Марк Хименес
Отвличането (8)

9:17 ч.

Специален агент Юджийн Девро беше сигурен, че мебелите само в тази стая струват повече от цялата му къща. Беше последвал майката на жертвата в елегантната всекидневна в източното крило. Девро нищо не разбираше от мебели, но знаеше, че не са евтини. Инстинктивно пъхна ръце в джобовете си, както правеше винаги когато придружаваше жена си из любимите й антикварни магазини, за да не счупи случайно някой предмет, който не може да плати.

— Инсталирайте го тук — каза майката и сякаш опразни с жест цялата стая. — Използвайте мебелите, преместете ги в гаража, изгорете ги, ако щете, изобщо не ме интересува.

— Мисис Брайс, обикновено не инсталираме командния център в жилището на жертвата, но…

Тя насочи пръст срещу него.

— Искам оборудването тук! Искам непрекъснато да знам какво правите, за да откриете дъщеря ми! Ако трябва, ще се обадя на самия Лари Маккой. И без това ми е длъжник!

Девро се зачуди дали майката наистина познава лично големия шеф, или е просто „приятелка на Лари“, статут, който лесно можеше да се постигне чрез дарение от 100 000 долара за последната му кампания. Това обаче надали щеше да повлияе на решението му.

— В дома ви вече има двайсет телефонни и факс линии, както и компютри. Ще ни отнеме цялата сутрин, за да свържем друга линия. Затова ще установим командния център тук. Ще бъдем готови след час.

Девро се надяваше да не съжалява за решението си. Имаше основателна причина да не установява командния център в дома на жертвата: ако не откриеха момичето бързо, персоналът не можеше да остане безкрайно дълго в този импровизиран офис. Командният център трябваше да се премести в местния щаб на ФБР в Далас на шейсет километра от къщата. А ако това станеше, родителите щяха да решат, че ФБР се отказва от търсенето на детето им. Юджийн Девро никога не се беше отказвал от отвлечено дете.

— Чудесно. Какво правите в момента, за да откриете дъщеря ми?

Добър въпрос. Девро извади ръце от джобовете си и започна да отмята предприетите стъпки на пръстите си.

— По случая работят двайсет агенти, както и десет полицаи от местния участък. Началникът на полицията Райън веднага обяви публично изчезването на Грейси и излъчи съобщението по националната телекомуникационна система на правоохранителните органи. Вече всяка агенция в страната знае за Грейси. Вкарали сме я в системата за лица в неизвестност на Националния информационен център. Веднага щом получим нейна снимка, ще я вкараме в Националния център за похитени деца. Те ще я качат на сайта си, ще бъде включена и в сайта на ФБР. Ще направим листовки със снимката на Грейси и скица на заподозрения, които ще бъдат разпространени в квартала и в медиите. Началникът на полицията Райън ръководи претърсването на парка. На местопрестъплението има и екип на ФБР. Те ще съберат всички улики и ще извършат криминологичен анализ на мястото на отвличането. Инсталирали сме комуникационно оборудване, което ще записва, прихваща и проследява всички входящи обаждания. Екипът ни за бързо реагиране ще инсталира командния пост, телефонната централа, компютрите и факсовете и ще координира и проследява всички сигнали чрез компютърна система. А те ще бъдат хиляди. Интервюираме свидетели, които са били в парка миналата нощ, и претърсваме квартала.

Девро реши да не споменава, че съставят списък на известните сексуални маниаци и педофили в района.

— Мисис Брайс, можем да помолим някой психолог да дойде тук.

— С каква цел?

— За вас, за съпруга и сина ви. За да ви помогне да се справите с всичко това.

— Не искам никаква помощ. Искам да намерите дъщеря ми.

Жената се обърна, направи четири крачки и след това рязко се завъртя с лице към него. Ръцете й бяха скръстени и тя го измерваше с поглед.

— А какъв опит имате вие, агент Девро, за да откриете дъщеря ми?

Грубото й поведение не го обиди.

— Това далеч не е първото ми отвличане, госпожо. — Думите му бяха посрещнати с празно изражение. — Ръководил съм сто двайсет и седем разследвания на отвличане. Това е опитът ми.

Лицето й посърна, когато думите му достигнаха съзнанието й, и тя сведе поглед.

— Сто двайсет и седем — промълви. — Мили боже. Деца ли?

— Да, госпожо.

— Колко бяха за откуп?

Той се поколеба.

— Нито едно.

 

 

— Бен, ами ако не става въпрос за пари? — попита Кейт.

Беше го завела до къщата край басейна. Беше преценила, че ще е по-добре Бен да е на уединено място. В случай че се напие и започне да крещи, измъчван от кошмари.

— Заведи ме в парка.

Кейт поклати глава.

— Никого не пускат там, докато не го претърсят.

 

 

Боби Джо Фанин изплю струйка кафяв тютюнев сок.

— Спокойно, момчета.

Кучетата се дърпаха на каишките, нетърпеливи да се втурнат напред, след като бяха усетили миризмата на момичето. Боби Джо представляваше областната служба за претърсване с кучета, състояща се от шест хрътки, които беше отгледал от кутрета. Работата беше добра, бонусите също и той прекарваше повечето време на открито. Е, не беше като да обработва тази земя, както преди трийсетина години, когато дядо му все още я притежаваше, но не беше и зле. С изключение на откриването на мъртви тела. Боби Джо не харесваше тази част. Защо убийците от градовете винаги изхвърляха телата в покрайнините?

По радиостанцията долетя глас: „Боби Джо, обади се“.

Боби Джо издърпа устройството от колана си.

— Да, шефе?

Едва различаваше фигурата на началника на полицията Райън в другия край на парка. Хората от екипа му претърсваха игрищата, наредени в редица. Боби Джо работеше сам, придружен единствено от кучетата си. Това му допадаше, защото не обичаше да работи с други хора. В неговата професия хората само объркваха нещата: кучетата разпознаваха човешката миризма, но не можеха да разграничават мириса на отделните хора. Ако наоколо се мотаеха полицаи, кучетата нямаше да разпознаят мириса на момичето.

— Боби Джо, тук вече привършваме — каза шефът му. — Можеш да пускаш кучетата. Ако попаднеш на следа, веднага ми се обади. И не пипай нищо, чуваш ли?

— Не ми е за пръв път, Поли.

Боби Джо и Пол Райън бяха израснали заедно. Бяха ловували в земите наоколо като момчета — елени, диви прасета, пъдпъдъци — а точно на това място идваха на лов за зайци по времето, когато гората се простираше на петстотин акра. Дядо му казваше, че това е една от последните вековни дъбови гори по високите плата на Тексас. Сега обаче от нея бяха останали само сто акра и Боби Джо трябваше да ги претърси и да открие момичето.

— Да тръгваме, момчета — каза той, подсвирвайки на кучетата.

Те се втурнаха в гората, а Боби Джо тръгна след тях, хванал каишките им в една ръка и ученическата униформа на момичето в другата.

* * *

— Махнете се от тревата, дявол да ви вземе!

Шефът му беше казал да направи всичко възможно, за да успокои майката и Еди Йейтс се опитваше да разгони тълпата репортери и оператори от моравата пред къщата на семейство Брайс. Те го изгледаха — двайсет и три годишен младеж с ъгловато лице, късо подстригана коса и тъмни очила, с изпъкнали мускули, от които шевовете на униформената му риза щяха да се пръснат — и се преместиха на тротоара, засипвайки го с ругатни.

Еди беше патрулиращ полицай в малкия участък на това предградие, където дори нямаше специален отряд. Не че имаха нужда от такъв, тъй като най-голямото престъпление, което можеше да се случи в Поуст Оук, беше хлапетата да си разделят по някоя бира на скамейките на игрището в събота вечер. Еди обикновено изкарваше смените си на радара на магистралата, залавяйки шофиращите с превишена скорост, докато мечтаеше да бъде част от специалния отряд на някой голям град. Мечтаеше да носи черна униформа, да борави с модерни оръжия, да разбива врати на наркосвърталища, да се бие с гангстери и да води война срещу наркотиците. Това лято за четвърти път щеше да се яви на приемния изпит за Даласката полицейска академия.

 

 

Отвърни на ударите, Джони!

Бъди мъж!

Хайде, тичай при мама, Джони Брайс, лигав ревльо!

Изведнъж го връхлетяха всички подигравки от всички грубияни, които го бяха тормозили във всички военни бази. Малкия Джони Брайс не беше мъжко момче, за да предпази собствената си дъщеря в обществения парк. Точно както навремето не беше мъжко момче, за да отвърне на нападките на побойниците. Когато полковникът се завърнеше от военна мисия, мама непрестанно го молеше да се намеси относно побоите и полковникът нареждаше на бащите на тираните да затегнат дисциплината в домовете си. От това обаче побоите ставаха още по-жестоки. Спомни си ударите и лицето го заболя, но болката от ръката на Елизабет не отшумяваше.

Другите деца прекарваха детството си навън, ритайки топка; Джон прекара детството си пред домашния компютър, криейки се от побойниците.

Сега беше потърсил спасение в кабинета си, отдалечен в задната част на къщата. Криеше се от съпругата си и се опитваше да избяга от страха и омразата в реалния свят, както често му се случваше. Този път обаче бягство нямаше. Страхът и омразата бяха последвали Малкия Джони Брайс вкъщи.

Телефонът иззвъня. Остави телефонният секретар да се включи. Беше Лу от Ню Йорк: „Джон, чу ли предишното ми съобщение? Мили боже, гледах новините и съм потресен! Не знам какво да ти кажа, човече. Как може да се случи подобно нещо в обществен парк? Чувствам се… адски гадно. Обади ми се“.

Защото не бях мъж на място, за да я предпазя, затова се случи!

В главата на Джон беше инсталиран суперкомпютър „Крей“, той можеше да прави наум сложни изчисления и имаше фотографска памет. Не можеше обаче да си припомни добре вчерашния ден.

Нима мачът беше едва вчера?

Джон облегна лакти на бюрото, хвана главата си, затвори очи и се опита да извика вчерашния ден. Седеше на пейките на футболното игрище, говореше с Лу за акциите; след това Елизабет отиде да потърси Грейси. Изведнъж го стресна пронизителен писък. Той изпусна телефона и изтича до павилиона, където родителите викаха децата си и паниката се разпространяваше сред тълпата като компютърен вирус; той и паниката стигнаха до Елизабет едновременно.

Грейси е изчезнала!

Къде е изчезнала?

Отвели са я!

Вкъщи ли?

Не, по дяволите! Някой я е отвлякъл!

Никога досега не беше виждал Елизабет извън релси и се уплаши. Последва воят на сирените, полицията, претърсването на гората. Грейси беше изчезнала. Можеше никога да не я види отново. Малкият Джони Брайс изпитваше болка на място, което побойниците никога не успяха да докоснат.