Марк Хименес
Отвличането (35)

7:38 ч.

— Имаш право да запазиш мълчание. Всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб в съда. Имаш право на адвокат, преди да бъдеш разпитан, и той може да присъства по време на разпита. Ако не можеш да си позволиш адвокат, имаш право на служебен, който ще ти се назначи преди разпита.

Полицейският началник Пол Райън вдигна очи и погледна основния заподозрян.

— Гари, разбираш ли правата си?

Стаята за разпит вонеше на препарата, с който бяха почистили пода и масата. Райън стоеше с гръб към огледалото за наблюдение; агент Девро седеше в единия край на правоъгълната метална маса срещу заподозрения. Носът на Дженингс беше подут и устните му бяха подпухнали, а под лявото му око вече се появяваше синина. Той кимна на Райън.

— Синко, трябва да изречеш отговора за протокола.

По средата на масата имаше записващо устройство. Бяха решили да направят аудиозапис вместо видео; размазаното лице на Дженингс щеше да предостави на адвоката му основание да твърди, че признанията са изтръгнати със сила. Никой съдия нямаше да повярва, че майката на жертвата е набила основния заподозрян, докато е бил в ареста.

— Да — каза Дженингс.

— Тоест разбираш конституционните си права?

— Да.

— И се отказваш от правото на адвокат по време на разпита?

— Да.

С влизането на адвокат в залата всяка надежда за признание се стопява. Получаването на бързо признание в този случай беше особено важно, тъй като доказателствата от колата на Дженингс най-вероятно щяха да бъдат отхвърлени от съда, но и поради факта че признанията биха свалили случая от вечерните новини и следователно кметът нямаше да диша във врата на Райън. Затова Пол сключи ръце на масата и каза меко, сякаш беше разочарован баща, който мъмри порасналия си син за това, че е взел семейната кола без разрешение.

— Гари, защо отвлече Грейси?

— Не съм я отвличал!

— Мистър Брайс твърди, че тя е ходила в офиса на „БрайсУер“ почти всеки ден през коледната ваканция. Там ли се запознахте с Грейси?

— Да… тоест не! Не сме се запознавали!

— А какво?

— Нищо! Просто работя за мистър Брайс, това е всичко!

— Но си я виждал в офиса?

— Да. Тя доставяше пощата, на ролери.

— И ти знаеше, че е дъщеря на мистър Брайс?

— Естествено, всички знаехме.

— Мистър Брайс добър работодател ли е?

— Да, работата е страхотна.

— Добра заплата, добри бонуси?

— Да.

— Право на акции?

— Да.

Райън посочи с палец огледалото зад гърба си.

— Гари, мистър Брайс стои от другата страна на огледалото, гледа те и слуша всяка твоя дума. — Дженингс погледна към огледалото. — За бога, синко, поне му кажи къде е тялото на дъщеря му, за да може да я погребат подобаващо. Не я оставяй в някое поле, да я кълват лешояди.

— Нямам представа къде е! — Дженингс се опита да се изправи, но белезниците на краката му попречиха. Обърна се към огледалото и каза: — Мистър Брайс, кълна се в Бога, не съм я отвлякъл!

Изглеждаше така, сякаш всеки момент отново ще се разплаче.

— Но си вършил подобни неща и преди.

Дженингс се отпусна в стола.

— Не, не, не съм. Онова беше в колежа, на купон на братството, бяхме пияни… Откъде можех да знам, че е само на шестнайсет.

Агент Девро направи знак на Райън да му подаде папката на Дженингс. Райън я плъзна по масата към Девро, който започна да я разлиства, докато Райън продължи разпита.

— Законът не изисква да знаеш на колко точно е, а единствено, че жертвата е била непълнолетна, когато си правил секс с нея.

— Жертвата? Още следващия уикенд тя се предлагаше на момчетата на друг купон. Видях я!

Райън сви рамене.

— Освен това от теб се изисква да се регистрираш в полицейския участък, когато смениш местожителството си. Ти не си го направил, Гари.

— Ако бях отишъл, снимката ми щеше да е по всички вестници с надпис „изнасилвач“. Белязан съм за цял живот, а тя е омъжена за лекар.

— Защо не се регистрира?

— Защото не исках жена ми да разбере. Исках да започна на чисто. — Очите на Дженингс се напълниха със сълзи. — Просто се напих на купон на братството. Бях само пет дена по-възрастен.

Едно изключение, вписано в Тексаския закон срещу изнасилването, гласеше, че ако обвиняемият е по-малко от три години по-възрастен от жертвата, то престъпление не съществува. Дженингс бе на деветнайсет години и двайсет и седем дни по времето на сексуалното деяние; момичето беше на шестнайсет години и двайсет и два дни. Пет дни разлика го превръщаха в извършител на сексуално престъпление за цял живот.

— И ти не си педофил?

— Не!

Райън отвори папката и побутна към Дженингс пъхнатата в найлоново пликче снимка на голо момиче, намерена в пикапа му.

— Тогава защо са ти подобни снимки, синко?

Дженингс погледна снимката и потръпна от отвращение.

— Никога досега не съм виждал тази снимка!

— Беше в пикапа ти, под стелката.

— В моя пикап?

— Да, синко. Притежанието на детска порнография е федерално престъпление, Гари. Само тази снимка може да те вкара в затвора за по-голямата част от живота ти.

— Нямам никаква представа как се е озовала в пикапа ми.

— А какво ще кажеш за фланелката? Как е попаднала тя в колата ти?

— Каква фланелка?

— Футболната фланелка на Грейси. Беше в задната част на пикапа ти, под покривалото.

— Нейната фланелка е била в колата ми?

— Да.

— Това е някаква шега, станала е огромна грешка!

— А какво ще кажеш за деветте телефонни обаждания до Грейси, които е получила от теб миналата седмица? И те ли са грешка?

— Никога не съм й се обаждал!

— Проследихме разговорите и те идват от твоя мобилен телефон.

— Моят ли? Не знам… оставям го в колата. Не я заключвам.

— И защо?

— Защото в този район няма престъпления, точно както твърди кметът! Вие заключвате ли колата си? Може някой да е използвал телефона ми, докато съм бил на работа.

— А, значи някой те е натопил?

— Да!

Райън се облегна в стола си, скръсти ръце и изгледа внимателно Гари Дженингс. Двайсет и седем годишен, с момчешко лице, той изобщо не изглеждаше като типичния извършител на сексуално престъпление; всъщност приличаше на зетя на Райън, който беше лекар в Далас. А и повечето насилници не бяха толкова убедителни в твърденията си, че са невинни — голям артист беше Дженингс. Беше минавал през системата и знаеше как да отрича, да отрича и пак да отрича; подобно упорство се харесваше на съдебните заседатели, когато слушаха записа на разпита. Райън реши да усили натиска, да предостави на момчето храна за размисъл.

— Добре, Гари, нека да обобщим защитата ти пред заседателите: някакъв сексманиак планира отвличането на Грейси седмици преди деянието. Проучва базата данни на щата за осъждани и открива теб; осъден за сексуално престъпление, който случайно пасва абсолютно точно на неговото описание, случайно живее на пет километра от парка и случайно работи за бащата на Грейси. След това, една седмица преди отвличането, той отива до работата ти, намира пикапа ти, който е отключен, поставя порнографска снимка на дете под стелката и се обажда на Грейси девет пъти. След като отвлича Грейси, я изнасилва и я убива в гората зад парка, скрива тялото й, отива до сградата, в която живееш, и хвърля фланелката й в пикапа ти, за да те накисне. — Райън обърна ръце с дланите нагоре. — Гари, ти си умен човек, наистина ли очакваш съдебните заседатели да повярват на тази история?

Дженингс бавно поклащаше глава, сякаш сам не вярваше.

— Не… искам да кажа, да! Може да е направил точно така, нямам представа. Но не съм го направил аз!

— Гари, на кого ще повярват съдебните заседатели, когато треньорът на Грейси се изправи и те посочи с пръст? — Самият Райън в момента също го сочеше с пръст. — И каже „Това е мъжът, който отвлече Грейси“?

— Не съм я отвлякъл!

— Добре, Гари. Последен въпрос. Какво друго ще открием в пикапа ти? Специалисти от ФБР проверяват всеки сантиметър от него — дали ще открият отпечатъци от Грейси, косми, кръв?

— Не! Никога не е била в колата ми!

Райън се изправи и тръгна към вратата, но в последния момент се обърна и изстреля необоримия аргумент, който със сигурност щеше да накара младежа да направи сълзливи самопризнания още днес.

— Надявам се да си прав, синко, защото ако открият отпечатъци с нейното ДНК в колата ти, това означава, че тя е била там, а ти отиваш на смърт.