Марк Хименес
Отвличането (73)

8:57 ч.

На петстотин километра на юг Джон удари волана така, че ръката го заболя.

— Как ще я спасим, Бен? Как изобщо ще я открием без помощта на ФБР?

— Укрили са се в планината — отвърна Бен.

— Откъде знаеш?

— Така би постъпил един добър войник.

— Войник ли?

— Джон, нямам представа защо ФБР преследва тези мъже, може да са расисти или нацисти, или просто луди, но знам защо са взели Грейси. Не бях сигурен, докато Тъкър не разпозна татуировката. — Той замълча. — Заради войната е.

— Заради войната ли?! — Джон едва не се разсмя. — Бен, трябва да забравиш тая война.

— Опитвал съм се. Тя обаче не ме пуска.

— И какво общо има Грейси с твоята война?

Известно време Бен остана втренчен в нищото. После заговори:

— През 68-а имаше масово клане в провинция Куанг Три в Южен Виетнам. Американски войници изклаха четирийсет и двама цивилни граждани.

— И?

— И аз бях там.

— Нали не си…

— Не съм.

— А баща ми?

— Не. Но отрядът ни участваше. Отряд „Пепелянка“. Онзи мъж в парка, с татуировката — той също беше там. Той изби онези хора.

— И ти го познаваш?

— Да, познавам го.

— Но защо не каза на ФБР?

— Защото знаех, че ако той е отвлякъл Грейси, ФБР не могат да го спрат. Никой не може да спре една зелена барета… освен друга зелена барета.

— Но ФБР приключиха случая.

— Това е добре, Джон.

— Защо?

— Защото хората, които са отвлекли Грейси, не ме очакват.

Джон се опита да осмисли казаното, но не беше сигурен дали да го приеме като план, или като брътвеж на един пияница.

— Добре де, значи онзи мъж е избил голяма група цивилни във Виетнам преди много време. Какво общо има това с Грейси?

— Аз докладвах за това… за клането.

— И какво стана?

— Армията изправи онези войници пред военен съд по моите показания.

— И?

— И сега те си отмъщават.

Този път Джон се изсмя.

— Какво? Връщат се след четирийсет години, за да си отмъстят? Явно са доста злопаметни, Бен.

— А ти колко време не можа да забравиш тормоза на побойниците?

Няколко минути караха в мълчание, после Джон попита:

— Баща ми там ли умря?

— Да.

— Как?

— Джон, някои неща просто трябва да останат в миналото.

— Но тези неща не са в миналото, нали? Не и щом това е причината дъщеря ми да бъде отвлечена. — Изчака Бен да му отговори, но той мълчеше. Погледна го. — Имам право да знам, Бен.

 

 

Докато нощта се спуска над Индокитай на 17 декември 1968 година, отряд за специални операции „Пепелянка“, състоящ се от дванайсет зелени барети, току-що завършили успешно мисията си по внезапно тайно нападение в Лаос, се спуска по варовиковата стена, която представлява планината Ко Рок, пресича река Ксе Конг и влиза обратно в Южен Виетнам. Намират се на пет километра на юг от демилитаризираната зона в провинция Куанг Три.

Според докладите на разузнаването комунистическите сили навлизат в Южен Виетнам направо през широката 22 километра демилитаризирана зона. Отрядът за специални операции, „Пепелянка“ има заповеди да спре врага на седемнайсетия паралел. Тази територия е крепост на виетнамските комунисти, където редовните сили на армията не се осмеляват да стъпват. Естествено, отряд „Пепелянка“ не е редовна военна част и те напредват в нощта. Но както казват във Виетнам, нощта принадлежи на Чарли.

Майорът върви най-отпред, мълчаливо превеждайки хората си през джунглата в индийска нишка. Изведнъж гласът му разкъсва тишината.

— Засадааа!

Войниците се разпръсват за част от секундата точно преди адът да се изсипе върху тях и вражеският огън да ги залее от всички посоки. Попаднали са в засада от страна на превъзхождащи ги сили. Те са приковани под кръстосан огън без никакви шансове за бягство. Ако не бяха изострените инстинкти на майора и невероятното му обоняние — той бе доловил лютивата миризма на камбоджанска цигара, предпочитана от Виетконг — виетконгците щяха да добавят още дванайсет американци в ежедневния си доклад за убитите, изпращан в Ханой.

Проснати по гръб, докато над главите им свистят куршуми от АК-47 и разкъсват листата в джунглата, които падат като конфети, зелените барети се редуват да изпразват пушките си по врага само за да съобщят на Виетконг, че са още живи, и да предоставят на майора време, за да измисли план „върви по дяволите“ — нов план, когато първоначалният отидеше по дяволите както сега.

И той го измисля.

— По мой знак — казва майорът на хората си и сочи на запад, — Джако, Тони, оставете мини отзад.

Капитан Джак О. Смит, който не се отделя от майора, и капитан Тони Грегъри започват да пълзят в посока североизток и югоизток. Майорът се приближава до най-новите си апостоли, които са във вътрешността от едва седемнайсет дни, и казва:

— Брайс, Долтън, тръгна ли да се изнасям, вие се лепвате като хемороиди за задника ми. — И той се усмихва.

Под ожесточения огън с вероятен фатален край в непрогледната джунгла на Югоизточна Азия майор Чарлс Удроу Уокър се усмихва. Младите му апостоли си мислят: Ето защо е жива легенда.

И те разбират какво е било чувството да следваш в битка великите генерали, за които бяха учили в Уест Пойнт — Лий и Грант, Патън и Макартър, Айзенхауер. Майорът е начело при атака и се изтегля последен; винаги е на най-незащитената позиция; би умрял за хората си и те за него. Оцелял е при над сто тайни мисии в Лаос, Камбоджа и Северен Виетнам, докато повечето командващи отряди за специални операции не оцеляват до десетата. Той е воин бог.

— Нека това ти служи за урок, лейтенант — казва на Бен.

— Трябваше да убием старицата, преди да успее да ни предаде на местните войници от Виетконг. — Докато пресичаха реката, те бяха забелязали самотна фигура на брега; човекът също ги бе видял.

— Убий го — беше заповядал майорът на лейтенант Брайс, снайпериста на отряда.

Бен се беше прицелил във фигурата и беше видял, че е стара жена, която си налива вода. Той докладва на майора.

— Тогава я убий — заповяда майорът.

— Но, майоре, тя е толкова стара, че вероятно не може да различи, че сме американци.

Майорът го погледна, поклати глава и каза:

— Изтегляме се.

Преди трийсет минути Бен Брайс се беше почувствал добре, че спаси живота на старицата.

Двамата капитани се връщат.

— Чарли ще хапне малко олово — казва капитан Смит ухилено.

Те са поставили противопехотни мини след себе си; когато виетконгците ги подгонят, мините ще ги спрат. Малката метална кутийка, на чиято горна страна има надпис НАСОЧИ КЪМ ВРАГА, за да не би някой глупав новобранец да изтрие от лицето на земята целия си взвод — американската мина М18А1 — е особено ефективно средство за убиване; тя разпръсва осколки в радиус от шейсет градуса, убивайки всички на петдесет метра разстояние.

Майорът отново зарежда двата си еднакви картечни пистолета калибър .45. Ветераните на отряда изваждат по две ръчни гранати. Докато трасиращите снаряди раздират тъмнината над главите им като фойерверки, Брайс и Долтън се споглеждат и нервно си кимат.

— Хайде да избием няколко жълтури — казва майорът и хвърля изотзад две гранати.

Останалите го последват. Звукът на експлодиращите гранати е оглушителен; заобикалящата ги джунгла изведнъж е обвита в бял пушек. Част от гранатите им са „Уили Пийт“, бели фосфорни гранати. По време на тренировките са ги предупредили да не хвърлят фосфорни гранати на места, където горящият дим може да ги обгърне, но очевидно има изключения, особено когато са заобиколени от врага.

Зелените барети изведнъж се изправят и вкупом се затичват на запад, право срещу виетконгците, които не могат да ги видят от пушека; майор Чарлс Удроу Тъкър е начело на отряда с картечен пистолет във всяка ръка, а Брайс и Долтън са се залепили за него. Когато буквално се сблъскват с врага, те изпразват оръжията си по изненаданите войници на Виетконг, майорът стреля с двата си пистолета едновременно. Бен стреля и с узито.

Чуват зад гърба си експлозиите на мините и предсмъртните викове на виетконгците.

Никой не поглежда назад. Американците тичат в непрогледната нощ, едва различавайки човека пред себе си, следвайки единствено звука от учестеното му дишане и тропота от ботушите. Тичат петнайсет минути.

— Спри!

Гласът на майора раздира тъмнината. Той сграбчва Бен и го избутва от пътя на тичащите зад него. Останалите пристигат и правят същото. Никой не се смее, никой не говори. Бен мълчаливо благодари на господ за майора, но сърцето му изведнъж пропуска един удар: къде е Роджър?

Майорът явно си мисли същото, защото прошепва на Бен:

— Къде е Долтън?

— Беше точно зад мен.

— Джако — казва майорът, — провери.

Капитан Смит кима и изчезва в нощта. Връща се след трийсет минути.

— Хванали са го, майоре. Отправили са се на север.

— Мамка му! — Майорът се изправя. — Връщаме се.

Те се връщат при мястото на засадата, а всеки си представя последствията от нарушаването на една от абсолютните заповеди, набивани в главите на всеки от специалния отряд още от първия ден: никога не се оставяйте да ви пленят виетконгците.

Проследяват виетнамците през джунглата до някакво селце. Още с влизането са наясно, че войниците на Виетконг са били тук — страхът е изписан по лицата на селяните. Американците се пръсват из селцето и претърсват всяка колиба и скривалище за следи от Долтън или войници на врага. Селяните се скупчват заедно, майките притискат дечицата си. Сътрудничат им, но са напрегнати от присъствието на единайсет огромни и тежковъоръжени американски войници насред територията на Виетконг.

— Няма Виетконг! Няма янки!

Насред селцето един старец стои до огромно гърне над открит огън; това е общото гърне с нуок мам, лют рибен сос, с който виетнамците заливат ориза си. Изплашен до смърт, той едва-едва разбърква соса с дълга дървена лъжица. Американците не откриват нито Долтън, нито виетконгците.

Проехтява гласът на капитан Смит. Той е видял следите, които водят към близката джунгла. Зелените барети тръгват натам с ясното съзнание, че вероятно тичат право към поредната засада, капан или…

— Мили боже!

Долтън.

Бен Брайс последен доближава войниците, застанали рамо до рамо с гръб към него. В съзнанието му има само една мисъл. Роджър. Подготвя се отново да се срещне със смъртта и си пробива път напред. В този момент животът му се променя завинаги. Романтичните му идеи за войната и воините от Уест Пойнт умират. Детската му представа за добро и зло е променена завинаги. Загубил е невинността си. Така става, когато съзреш злото в човек.

Лейтенант Роджър Долтън, зелена барета от американската армия, виси от едно дърво за глезените си, гол и с изкормени вътрешности, които висят над огъня, стъкмен от войниците на Виетконг, за да могат американците да видят по-добре делото им. Гениталиите му липсват. Както и главата му. Единственият звук идва от огъня, който пращи при всяка капка от телесните му сокове. Разпознават Долтън по скорошната татуировка с пепелянка на лявата му ръка и по плочките с името му, закачени на връзките на ботушите му, които са оставени под тялото му. Плочките с имената бяха добавени, в случай че някой войник стъпи върху противопехотна мина и тя му откъсне крака, така лекарите можеха да свържат крака с войника, ако не буквално, то поне в чувала с тялото му. Но не бяха предвидили обезглавяване.

Лицето на майора е сурово.

— Ето защо избиваме жълтите.

След дълго мълчание сержант Нън пита с провлечения си южняшки акцент:

— Но къде е главата му, майоре?

Физиономията на майора се променя, все едно е получил откровение.

— Мамка му!

Той се обръща и се затичва към селцето. Хората му си разменят объркани погледи и хукват след командира си. Бен Брайс поглежда към останките от тялото на най-добрия си приятел и повръща.

Майорът и девет разярени въоръжени зелени барети, напомпани с адреналин, се връщат в селото и изтичват право при стареца до гърнето с нуок мам. Той ги чува да се приближават и заплаква, защото знае участта си. Майорът избутва стареца и сграбчва дървената лъжица. Разбърква течността и използва лъжицата и трийсетсантиметровия си нож, за да извади някакъв предмет: главата на Роджър Долтън, с широко отворени очи и още по-широко отворена уста, в която са напъхани гениталиите му.

Лицето на майора се изкривява от ярост, той надава животински рев, който отеква в джунглата, заобикаляща селцето. След това се обръща към стареца и изкрещява:

— Няма Виетконг? Няма Виетконг?

Ръката му пробягва през лицето на стареца, все едно ще го удари, но не успява. Върху лицето на стареца се изписва изненада, след това през тънката линия на гърлото му се процежда кръв. Той пада. Майорът е прерязал гърлото му с ножа си.

Лейтенант Бен Брайс използва своя нож „Бауи“, за да свали тялото на най-добрия си приятел; обвинява себе си — ако се беше подчинил на заповедите на майора и беше застрелял онази старица, сега Роджър щеше да е жив. Изведнъж чува изстрели откъм селцето. Сякаш Господ прошепва в ухото му и той незабавно осъзнава какво се случва.

Бен оставя най-добрия си приятел и се затичва обратно към селцето, пробива си път през горещата влажна джунгла и се изправя пред клане, което не може да спре, и една Китайска кукла, която не може да спаси.