Марк Хименес
Отвличането (48)

6:30 ч.

Беше сряда сутринта и треньорът Уоли си подсвиркваше, докато вървеше към кметството на Поуст Оук. За разлика от повечето посетители, които щяха да дойдат тук днес, Уоли Фейгън беше щастлив човек. Щастлив и дори горд от себе си — чувстваше се толкова патриотично настроен, че изпитваше желание да козирува на собственото си отражение в стъклените врати.

Беше дошъл, за да освободи един невинен човек.

На входа Уоли поспря и поизпъна дрехите си, нагласи вратовръзката, която си беше сложил на ризата с къс ръкав, в случай че има камери и репортери. С малко повече късмет можеше да бъде показан по новините на националните телевизии и дори интервюиран от Кейти Курик. Можеше да се превърне в истински герой.

Той отвори вратата и влезе в сградата. На входа имаше метални детектори като на летището и униформен полицай, който проверяваше влизащите. Уоли започна да вади съдържанието на джобовете си в пластмасовия контейнер, но вдигна поглед, когато един полицай забързано се приближи. Хилеше се, като че току-що е спечелил цял вагон понички.

— Кучият му син сам се довършил!

Ченето на другия полицай увисна.

— Без майтап?

— Мда. — Хилещият се полицай се хвана за врата, изплези език и захъхри. — Обесил се е в килията си снощи. А може и да е в резултат на някоя перверзна сексуална игра.

Двамата полицаи весело се изкикотиха, но на Уоли му прилоша. Не искаше да пита, но се налагаше.

— За кого говорите?

— За Дженингс — отвърна ухиленият. — Онзи тип, дето отвлече Грейси.

— Какво… мъртъв ли е?

— Като пън. Направи услуга на всички. Без процес, без обжалване, без екзекуция. Случаят е приключен.

В същия момент двойните врати зад Уоли се отвориха и развълнувани репортери и оператори с камери връхлетяха вътре.

— Вярно ли е? — крещяха те. — Наистина ли Дженингс се е самоубил?

— Мда — отговори първият полицай, давайки им знак да минават през детекторите, без да ги проверява. — Сам си изпълни смъртното наказание.

За части от секундата в съзнанието на Уоли Фейгън се разиграха два различни варианта, според които можеше да се развие животът му — така ярко, като че ли гледаше филм. Решението щеше да определи бъдещето му. Първият вариант предполагаше да влезе вътре, право в кабинета на началника на полицията, който щеше да е пълен с репортери, да застане пред микрофоните и камерите и да разкаже на света онова, което знаеше, онова, което си беше припомнил снощи в работата: русият мъж с черната шапка и карирана риза, който беше потърсил Грейси след мача, нямаше показалец на дясната ръка. Мъжът не беше Гари Дженингс, защото на Гари всички пръсти си му бяха на място. Дженингс не беше похитителят. Той беше невинен. А сега беше мъртъв. И Уоли беше виновен за това. Всички щяха да го кажат — полицейският началник, пресата, ФБР, бременната жена на Дженингс, целият свят. Уоли Фейгън със сигурност щеше да се появи по телевизията, но никой нямаше да го провъзгласи за герой. Щяха да го обвинят за смъртта на един невинен човек.

Винаги се намира на кого да стоварят вината.

Уоли избра втория вариант. Той взе личните си вещи от пластмасовия контейнер, върна ги в джобовете си и излезе от сградата, заричайки се да отнесе тайната си в гроба.