Това бяха изискванията на Елизабет.

— Пет минути, мисис Брайс! — извика някакъв дребен мазник със слушалки на главата и разпери пръсти насреща й, в случай че е глуха.

Тя седеше до Джон на стол с права облегалка, поставен пред рафтовете на библиотеката — фон, който оставяше впечатление по-скоро за адвокатска кантора, отколкото за дом. Елизабет беше планирала събитието до последната подробност, така както правеше, когато преговаряше с прокурора за свободата на свой клиент. Сега обаче щеше да преговаря с един перверзник за живота на дъщеря си. И само тя можеше да направи сделката. Беше дала на съпруга си същите ясни инструкции, които даваше на клиентите си преди пледоарията: Дръж си устата затворена!

Джон беше обул евтини черни мокасини, бели чорапи, дънки и жълта риза; носеше глупава синя вратовръзка с анимационни герои — най-строгата в гардероба му, и беше положил усилия да укроти косата си. Гледаше втренчено в празното пространство.

Тя се наведе към него и каза:

— Разхлаби вратовръзката си! — Докато той послушно разхлабваше възела, тя махна парченцата тоалетна хартия, залепени по лицето му, където се беше порязал при бръсненето, и забеляза следите от своите плесници преди два дни. Чувство на угризение се опита да се промъкне в мислите й и този път тя не успя да го прогони така лесно.

Елизабет въздъхна. Впоследствие винаги се мразеше — след като яростта поутихнеше. След като излееше гнева си върху Джон. Той не го заслужаваше. Никога не беше я предизвиквал. Беше го ругала стотици пъти, но никога не го беше удряла. Този път яростта й беше пресякла границата… и това я плашеше. Тя погледна съпруга си и се запита дали и той я мрази толкова, колкото се мразеше тя.

* * *

Върху цветния монитор в съзнанието на Джон се появи неговата представа за похитителя — груб, дебел, космат, мръсен, злобен и грозен — човек, който по случайност изглеждаше точно като побойниците от военните бази, които го тероризираха като малък.

Отново си ги спомни и особено Лутър Рей — зачуди се къде ли бе отвел животът това безпросветно селянче. Несъмнено в някоя двойна каравана в провинциална Алабама. Джон винаги си беше представял Лутър Рей седнал в коженото си кресло под флага на Конфедерацията, закачен на стената, с нетърпение очакващ големия ден, когато ще седне зад волана на мръсния си пикап и ще отиде в града да си вземе паричното обезщетение за безработни (след като са го уволнили от местната птицеферма). На път за вкъщи той не пропуска да си напазарува от „тротоарния мол“ (преравя кофите за боклук на богаташите с надеждата да намери нещо, което да пасне на наредбата в караваната му). Във фантазиите на Джон Лутър Рей е махмурлия след срещата си в местния клуб на Ку-клукс-клан предната нощ, когато разгръща сутрешния вестник и прочита, че Джон Брайс е милиардер.

— Мамка му! Това нашият Джони Брайс ли е? — подвиква Лутър Рей на жена си, която забърква овесена каша на печката. — Тоя смотаняк е станал милиардер? — И тогава се изсмива и добавя: — По дяволите, навремето сритвахме кльощавия му задник ей така, да стане весело.

Тогава жена му (която е дебела, с дупка на мястото на един от предните зъби) пръдва и казва нещо от сорта на:

— Е, Лутър Рей, май е трябвало да бъдете по-любезни с малкия Джони и може би тогава щеше да ти намери някаква прилична работа и ние с децата нямаше да живеем в този проклет паркинг с каравани.

От този ден насетне всеки път когато двамата се карат за пари или за пиенето (негово всекидневно занимание), жена му ще бълва тези думи както момичето от филма „Заклинателят“ повръща зелен бълвоч, напомняйки на Лутър Рей до края на жалкия му живот, че Малкия Джони Брайс има един милиард долара, а той живее в каравана.

Джон беше разигравал различни версии на този сценарий поне веднъж дневно през последните деветнайсет години, създавайки го по време на първото си пътуване до Масачузетския технологичен институт, когато си беше поставил за цел да стане милиардер, преди да навърши четирийсет. Многократно беше допълвал сценария, а жената на Лутър Рей се беше появила преди няколко години.

Ето защо Джон имаше фикс идея да стане милиардер. При този фондов пазар и бума в недвижимите имоти буквално всички бяха милионери. Но да станеш милиардер за един ден като момчетата от „Гугъл“ — ето това би накарало всеки вестник в страната — дори онзи в неизвестното затънтено градче някъде в Алабама — да отрази новината.

Сега обаче Лутър Рей щеше да го гледа по телевизията; щеше да научи, че дъщеря му е била отвлечена в обществен парк, докато той е бил там, и щеше да се произнесе:

— Никой перверзник не би отвлякъл Ели Мей, докато аз съм наблизо, какво остава да се измъкне жив. Малкия Джони Брайс има кинти, но не е истински мъж. И никога не е бил. — И жена му щеше да кима в знак на безусловно съгласие.

И щяха да бъдат прави.

 

 

— Мисис Брайс!

Елизабет откъсна очи от Джон и се съсредоточи върху предстоящата задача и невзрачния асистент-режисьор, който стоеше пред нея. Беше се привел с ръце на коленете, доближил кръглото си лице на две педи от нейното.

— Ще има встъпителна част, три минути. — Той показа три пръста и след това посочи един телевизионен екран отстрани. — Можете да гледате тук. След това Диан ще ви интервюира на живо.

Този път вдигна четири пръста.

— Четири минути, след това реклами. Когато дам сигнал, млъквате. Не говорете повече, защото ще ви отрежем.

Когато асистент-режисьорът се махна от полезрението й, Елизабет се оказа точно срещу агент Девро, който стоеше зад камерите, облегнат на вратата, и я гледаше втренчено. Майната ви, смотльовци от ФБР! Вие не намерихте дъщеря ми!

— Тишина! — изкрещя асистент-режисьорът и посочи телевизионния екран.

Затекоха първите кадри от сутрешния блок. Водещият представи репортера от Тексас, застанал на предната морава, със значка на Грейси на ревера. Зад него се извисяваше огромната къща.

— Диан, Грейси Ан Брайс е десетгодишна — на екрана се появи снимката на Грейси по футболен екип — и днес не е сред нас. Била е отвлечена от рус мъж с черна шапка и карирана риза след футболния мач в петък вечерта тук, в Поуст Оук, Тексас, богат квартал на шейсет километра от Далас. Имението зад мен, в което живее семейството й, се оценява на три милиона долара — обичайна гледка в този богаташки квартал.

На екрана течеше репортаж за Брайъруик Фармс, показващ медийния цирк пред дома им. Гласът на репортера обясняваше:

— Паркът, където е била отвлечена, е превърнат в импровизиран мемориал на Грейси. — Сега на екрана се появиха кадри от парка и павилиона, плакатът на Грейси, цветята. — Децата са донесли букети и листчета с молитви за приятелката си. Миналата нощ там се проведе бдение на свещи. Стотици жители се събраха да се молят Грейси да се върне невредима. Отвличането й е потресло обитателите на квартала.

Появява се разтревоженото лице на съсед.

— Това не би трябвало да се случва в такъв квартал. Тук би трябвало да сме в безопасност.

Репортерът изтъква усилията да бъде намерена Грейси на фона на още кадри.

— Агенти от ФБР и местната полиция безуспешно търсят Грейси вече повече от два дни. От нея няма друга следа, освен футболните й шорти и едната й маратонка, които бяха открити от специално обучени кучета в събота. Центърът за издирване „Хайди“ организира масирана доброволна акция за претърсването на полетата и фермерските земи в покрайнините на града.

На монитора се появиха хора, които се прегръщаха и бършеха сълзите от лицата си.

— Тук сме, защото нашето дете може да е следващото — каза един от участниците в акцията.

— В училището на Грейси — текат кадри от двора на началното училище в Брайъруик Фармс — днес родителите сякаш не смеят да изпуснат децата си от поглед.

Появява се лицето на млада жена, а под него — надпис „Нора Ъндъруд, учителка на Грейси от четвърти клас“:

— В нашето училище обикновено не се молим, но днес всички се молят.

Показват в близък план Ейми Апълуайт, директор на училището.

— Поканихме психолози, за да могат децата да разговарят с тях, да споделят страховете си.

Камерата се връща към репортера пред къщата им, хванал листовката със снимката на Грейси.

— Диан, приятели и съседи са разпространили хиляди подобни листовки из целия район, както и хиляди розови панделки, за да изкажат подкрепата си. Националният център за изчезнали и малтретирани деца е качил снимка на Грейси в своя сайт. Също и ФБР. Лицето й ще бъде видяно по целия свят. Случаят се третира като похищение от непознат. ФБР са изключили всякакво участие на семейството след проведените тестове с детектор на лъжата. Родителите на Грейси се надяват на най-доброто, но се страхуват от най-лошото. Повечето деца, отвлечени от непознати, намират смъртта си до няколко часа. Грейси е изчезнала преди повече от шейсет часа. Това е от мен. Диан?

Елизабет извърна поглед и видя Сам, седнал на дивана в задната част на стаята, който гледаше екрана с каменно лице. Съзря страха в очите му. Къде е тъпата Хилда? Елизабет се опита да привлече вниманието на Сам, за да му направи знак да излезе, но онзи невзрачен асистент-режисьор отново ръкомахаше и сочеше екрана. Елизабет погледна монитора.

Видя загриженото лице на Диан, водещата от Ню Йорк, която беше сложила показалеца си пред стиснати устни и бавно и тъжно поклащаше глава. Каква съпричастност толкова рано сутринта, помисли си Елизабет, и то точно преди материала, посветен на липосукцията. Сега тя щеше да интервюира притеснените и облени в сълзи родители, покорно хленчещи и молещи по националната телевизия дъщеря им да бъде върната, което щеше направо да качи главоломно рейтинга на медията. Това беше сценарият. Така трябваше да протекат нещата.

Е, Диан, дръж се, приятелко, защото днешният ти сутрешен блок ще бъде по-различен.

Диан от Ню Йорк:

— С нас тази сутрин от дома им в предградие на Далас, Тексас, са родителите на Грейси, Джон и Елизабет Брайс.

Невзрачното асистентче ги посочи; камерите оживяха.

— Джон Брайс е основател на компанията „БрайсУер.ком“, която след два дни става публична, и той мигновено ще се превърне в поредния милиардер от сферата на високите технологии. Елизабет Брайс е известен адвокат по наказателни дела от Далас. Мистър Брайс, отвличането на дъщеря ви е на първа страница в днешния брой на „Уолстрийт Джърнъл“. Деляха ви само няколко дни от мечтата ви, но сега дъщеря ви е отвлечена. Това сигурно е тежък удар за вас. Как се чувствате?

По дяволите, помисли си Елизабет, подготвяйки се за поредното високотехнологично бръщолевене на Джон по националната телевизия, нещо от сорта на „Диан, цялата ми система е изпържена! Някакъв откачалник е деинсталирал дъщеря ми от мрежата, а това е изключително нагло и грубо!“.

Джон обаче вдигна очи към камерата и тихо каза:

— Чувствам се съкрушен.

Елизабет отново погледна съпруга си и видя един непознат.

Диан от Ню Йорк:

— Защо според вас похитителят е оставил шортите и маратонката на Грейси в гората?

Елизабет отчаяно се мъчеше да спре сълзите си. Отговорът на Джон я срази:

— Забравих да завържа връзките й след мача.

— Разбирам. Но това явно не е похищение с цел откуп. Дъщеря ви е изчезнала, но тя не отговаря на нито един от рисковите фактори, наблюдавани при отвлечени от сексманиаци деца. Каква според вас е целта на похищението?

Джон поклати шава.

— Не знам.

— Имали ли сте проблеми вкъщи? Възможно ли е да е избягала?

— Не. Тя знае, че я обичаме.

Диан бе видимо разочарована.

— Мислите ли, че е още жива?

— Да.

Никакви сълзи.

— Мистър Брайс, имали ли сте проблеми в брака си?

— В брака?

Яростта се размърда и протегна. Елизабет трябваше да събере всички сили, за да я възпре, макар да съзнаваше, че ако тази излъчвана по националната телевизия семейна терапия продължи още малко, яростта й ще се изплъзне от хватката й.

— Диан — намеси се тя и камерата се насочи към лицето й, — не сме тук за брачна консултация. Тук сме, защото някакъв непознат е отвлякъл дъщеря ми. И ние си я искаме обратно. И сме готови да платим, за да си я върнем. Ще платим двайсет и пет милиона долара в брой на всеки, предоставил ни информация, която да доведе до връщането на дъщеря ми.

Елизабет си представи как зрителите из цяла Америка се задавят със сутрешното си кафе; току-що беше приковала вниманието им.

— Ако сте видели Грейс, обадете ни се и ще станете богати.

Тя направи кратка пауза за повече ефект, но не достатъчно дълга, за да позволи на Диан да я прекъсне.

— Имам още едно предложение, този път към похитителя: освободи дъщеря ми жива и здрава и тогава ти ще получиш двайсет и петте милиона. Ще преведем сумата по сметка на Каймановите острови с ПИН код, което гарантира абсолютна анонимност. Данъчната служба не може да проследи парите, нито ФБР може да проследи теб. Можеш да преведеш парите навсякъде по света. Можеш да се качиш на всеки самолет до Коста Рика, Тайланд, Филипините и да се забавляваш с колкото си щеш момичета. Ще си богат и свободен да преследваш перверзните си желания — какво повече можеш да искаш? Аз искам само дъщеря си. Предложението ми остава в сила до полунощ в петък, местно време. Двайсет и пет милиона долара за дъщеря ми. Сделката е добра. По-добре я приеми.

Елизабет се приведе леко и отправи към камерата своя най-застрашителен поглед, с който стряскаше свидетелите на обвинението.

— Защото ако не приемеш тази сделка, ако не пуснеш дъщеря ми до крайния срок или ако не можеш да я пуснеш, защото си я убил, чуй ме добре: мъртъв си. Предлагам за главата ти награда, точно както правителството предложи награда за главата на Осама Бин Ладен. Тя ще влезе в сила една минута след полунощ в петък и ще платим двайсет и пет милиона долара на всеки, който те проследи и убие като долно животно, каквото си. Чуй и това: няма да влезеш в затвора, за да излежиш няколко години и като те освободят, да насилиш друго момиченце! Това просто няма да се случи! Или ще освободиш дъщеря ми, или си мъртъв! Изборът е твой.

Диан от Ню Йорк изгуби самообладание.

— Мисис Брайс! Това е национална телевизия! Не можете…

Елизабет изрече заключителните си думи:

— Приеми сделката. Вземи парите. Върни ни Грейс.

Елизабет щеше да повтори офертата си и в сутрешните блокове на останалите национални телевизии.