Стив Бери
Легендата за Линкълн (64)

63

Люк зави по черния път и забеляза двата паркирани автомобила. Бяха слезли от междущатската магистрала преди трийсет минути, а от асфалтовото шосе преди няколко километра. През целия път Стефани седеше до него и не казваше почти нищо. Малоун и Сноу, които седяха отзад, също мълчаха от известно време насам. Всички изглеждаха обзети от тревога. Самият той просто нямаше търпение да приключи със задачата.

Люк видя двама мъже, които стояха до колите.

— Това са същите ония от Залцбург — каза Малоун. — Съмнявам се, че ще се зарадват, когато ме видят.

— Аз ще се оправя с тях — каза Сноу. — Нека ги доближим бавно.

Люк спря колата и пророкът свали прозореца си. И двамата данити изглеждаха в готовност за действие — ръцете им бяха под саката, несъмнено върху оръжията им. Дясната ръка на Люк пропълзя към собствения му пистолет.

— Знаете ли кой съм аз? — попита ги Сноу.

Мъжете кимнаха.

— В такъв случай трябва да правите това, което ви кажа. Ясен ли съм?

Те не отговориха.

— Аз съм вашият пророк — каза им Сноу. — Вие сте положили клетва да ме защитавате, не е ли така?

Мъжете отново кимнаха.

— „Дан ще бъде змия на път, аспида на пътека, която ухапва крака на коня, тъй че ездачът му ще падне назад.“ Знаете ли какво означават тези думи?

— Те са от Битие — отговори единият от двамата. — Ние сме положили клетва да живеем според тях.

— В такъв случай извадете оръжията си и ги пуснете на земята.

Мъжете се подчиниха на нареждането на Сноу.

— Останете тук и чакайте.

Прозорецът се затвори с тихо жужене.

— Ще остана при тези бедни грешници, за да се молим за прошка — каза Сноу. — Вие тримата имате работа.

Люк улови вторачения поглед на Стефани — първия, който беше отправила към него. По-рано бяха говорили по телефона веднага след като двамата с Малоун бяха пристигнали в Юта. Стефани му беше казала какво се налага да направят и то изобщо не му хареса. А с този поглед го питаше дали си дава сметка, че и той, подобно на двамата данити отвън, е положил клетва за вярност.

Люк кимна.

— Ще се моля да успеете — каза Сноу.

Люк се обърна към пророка.

— Никого не можеш да излъжеш, старче. Ти си довел Роуан и Саласар тук, защото това проклето място е по средата на нищото. А сега искаш да отидем и да свършим мръсната работа вместо теб. Затова нека да не си говорим за праведни дела. В тази задача няма нищо свято.

— Извинявам се за грубите думи на моя агент — каза Стефани.

— Той е прав — отговори Сноу. — В тази задача няма нищо свято. Работата е мръсна и отвратителна. Цяла нощ съм се питал дали и Бригъм Йънг се е чувствал по същия начин, когато е заповядал да се приберат онези каруци и да се върне златото? Със сигурност е знаел, че ще загинат хора. Но не е имал друг избор. Както и аз.

Люк отвори вратата и излезе от колата.

Малоун и Стефани го последваха.

Когато видяха Малоун, двамата данити се наведоха да вземат оръжията си.

— Той е наш враг — каза единият от тях.

— Не, не е той — отговори пророкът. — Вашият враг е нещо много по-сложно.

Двамата не изглеждаха убедени.

— Няма да повтарям — каза Сноу. — Пуснете оръжията си и правете това, което ви казвам. Иначе ще платите цената на небето.

Двамата отново хвърлиха оръжията си. Сноу им направи знак да се отдалечат.

— Тръгвайте. Аз ще ви настигна.

Стефани тръгна първа по пътеката.

— Тя не бива да пострада — каза Малоун.

Стефани спря и се обърна към бившия си служител.

— Смяташ ли, че ще го направя?

— Зависи как ще се развият нещата.

— Имам нареждания да се уверя, че от тук няма да си тръгне нищо, което да застрашава бъдещето на Съединените американски щати.

— Добре. Върши си работата. Просто искам и двамата с колежанчето да сте наясно, още отсега, че тя не бива да пострада. Точка.

— Аз също имам работа, която трябва да свърша — каза Люк.

— Тогава я свърши. Но ако посегнеш на Касиопея, ще те убия.

Люк не обичаше да го заплашват. Никога не беше обичал заплахите. Но Стефани му беше наредила да не провокира Малоун. Щяха да се справят с Касиопея така, както се наложи. Стефани го беше предупредила, че Малоун ще е наясно със ситуацията — беше по-добре да го успокоят, отколкото да го предизвикват. Не бяха дошли, за да спечелят някаква битка, а цялата война.

 

 

Малоун говореше съвсем сериозно. Щеше да застреля колежанчето на място, ако Касиопея пострада. Беше разбрал колко сериозна е ситуацията от мълчанието на Стефани и знаеше, че след тази операция не бива да остават случайни свидетели. Стефани, Люк, самият той? Те бяха професионалисти. Бяха положили клетва. Нямаше никаква опасност да разкрият тайната на никого. Но Роуан, Саласар и Касиопея бяха съвсем друго нещо. Малоун хранеше голямо уважение към Стефани и дори беше в състояние да разбере нейната дилема — все пак заповедите си бяха заповеди, а не си спомняше залозите някога да са били толкова високи. Което не променяше нищо. Ако Касиопея не успееше да се погрижи както трябва за себе си, той щеше да го направи вместо нея.

Все пак тя го беше правила много пъти за него. Беше време да й върне услугата. Независимо дали тя го искаше, или не.

 

 

Стефани беше въоръжена, нещо необичайно за нея. В кобура под мишницата й, скрит под сакото, имаше берета. Малоун със сигурност я беше забелязал. Преди да си тръгне от Блеър Хаус, Дани Даниълс я беше дръпнал настрани, по-далече от Чарлс Сноу.

— Нямаме никакъв избор — каза той. — Никакъв.

— Винаги има избор.

— Този път не. Нали си даваш сметка, че в тази държава има адски много хора, които ще се отнесат съвсем сериозно към идеята за отцепване? И Бог ми е свидетел, че ние носим вина за това. В продължение на осем години се опитвам да управлявам, Стефани, и никак не е лесно. Всъщност може да се окаже, че направо е невъзможно, по дяволите. И ако някой щат има възможност да се отдели, аз ще ги разбера. Няма значение дали ще успеят този път. Самото съществуване на този документ е достатъчно, за да застраши бъдещето на тази страна. Ако документът съществува, нещата никога няма да бъдат същите като преди, а аз не мога да го допусна. Успяхме да направим така, че всичките ни проблеми да се озоват на едно и също място. Затова вие двамата с Люк трябва… да се справите с тях.

— А Котън?

— Не съм забравил за него. Той също е професионалист.

— Нито един от нас не е убиец.

— Никой не е казал това.

Той леко я хвана за ръката. Прониза я ледена тръпка.

— Точно пред подобен проблем е бил изправен Линкълн — каза той, като почти шепнеше. — Налагало се е да вземе решение. Единствената разлика е тази, че при него щатите вече са се били отцепили, така че е трябвало да води война, за да си ги върне. Нищо чудно, че всяка една жертва на бойните действия е тежала на съвестта му. Той е взел решението съвсем сам. Наложило му се е да се запита: „Дали да направя така, както повеляват основателите на държавата? Или да им обърна гръб?“. И той е взел това решение, нали? Взел го е, по дяволите. Но така Америка е оцеляла и сме станали такива, каквито сме в момента.

— Повредени?

Даниълс я погледна с болка в очите си.

— Най-добрата повредена система на света. И аз няма да я оставя просто да се разпадне.

— Основателите на тази държава не са мислели по този начин.

— Всъщност Линкълн също не е мислел така.

Стефани зачака да чуе продължението.

— Той произнесъл една реч през хиляда осемстотин четирийсет и осма година. Едуин я откри. Казал, че всеки народ, навсякъде, има право да се надигне, да се отърси от настоящото си управление, за да издигне ново, което му приляга по-добре. Нарекъл това право безценно и свещено. И още по-лошо — казал, че това право не е ограничено само в случаите, когато целият народ реши да го упражни. Всяка част от този народ, например някой щат или територия, има възможност да го направи. Казал в прав текст, че отцепването е естествено право.

Но тринайсет години по-късно, когато вече бил президент и трябвало да остави онези щати да си тръгнат, той избрал страната, а не правата на отделните щати. И аз вземам същото решение. Всеки президент в края на своя мандат мисли за историята. Ще излъжа, ако кажа, че и аз не мисля за нея. И това, Стефани, е моето наследство. Освен нас за него няма да знае никой друг. Точно като Линкълн аз решавам да спася Съединените американски щати.

 

 

Стефани беше чула думите на Малоун, отправени към Люк, и си даваше сметка, че заплахата важеше със същата сила и за нея самата. Нервите на Малоун бяха изопнати, а търпението му беше на изчерпване. Но не той командваше тази операция.

— Котън — каза тя. — Ще направим това, което трябва.

Малоун спря и пристъпи към нея. Познаваха се отдавна и бяха преживели заедно много неща. Той винаги й беше помагал, когато тя наистина имаше нужда от него, и тя му беше връщала всяка една от тези услуги, както правят приятелите.

— Разбирам те, Стефани. Тази битка е по-различна. Но ти лично замеси Касиопея в нея и я излъга, за да не се откаже. А после въвлече и мен. Така че ще ти го кажа отново. Остави я. Аз ще се оправя с Касиопея. Тя няма да представлява проблем.

— А ако грешиш?

Изражението на Малоун се вкамени.

— Не греша — заяви той и се отдалечи.