Марк Хименес
Отвличането (75)

16:05 ч.

Градчето Бонърс Фери, щата Айдахо, с население 2600 жители, е разположено на южния бряг на река Кутнай на трийсет и пет километра от канадската граница, на 540 метра надморска височина, сгушено между три планински вериги с върхове, които се извисяват на 2400 метра в небето. Коренните жители на „Северен Нил“, както беше известна тази плодородна долина, бяха потомци на племето кутнай, населявало тези земи векове наред. Белите хора бяха дошли в тези части на Айдахо на път за Канада по време на златната треска през 1863 година и бяха останали да секат високите гори, които покривали 90 процента от земята. Век и половина по-късно племето кутнай притежава единственото казино в градчето, наследниците на златотърсачите отглеждат коледни елхи, а Северно Айдахо се е превърнало в рай за расисти, неонацисти и десни антиправителствени фанатици.

Бен беше запознат единствено с последния факт, когато паркира ленд роувъра пред съда на окръг Баундъри — ще рече, пограничния окръг. Двамата с Джон изгазиха замръзналата киша и влязоха в триетажната постройка от бял камък. Намериха кабинета на шерифа; зад висок до кръста дървен плот седеше пълна жена на средна възраст. Отзад имаше врата с надпис ШЕРИФ ДЖ. Д. ДЖОНСЪН. На стената до вратата бяха поставени снимки в рамки, на които се виждаше висок мъж с остри черти на лицето, като на всяка следваща снимка косата му беше все по-прошарена и рядка. Имаше и една снимка, на която мъжът беше с гъста черна коса, правена на място, което Бен познаваше твърде добре.

— Дошли сте да си платите глобата? — попита жената.

— Не, госпожо — отвърна Бен, — ние…

— Ще пишете жалба?

— Не, госпожо…

— Да си вземете призовка?

Джон постави ръце върху плота и се наведе.

— По дяволите, госпожо, търсим откачения нацист, който отвлече дъщеря ми!

Жената го погледна над очилата си.

— Добре.

Вратата зад нея се отвори и мъжът от снимките се появи, облечен с униформа, каквато беше носил цял живот.

— Луан — каза мъжът, — довечера съм зает. Кажи на Коуди, че той е на смяна.

Забеляза Бен и Джон и погледна жената.

— Шерифе, тези господа са тук заради някакъв нацист — докладва тя, като че ли ставаше въпрос за най-обикновена молба.

Шерифът изгледа строго Бен и Джон — вероятно му се сториха раздърпани след почти двайсет и четири часовото си пътуване — и заобиколи плота. Леко накуцваше.

Бен протегна ръка.

— Шерифе, Бен Брайс. А това е синът ми Джон.

Косата на шерифа беше гладко вчесана и той миришеше на одеколон, сякаш току-що се беше напръскал в кабинета си.

— Джей Ди Джонсън. За какви нацисти става въпрос?

Бен извади снимката на Грейси.

— Внучката ми беше отвлечена.

Шерифът разгледа снимката.

— Момичето от Тексас — каза той и отговори на незададения въпрос на Бен. — Разбрахме го по телетекста на вътрешната мрежа.

— Мислим, че е някъде тук — каза Бен.

— Нали похитителят уж се беше самоубил?

— Това не беше истинският похитител.

— ФБР явно смятат, че е той.

— Грешат.

— Аха. — Шерифът почеса квадратната си челюст; звукът от ноктите му по еднодневната брада беше като от шкурка. — И вие смятате, че някакъв нацист я е довел тук?

— Казаха ни, че в района живеят доста такива.

— Така е — въздъхна шерифът.

— В неделя вечерта е била в Айдахо Фолс, разпозната е, заедно с двама мъже в камуфлажни дрехи, насочили се на около осемстотин километра на север в бял ван с регистрационни номера от Айдахо.

— Което значи, че са точно тук, така ли?

— Вижте, шерифе, ако можете да ни отделите няколко минути, да разгледате едни снимки…

Шерифът сви рамене.

— Добре, мистър Брайс. Утре рано сутринта.

— Не може ли да го направим сега, шерифе? Случаят е спешен.

— Освен това е и годишнината от сватбата ми. Ще водя жена ми на вечеря, а съм й поръчал и малка гривна, трябва да мина да я взема. — И той се отправи към вратата. — Шест нула нула, мистър Брайс.

Вече беше хванал дръжката на вратата, когато Бен каза:

— Бяхте пилот на хеликоптер в Да Кронг, нали?

Шерифът застина на място. Той извърна суровото си лице, на което беше изписано въпросително изражение.

— Снимката на стената — обясни Бен.

Шерифът отиде до стената и откачи една снимка.

— Аз и моят сержант. Докараха го вкъщи в чувал. — Той замълча, вперил поглед в снимката, и нежно избърса прахта от стъклото с грубите си пръсти. Прочисти гърло и се обърна към Бен. — Джей Ди Джонсън, капитан, морска пехота.

— Бен Брайс, полковник, зелена барета.

 

 

12 февруари 1971 година.

Капитан Джей Ди Джонсън пилотира хеликоптер „Хюи“, транспортиращ седем морски пехотинци в бойната зона до границата с Лаос в долината Да Кронг. Начело е на V-образно ято от пет хеликоптера. Карабината стои между краката му, за да предпазва гениталиите му от наземен огън. Пилотира със скорост шейсет възела на височина 3600 метра. Беше го правил стотици пъти и всеки път се беше завръщал.

Вижда зеления дим, маркиращ зоната за кацане. Направлява хеликоптер „Хюи“ за стръмно спускане и чува придружаващите го хеликоптери, които изстрелват ракети в заобикалящите ги дървета; охраняват зоната за кацане, образувайки примка над нея, за да има непрекъснат огън, който да ги прикрива по време на слизането на морските пехотинци.

Още една гореща зона за кацане.

Вижда трасиращи снаряди да приближават машината му. Картечарят му открива огън със своята М-60. Има трийсет секунди да свали пехотинците и да се измъкне. Бързо се спуска в зоната за кацане, изравнява носа да убие скоростта и увисва на метър от земята, за да може пехотинците да скочат от двете страни на машината; тези хеликоптери нямат врати. Получава сигнал за напускане и накланя носа, за да набере скорост за изтегляне. Тъкмо се извисява над дърветата и хеликоптерът се взривява.

Когато се събужда, чува гласове, които говорят на виетнамски.

Капитан Джей Ди Джонсън е военнопленник.

Нощта се е спуснала над Южен Виетнам и той се пита дали сержантът се е измъкнал жив. Завързан е и седи в ъгъла на подземен бункер, изкопан в хълма; уцелен е с куршум в левия крак. От малкото думи, които знае на виетнамски, разбира, че някакъв взвод ще отведе пленените американци в базов лагер на Северновиетнамската армия в Лаос на следващия ден.

До следващата нощ той вече е в Лаос; това е първата нощ на тридневния им поход до лагера. Седи под едно дърво, ръцете му са вързани на гърба му. Кракът му е счупен, раната е инфектирана. Поти се обилно от треската и съзнанието му е замъглено. Освен пазача му, който седи на няколко метра от него, останалите войници спят в сиви хамаци, закачени между дърветата, напълно нехаещи, че американският им пленник може да се опита да избяга.

Джей Ди Джонсън от Бонърс Фери, Айдахо, нямаше намерение да умира в противната лаоска джунгла.

Пазачът му изведнъж безмълвно се накланя напред, а от гърлото му шурва кръв. Ръцете на Джей Ди са свободни, вървите са прерязани. Пред него се появява някакво лице. Господи! Проклет индианец! Повдигат го, сякаш тежи двайсет и пет килограма, а не осемдесет и пет и го мятат върху нечие голо рамо. Мълчаливо минават между двама виетнамски войници, които хъркат в хамаците.

Вървят през цялата нощ, главата му леко се поклаща, очите му виждат единствено пътеката под голите крака на индианеца, докато минават през джунглата; съзнанието му ту се прояснява, ту отново е размътено, обвито в пелената на треската.

Когато се събужда, е утро. Небето е късче синева над главата му. До него долита американски говор, който вика медицинския екип:

— Повтарям, Джонсън, Джей Ди, морски пехотинец…

Зрението му е замъглено; той разтърсва глава, но треската го стисва като менгеме. Кои са тези хора? Опитва се да фокусира американеца. Войник е. Отново припада.

Идва в съзнание и чува шума на хеликоптер, който се спуска от дупката в облаците; върху носа му има червен кръст на фона на бял квадрат: медицинският екип на американската армия. Сълзи напират в очите му.

Джей Ди Джонсън нямаше да умре в проклетата лаоска джунгла, поне не днес.

Вдигат го от земята и шумът от хеликоптера се усилва. Лицето му вече не се опира в голите гърди на индианеца, а в американска униформа. Вижда перките да се въртят над него и чува американски гласове…

— По дяволите, вие сте този, за когото говореха! Полковник от зелените барети, който живее в джунглата с индианците! Вие сте жива легенда!

Качват го в хеликоптера. Той сграбчва униформата на американеца и с всичката сила, останала в тялото му, приближава лице към гърдите на войника, към табелата с името, което никога няма да забрави: БРАЙС.