Марк Хименес
Отвличането (18)

14:27 ч.

— Добре ли сте, мисис Брайс?

Във всекидневната, която в момента представляваше команден център на ФБР, Елизабет гледаше втренчено агент Девро, който седеше на масата срещу нея.

— Не, не съм добре. Дъщеря ми е отвлечена.

— Мисис Брайс, все още мога да повикам психолог.

— Не.

Отново беше овладяла емоциите си. Отново беше нащрек. Имаше план. И той изискваше банкер, а не психолог.

— Кажете ми, ако промените мнението си. А сега, мисис Брайс, опишете ми какво дете е Грейси. При тези типове всичко е въпрос на контрол. Те обичат да сплашват жертвите си, да ги карат да се чувстват безпомощни и притиснати, за да се изживяват като могъщи. Какво би направила Грейси, ако бъде притисната?

— Ще се бие.

— Добре. Това е ключът към оцеляването й.

— Тя ще оцелее.

Агент Девро кимна.

— Да. Мисис Брайс, вие сте работили от нашата страна, нали?

— Да.

Лека усмивка.

— А какво ви накара да минете към лошите?

Тя замълча.

— Животът ме отведе там.

Агентът смръщи вежди.

— Тогава разбирате защо трябва да се подложите на детектора.

— Твърдите, че не е отвлечена за откуп, че е била избрана умишлено. Сега смятате, че някой от нас го е направил?

— Не, госпожо. Казвам само, че Бюрото е пренасочило значителни средства и ресурси в търсенето на дъщеря ви и мъжа, който я е отвлякъл. Но се е случвало да ни мамят — помните Сюзан Смит, която твърдеше, че е нападната в колата и децата й са отвлечени. Оказа се, че ги е удавила със собствените си ръце. Трябва да отхвърлим всякаква намеса на семейството.

Елизабет изгледа свирепо агент Девро, а гневът й напираше да избухне.

— Току-що оставих двамата ви блестящи профайлъри в кухнята. Изслушах твърденията им, че детето ми е било отвлечено за секс. — Тя удари с юмрук по масата. — Мамка му! А сега вие ми казвате, че искате двамата със съпруга ми да се подложим на детектора на лъжата?

Агент Девро кимна.

— Да, госпожо. Както и полковник Брайс, съпругата му и персонала в къщата. Знам, че ви притеснявам, но от наша гледна точка такава възможност съществува. Фактите сочат, че годишно само неколкостотин деца са отвличани от непознати. Всички останали случаи са свързани със семейството.

Той се протегна през масата и хвана свитата й в юмрук ръка. Тя отказа да позволи на сълзите й да потекат.

— Вижте, мисис Брайс, аз знам, че това не е семейно отвличане. Във Вашингтон обаче не знаят. Освен това току-що разговарях с началниците ми и ги помолих да изпратят още десет агенти, за да намерим Грейси. За да може всичко да приключи добре. Минете на детектора, за да ни изпратят още хора и да открием Грейси. Направете го заради дъщеря си, мисис Брайс.

— Аз ще го направя.

Гласът долетя зад тях. Елизабет издърпа юмрука си от ръцете на агент Девро и се обърна. До вратата стоеше свекър й. Тъкмо щеше да му се противопостави, защото Бен Брайс беше пияница и тя го мразеше, когато нещо в очите му я накара да замълчи. Тя се обърна към агент Девро.

— Искам да го направим тук. Не искам да ни снимат по телевизията как отиваме до полицейското управление.

— Ще инсталираме уреда в библиотеката — отвърна агент Девро.

 

 

Бен влезе в библиотеката, където един млад агент на ФБР му подаде ръка.

— Мистър Брайс, аз съм агент Рандъл.

Рандъл беше около трийсетгодишен, с очила и вид на счетоводител, който се опитва да се държи приятелски. Държеше гумена тръбичка.

— Бихте ли свалили ризата си, мистър Брайс, за да прикрепя този уред към гърдите ви. — Агент Рандъл застана зад Бен, без да спира да приказва. — Няма от какво да се притеснявате. Полиграфът измерва честотата на дишането ви, кръвното ви налягане…

Бен разкопча ризата си.

— … пулса ви, реакцията на кожата ви на протичащ слаб електрически ток. Ако човек лъже…

Бен свали ризата от гърба си.

— Господи!

Бен почувства погледа на агент Рандъл върху гърба си. Той внезапно бе замлъкнал. След малко Рандъл мина пред Бен, за да свърже сензорите. Ръцете му трепереха.

— Да не ви… ъъъ, да не ви стяга, мистър Брайс? Нали не ви убива на това… на тези неща на гърба ви?

— Не.

Агент Рандъл отново застана с лице към Бен.

— И така, докъде бях стигнал? О, можете да седнете, мистър Брайс.

Бен седна на един кожен стол до полиграфа, който приличаше на лаптоп. Агент Рандъл застана пред него.

— Това е електрод — каза той.

Хвана ръката на Бен и постави тънка пластина върху горната част на десния му показалец.

— Това е обикновен маншет за измерване на кръвното, като тези по болниците.

Агентът постави маншета в горната част на ръката на Бен и отстъпи назад.

— Добре, ъъъ, ами май всичко е наред. — Агент Рандъл седна на стола зад компютъра от дясната страна на Бен.

— Мистър Брайс, ще ви задам няколко основни въпроса, за да се успокоите и да мога да установя базовата линия. Моля, дишайте равномерно, спокойно и не си поемайте дълбоко въздух. Отговаряйте на всички въпроси искрено с „да“ или „не“. Разбрахте ли ме?

Бен кимна.

— Истинското ви име Бен Брайс ли е? — зададе първия си въпрос агент Рандъл.

— Да.

— Дядо ли сте на Грейси Ан Брайс?

— Да.

— Някога подлагали ли сте се на полиграфски тест, познат още като детектор на лъжата?

— Не.

Това беше лъжа.

Бен затвори очи и си припомни първия си детектор на лъжата: гол е, ръцете и краката му са завързани за дървен стол, той проследява с поглед двете жички, прикрепени към тестисите му, които минават през каменния под към захранван с батерии полеви телефон, с ръчна манивела, управлявана от един ухилен садист. Малката стая вони на урина и изпражнения.

Офицерът от Северновиетнамската армия, който ръководи теста, е твърдо решен да разбере дали Брайс, Бен, полковник, номер 32475011, 5 април 1946, лъже за присъствието на американски сили в Северен Виетнам. Офицерът е сигурен, че американски военен с подобен ранг не действа сам в такава близост до Ханой. Смяташе, че полковникът ще се пречупи под ударите на каишите. Големия Уг, както янките наричаха капитан Лу, беше истински виртуоз на каиша; беше надялкал широкия гръб на полковника, както дърворезбар — парче дърво. За негова изненада обаче полковникът призна само името, ранга, серийния си номер и датата си на раждане.

Този тест обаче се беше оказал доста ефикасен в убеждаването на по-упоритите американци да издадат тайните си; затворниците го наричаха „телефонния час на Бел“. Тези американци умееха да се наслаждават на предсмъртния си хумор. За щастие точно преди ненавременната си смърт чичо Хо беше съобщил на офицерите си, че Женевската конвенция не важи за американските затворници; Хо Ши Мин беше заявил, че след като няма обявена война между Съединените американски щати и Демократична република Виетнам, то няма и американски военнопленници. Имаше само американски военни престъпници. Които никога нямаше да забравят престоя си в затворническия лагер „Сан Би“, ако зависеше от майор Фам Хонг Дук.

Той кима на лейтенант Бин, който се изхилва, докато върти манивелата, изпращайки електрически ток по жиците право в тестисите на полковника. Тялото му се изпъва при преминаването на тока през него. Странно, мисли си майорът. Повечето американци крещят като заклани и загубват контрол над пикочния мехур и дебелото си черво, когато токът ги удари — затова бяха измислили дупката в стола и легена под него — но полковникът само стиска зъби и понася болката, а ръцете и краката му жестоко опъват кожените каиши…

— Мистър Брайс! Мистър Брайс! Добре ли сте?

Бен рязко отвори очи. Беше стиснал зъби, потеше се обилно и дишаше тежко. Беше забил пръсти в кожените облегалки на стола. Агент Рандъл се беше надвесил над него.

— Дишането ви е толкова учестено, че уредът не може да го отчете!