Марк Хименес
Отвличането (15)

Пладне

Всяка година в Съединените щати двеста деца умират в ръцете на сексманиаци. Тези случаи винаги приковават общественото внимание. Специален агент Юджийн Девро беше разследвал сто двайсет и седем подобни случая и беше привикнал към медийния шум, който ги съпровождаше.

Този случай обаче беше различен. Вероятно това се дължеше на факта, че Грейси беше богато бяло и русокосо момиче, което живееше в имение с фрески по тавана; на факта, че снимката на баща й беше на корицата на списание „Форчън“, или защото медийната истерия тепърва набираше скорост. Този случай обаче се развиваше по-бързо от всички предишни. Във въздуха витаеше някаква енергия, която се увеличаваше и нажежаваше с всеки изминал час от изчезването на Грейси, както и броят на хората на предната морава, където сега стоеше Девро, редом с местния кмет и началника на участъка — изправени пред скупчени върху стойка микрофони, телевизионни камери, репортери и жителите на Брайъруик Фармс, които се бяха насъбрали на улицата зад тях. Тези хора раздаваха навред листовки със снимка на изчезналата Грейси, бяха изработили тениски с нейния образ, бяха завързали розови панделки на всички антени на коли, на пощенските кутии, по дърветата; бяха закачили значки с лика на Грейси на дрехите си.

Навремето пресконференциите караха Девро да се чувства значим — един чернокож агент от затънтен край на Луизиана, който ръководи важно разследване на ФБР. Сега обаче тези пресконференции го изморяваха. Той пристъпи напред.

— Казвам се Юджийн Девро и съм специален агент във ФБР. Бюрото разследва този случай по молба на началника на полицията Райън. Освен ако жертвата не е транспортирана извън границите на щата, издирването е от компетенцията на местните власти. Ние обаче предложихме ресурсите си, за да ги подпомогнем.

Девро винаги поддържаше илюзията, че местните власти ръководят операцията. От правна гледна точка това наистина беше така, но не и в действителност. Местните началници като Райън ясно съзнаваха, че нямат никакъв шанс да открият едно отвлечено дете без намесата на Бюрото — и нямаха нищо против да споделят провала с федералните, когато бъдеше открит трупът на детето.

— До момента разследването по отвличането на Грейси Ан Брайс установи следното: Грейси е изчезнала преди четирийсет и два часа. Била е отвлечена от парка „Брайъруик Фармс“ тук, в Поуст Оук, около шест часа в петък следобед от бял мъж на възраст между двайсет и трийсет години, висок около метър и осемдесет, тежащ деветдесет-сто килограма, с руса коса, черна шапка и карирана риза. На медиите е предоставена негова скица. Следваме две паралелни линии на действие: първата е да открием Грейси и това е основната ни задача, а втората е да локализираме вероятните извършители, започвайки с регистрираните извършители на сексуални престъпления. Умоляваме всички граждани, които са видели Грейси или заподозрения или имат някаква информация по случая, да се обадят на горещата ни линия за изчезнали деца. Имаме нужда от помощта ви. Някакви въпроси?

Девро посочи първия репортер.

— Агент Девро, подозирате ли намеса на семейството в изчезването?

— Не.

— Минали ли са детектора на лъжата?

— Все още не.

Следващият репортер зададе своя въпрос:

— Можете ли да потвърдите, че шортите на Грейси са били намерени в парка?

— Намерихме сини шорти и една бяла маратонка, които според нас принадлежат на Грейси.

Следващият въпрос дойде от репортер, който не беше посочен:

— Имате ли някакви разкрития?

— Приемаме обаждания, преглеждаме записите на футболния мач в петък, изготвяме портрет на похитителя…

От тълпата долетя въпрос:

— Минали са четирийсет и два часа и вие имате само един рус мъж с черна шапка?

Девро въздъхна уморено.

— Да.

Някой извика:

— Предполагате ли, че е изнасилена?

Винаги задаваха този въпрос. Защо ли? Защо искаха да разберат дали едно десетгодишно момиче е било изнасилено? Какво, по дяволите, си мислите, че е направил с нея похитителят — завел я е на вечеря и после на кино ли? Те знаеха много добре какво е направил, но искаха той да го изрече, да осигури страшната вест за вечерните новини — страхът караше повече зрители да включват телевизорите си. Той обаче не играеше по техните правила. Дори да знаеше, че Грейси е била изнасилена, което той не знаеше, специален агент Юджийн Девро никога нямаше да го изрече. Не и докато тялото не бъдеше открито, не и докато не беше сигурен, че детето е мъртво.

Грейси Ан Брайс заслужаваше поне това.

 

 

На километър и нещо разстояние Бен стоеше насред футболното игрище, една самотна фигура в огромния безлюден парк. Беше дошъл тук, преди ФБР да отвори отново парка за нощното бдение на мястото, където за последно е била Грейси. Трябваше да последва стъпките й. Трябваше да разбере истината.

Защо някой би я отвлякъл, ако не искаше откуп? Заради секс? Бен Брайс беше виждал злото у хората и смяташе това за възможно. Но не за неизбежно, както бяха заключили агентите от ФБР. Извратените типове действат сами, така му беше казал агент Девро. Русокосият мъж с черната шапка обаче не беше сам; на мача до него имаше още един мъж.

Бен трябваше първо да разбере как е била отвлечена Грейси. Той се отправи към ниските пейки. Джон каза, че след края на мача тя е отишла при него. Ето тук. Бен спря. Останалите родители са били по пейките, а двамата мъже — зад тях. Джон е поговорил с Грейси и след това тя е отишла с останалите момичета до павилиона. Джон ги беше проследил с поглед дотам.

Бен се запъти в тази посока.

Онзи телевизионен репортер беше казал, че деца, отвлечени от непознати, оцеляват около три часа. Дали когато Грейси е минала оттук в петък вечер, преди по-малко от две денонощия, са й оставали само три часа живот? Нещо в Бен отказваше да го приеме. Може би това се дължеше на странната връзка, която съществуваше между тях: Бен знаеше, че ако Грейси е мъртва, то със сигурност и той ще е мъртъв. А може би просто не искаше да приеме мисълта, че няма да я види повече. Или пък може би тя беше още жива.

Когато наближи павилиона, Бен спря и се обърна, точно както Грейси, когато бе помахала на Джон: невинно момиченце, което маха на баща си, без да съзнава, че влиза в капан. Бен погледна компаса на часовника си, за да се ориентира. Стоеше с лице на юг, към игрищата и къщите, отделени от парка с висока стена. На изток бяха тенискортовете и пак стена. На запад, на около стотина метра, беше паркингът — прекалено далеч, за да завлекат незабелязано дотам едно дете през многобройната тълпа. Тухлените стени заграждаха южната и източната страна на парка, на запад беше паркингът и нито една от трите страни не благоприятстваше бягството на похитителя. Оставаше само северната.

През гората.

Бен заобиколи павилиона. Задната му стена беше тухлена, без прозорци, с една-единствена сервизна врата. Тясно открито пространство отделяше сградата от гората. Бен коленичи и огледа земята. Затвори очи и прокара пръсти по връхчетата трева като слепец, който чете Брайлово писмо. И тогава разбра.

Похитителят я бе сграбчил точно тук.

Но как я беше подмамил сама? И защо тя не бе извикала?

Бен се изправи и навлезе в гората. Когато дойде тук вчера, той тичаше и съзнанието му беше замъглено от страх и мисли за миналото; не беше обърнал внимание какво го заобикаля. Сега стъпваше внимателно; очите му претърсваха земята, храсталака и дърветата за следи от Грейси. Уменията му се завърнаха, без съзнателно да ги беше извиквал.

След по-малко от десетина метра някакъв лъскав предмет, отразен от слънчевите лъчи, които се процеждаха през листата, привлече погледа на Бен.

Той приклекна, отмести няколко листа и го взе. Постави го в дланта на лявата си ръка: сребърна звезда, закачена за скъсана сребърна верижка. Спомни си как бе завел Грейси в магазина за бижута в Таос и й беше купил тази звезда. Собственикът беше го поздравил за избора. Грейси беше обещала да не я сваля от врата си.

Бен се изправи, пъхна звездата и верижката в джоба на ризата си и закопча копчето на капачето. Продължи навътре в гората и скоро стигна до мястото, където бяха открити шортите и маратонката й. Около дърветата, които ограждаха малкото открито пространство, имаше жълта полицейска лента.

Похитителят беше сграбчил Грейси зад павилиона и я беше завлякъл през гората до това място. Беше спрял тук, за да… Бен се опита да потисне емоциите си и да се съсредоточи. Похитителят беше оставил шортите и обувката й тук и след това какво? Беше я отвел до колата си?

Бен пресече гората до близкото шосе, прескочи ниската мантинела и застана на банкета. Пътят беше стар и асфалтът беше осеян с дупки; имаше само две тесни платна, на които едва можеха да се разминат две коли. Не беше основна пътна артерия.

Дали похитителят беше оставил колата си тук, докато е гледал мача на Грейси? Или другият мъж от записа беше докарал колата до това място, докато похитителят беше грабнал Грейси и я беше завлякъл през гората? Заедно ли бяха действали?

Бен тръгна да се спуска, но изведнъж спря; банкетът беше прекалено тесен, за да бъде паркирана кола, без да препречи пътя. Той се наведе и разгледа банкета там, където се разширяваше леко и би могла да спре кола и да изчака похитителя с Грейси. Забеляза един лъскав камък и го докосна с пръст. Беше влажен. Помириса пръста си. Масло.

 

 

Малкият Джони Брайс вкусва собствената си кръв, която шурти от носа и устата му. Свил се е като зародиш на земята, обгърнал е главата си с ръце. Плаче. Това е най-лошият побой досега и още не е приключил. Лутър Рей го е яхнал и го удря и обижда, обижда и удря. Юмруците му се стоварват като железни чукове върху тялото на Джон. Малкия Джони Брайс се моли на Бог да го остави да умре, за да спре болката.

Джон отвори очи. Килимът под лицето му беше мокър. Беше се свил като зародиш на пода в дрешника. Беше дал ризата си на агентите от ФБР и след това се беше качил горе да се измие. Беше се изкъпал и беше отишъл в дрешника да се облече. Но образите на Грейси и похитителя се бяха завърнали и той отново беше заплакал. Не можеше да престане да мисли за болката й. Моля те, Господи, нека болката й спре.

 

 

Кейт намери Джон в дрешника, както го беше откривала в стаята му толкова често като момче. Някога беше нараняван от побойниците, сега беше наранен от съпругата си. Тогава го болеше, но днес болката беше още по-голяма.

Тя седна на пода до него. Обгърна го с ръце и постави главата му в скута си, както беше правила толкова пъти навремето. Погали косата му както някога и му прошепна същите думи:

— Джон, опитай се да имаш вяра. Трябва да вярваш, че за всичко това има някаква причина, че има причина за всичко, което ни се случва, дори за лошите неща. Бог е…

Джон надигна глава и рязко се изправи.

— Не, мамо, грешиш! Навремето също не беше права, не си права и сега! Нямаше никаква причина да бъда непрестанно бит от онези побойници и няма причина Грейси да бъде отвлечена от някакъв болен перверзник! За всичко това няма никаква причина, предначертание или велик план — не е нещо, замислено свише! Това са случайни жестокости. Просто лоши хора вършат безчестия. Ходиш на църква и вярваш в глупостите, с които отец Ранди ти пълни главата, но те пак си остават глупости! Празни дрънканици.

Джон се изправи и излезе.

Кейт Брайс скри лице в дланите си и заплака, защото не можеше да помогне на сина си, както не бе могла да му помогне и в детството.