Марк Хименес
Отвличането (4)

5:18 ч.

Беше призори, когато Бен паркира стария джип, грабна брезентовата си чанта и забързано влезе в сградата на летище „Албакърки“. Главата му пулсираше при всяка стъпка. В този ранен съботен час залата вече гъмжеше от прибиращи се у дома скиори. Мерна един монитор с разписанието. Първият полет за Далас беше точно в шест.

— Разбирам, че става въпрос за спешен случай, сър — каза наземната стюардеса, — но всички места са заети и освен това имаме още двайсет души в листа на чакащите. Всички днешни полети до Далас са пълни. — Погледна към компютъра си. — Мога да ви кача най-рано в понеделник.

Тя му се усмихна съчувствено и сви рамене, след което протегна ръка към следващия на опашката. Бен вдигна чантата си, отдръпна се от гишето и огледа пътниците — сънени студентчета, връщащи се у дома за пролетната ваканция. Едва ли някой би отстъпил билета си на непознат.

Той обаче трябваше да се добере до Далас.

Забеляза трима униформени мъже да крачат по главния коридор към изхода. Мъжът по средата изглеждаше на негова възраст и носеше капитански нашивки.

Бен пристъпи напред и ги пресрещна.

Карън, деветнайсетгодишната наземна стюардеса, поклати глава, когато мъжът спря капитан Портър. Вече шест месеца работеше на този терминал и историята винаги беше една и съща: „Спешен случай! Неотложен проблем!“. Искаше й се да каже, че и нейният личен живот е в криза, но правилата на компанията не допускаха да се държи грубо с клиентите. Затова тя само се усмихваше и свиваше рамене. Този мъж обаче изглеждаше искрен и като че ли не би излъгал, за да си намери място в претъпкан самолет. Имаше приятни очи. За всеки случай тя вдигна слушалката, готова да набере номера на охраната.

Карън подаде бордната карта на следващия на опашката и погледна към мъжа, който умоляваше капитан Портър. Подобно на всичките си колежки, тя харесваше капитан Портър. Авиокомпанията, за която работеше, наемаше само военни пилоти и по-младичките се смятаха за такива мъжкари, че непрестанно се пъчеха и очакваха всички стюардеси да си вдигат полите по команда. По-възрастните, като капитан Портър, бяха различни. Те уважаваха момичетата вероятно защото имаха дъщери на тяхната възраст и никога не се хвалеха с подвизите си в армията. За младите пилоти капитан Портър беше нещо като бог; разправяше се, че бил истински ас в някаква война, която тя едва си спомняше от часовете по история в гимназията, и че бил военнопленник почти три години. Карън потръпна само при мисълта: без Ем Ти Ви цели три години!

В момента мъжът сочеше телевизора, включен на Си Ен Ен. Карън се наведе над гишето, за да погледне монитора. На екрана се виждаше лицето на русокосо момиче, под което течеше надпис ОТВЛЕЧЕНО ДЕТЕ и ВЕРОЯТНА ПРИЧИНА: ОТКУП. Детето беше сладко. Карън отново погледна капитан Портър, очаквайки той да отпрати мъжа със съчувствено изражение и дежурното свиване на рамене, съпроводено с обяснение, че не е по силите му да направи нещо, защото е само обикновен служител. Карън обаче зяпна от изумление и напълно забрави за останалите пътници на опашката, когато капитан Портър пусна своето куфарче и прегърна човека, сякаш беше отдавна изгубеният му брат, след което взе чантата му и я занесе при Карън.

— Карън, чекирай багажа на полковника — кротко нареди той. — И смести другаде някой от първа класа.

Карън можеше да се закълне, че в очите на капитан Портър проблясваха сълзи.