Марк Хименес
Отвличането (25)

11:17 ч.

— Тялото й… студено е.

Андаселина Рохас беше висока само метър и петдесет и тежеше деветдесет килограма. Беше облечена в розов анцуг. Беше вдигнала косата си в стегнат висок кок на върха на кръглата си глава и беше сложила повечко грим. Днес искаше да изглежда перфектно.

Анджелина работеше в квартал на Далас, наречен Малко Мексико. Обикновено в понеделник сутрин тя контактуваше с духовете на мъртвите роднини на бедни мексиканци или им гледаше на ръка или на карти таро. Angelina Rojas, el medium. Беше екстрасенс. Или поне така гласеше визитката й.

Предишния ден обаче тя беше отворила неделния вестник, беше видяла снимката на отвлеченото момиче и беше привлечена от образа му. Остана втренчена в снимката, след това я докосна. Почувства нещо, долови и звук. Този път нещо истинско. И то я уплаши. La mddre de dios, прошепна тя. Божия майко.

Тази сутрин тя стана, облече се и помоли Карлос да си метне някаква риза и да я закара. Когато стигнаха до големите порти, тя обясни на пазача причината за посещението си, но той отказа да ги пусне. Тя го помоли да се обади на сеньора Брайс, но той отново отказа. Тогава Карлос заплаши, че ще излезе и ще срита дебелия му бял задник. Пазачът прецени, че е по-добре да се обади по телефона, отколкото да рискува някакъв латинос да го прасне с мускулестата си ръка, върху която се мъдреше татуировка на Дева Мария. Той се обади на сеньор Брайс, който нареди да ги пуснат.

Карлос остана в колата в края на улицата пред полицейското заграждение. Беше нервен, поради факта че беше влязъл нелегално в Америка през Рио Гранде близо до Ларедо. Анджелина тръгна по улицата и застана пред входната врата на къщата, голяма колкото офис сградата, която чистеше всяка вечер, преди да стане медиум. Обикновено настояваше клиентите да й плащат в брой предварително; Анджелина не приемаше чекове и кредитни карти. Не че клиентите й имаха банкови сметки или пък кредитни карти. Днес обаче парите не я интересуваха. Тя дори не ги искаше.

Желанието й бе да предаде съобщението на момичето и да се прибере вкъщи.

Анджелина Рохас се страхуваше, че може наистина да се окаже медиум.

Сега тя седеше в кухнята срещу сеньор Брайс и още няколко бели; очите й бяха затворени и тя притискаше бялата футболна фланелка на момичето към лицето си, опитвайки се да осъществи връзка. През внушителното й тяло премина още една студена тръпка, по-силна от предишната. Но не на Анджелина й беше студено.

— Тялото й… много е студено.

— Дъщеря ми не е мъртва!

Анджелина отвори очи и видя жената от телевизията. Майката. Беше много красива, дори когато беше ядосана.

— Не, сеньора. Не е мъртва. Студено й е. Трепери.

Майката извъртя очи.

— О, за бога! Една проклета дъска за гадаене ще ни каже повече. Тук сте само заради наградата.

— Не, сеньора, не ви искам парите. Тук съм, защото на момичето й е студено и вика един човек.

Майката сложи ръце на хълбоците си както навремето хазяйката на Анджелина, когато тя закъснееше с наема.

— Наистина ли? И кого вика?

— Вика човек на име Бен.