Стив Бери
Легендата за Линкълн (48)

47

Залцбург

Саласар беше в хотелския си апартамент, един етаж над Касиопея, която го чакаше. Все още беше в шок от разкритието на ангела, че е Джоузеф Смит. Честта, която му беше оказана, носеше със себе си сериозна отговорност. Беше свикнал да се осланя на небесния пратеник, но да разбере, че това е не друг, а самият пророк Джоузеф, беше величествено усещане. След като видението се оттегли, той се беше молил в продължение на почти цял час, преди да заспи, и беше почивал в продължение на обичайните си четири часа. Когато се събуди, се запита какво го очаква сега и отговорът дойде под формата на обаждането на старейшина Роуан.

— Тук се случиха много неща — каза му Роуан.

Саласар изслуша разказа на своя висшестоящ за откритото снощи в Конгресната библиотека.

— Беше изумително — каза Роуан. — Самият Линкълн е оставил тази карта. Всичко, което само подозирахме за пророк Бригъм, вече е потвърдено. Убеден съм, че онова, което търсим, наистина все още съществува.

Сенаторът звучеше развълнуван, което се случваше рядко.

— Картата е идентична на онази, която Йънг е оставил в летописния камък — продължи Роуан. — С изключението, че тази на Линкълн е с надписи — всички освен липсващата крайна точка. Подозирам, че цитатът от Римляни 13:11 ще попълни и тази празнина.

Саласар знаеше наизуст съответния откъс от Новия завет — Послание до Римляни, глава 13, стих 11:

И така постъпвайте, понеже знаете времето, именно че е настъпил часът да се събудим вече от сън. Защото сега е по-близо до нас спасението, нежели когато повярвахме.

— Някакви идеи? — попита го Роуан.

— В откъса се говори за време и спасение.

Саласар отиде до лаптопа си и написа в търсачката ЛИНКЪЛН и РИМЛЯНИ. На първите няколко страници не се появи нищо, което да има връзка с тяхното издирване.

Саласар знаеше, че в Посланието на апостол Павел до римляните се говореше за края на очакването на идващото спасение. Беше време да се приготвят. Нощта почти беше отминала и идваше зората. Беше ударил часът да се отхвърлят греховните дела на тъмнината.

Затова той опита с ЛИНКЪЛН и ЧАС.

Отначало търсачката изброяваше по-маловажни сайтове, но на четвъртата страница едно заглавие привлече вниманието му: „ТАЙНАТА НА ЧАСОВНИКА НА ЛИНКЪЛН Е РАЗКРИТА“. Саласар отвори линка и откри, че през последните 150 години се беше разпространявала историята за някакво скрито съобщение в джобния часовник на Линкълн от времето на Гражданската война. Сега часовникът беше част от колекцията на „Смитсониън“ — Националния музей за американска история. В отговор на слуховете, преди няколко години кураторите на музея бяха разрешили часовникът да бъде отворен и наистина бяха открили в него следното съобщение: „13 АПРИЛ 1861 Г. НА ГОРНАТА ДАТА ФОРТ СЪМТЪР БЕШЕ АТАКУВАН ОТ БУНТОВНИЦИТЕ. ДЖ. ДИЛЪН. СЛАВА БОГУ, ЧЕ ИМАМЕ ПРАВИТЕЛСТВО“.

Ставаше ясно, че часовникарят е работил в ателие на Пенсилвания авеню и е бил единственият симпатизант на Съединените щати. Часовникарят ремонтирал часовника на Линкълн — с английски механизъм и златен корпус — на 12 април 1861 г.: в деня, в който бил даден първият изстрел срещу Форт Съмтър. Разтревожен от новината, той оставил в часовника това съобщение, за да изрази надеждата си. През XVIII и XIX в. професионалните часовникари често оставяли имената си и други съобщения във вътрешността на часовниците, където са можели да бъдат прочетени единствено от техни колеги занаятчии. Никой не знаеше дали Линкълн изобщо е видял това съобщение. Президентът купил този часовник през петдесетте години на XVIII в. Твърдеше се, че преди това никога не е притежавал часовник.

Саласар продължи да чете и научи, че часовникът бил даден на музея като дарение от праправнука на Линкълн. Краят на статията го накара да подскочи.

Часовникът е произведен в Ливърпул, но майсторът му е неизвестен. Някои източници твърдят, че никога не е вървял точно. Оказва се, че това не е изненадващо — когато го отворили, третото и четвъртото камъче от механизма липсвали. Освен този часовник Линкълн притежавал и носил и друг: размер 18, с 11 камъчета, модел „Уолтъм Ум. Елъри“ с ключе за навиване и сребърен корпус. Този часовник също е даден като дарение на музея „Смитсониън“ и е част от колекцията за американската история.

Саласар каза на старейшина Роуан какво беше открил.

— По времето на Линкълн хубавият златен часовник е бил символ на успеха — отговори Роуан. — Както баща ми, така и дядо ми носеха такива. Като изтъкнат адвокат от щата Илинойс, Линкълн също би трябвало да е имал такъв.

Саласар потърси снимки на Линкълн — бяха сред първите фотографии, направени някога — и установи, че на повечето от тях се виждаше верижката на часовника му. После потърси и втория часовник в интернет и разбра, че той никога не е отварян и понастоящем е част от пътуващата изложба за Линкълн на музея „Смитсониън“.

Изложбата в момента се намираше в Де Мойн, щата Айова.

— Според теб във втория часовник също има послание, така ли? — попита го Роуан.

— Линкълн внимателно е подбрал цитата от Библията. В Римляни 13:11 ясно се говори за времето. И за това, че спасението е близо. А Линкълн сигурно е носил часовника си всеки ден.

— В своята бележка Бригъм Йънг е написал, че Линкълн пази най-важната част от тайната близо до себе си всеки ден — каза Роуан. — Преди два дни бих отхвърлил всичко това като някаква пресилена измислица. Но вече не. Изглежда, както брат Бригъм, така и господин Линкълн са се наслаждавали на мистериите. Можеш ли да отидеш в щата Айова, за да провериш със сигурност?

— Може да се наложи да се открадне часовникът.

— При обичайни обстоятелства бих отказал, но вече сме стигнали до критична точка. Имаме спешна нужда от отговори. Направи това, което е необходимо. Но бъди много внимателен.

Саласар разбираше за какво говори Роуан.

— Ако се окаже фалшива следа — продължи Роуан, — ще се съберем отново в Солт Лейк Сити, за да решим как да продължим.

Саласар му предаде сбит доклад на събитията от предишната вечер. Обясни, че е успял да се убеди как американците не пестят усилията си да открият същото, което издирваха и те самите.

— Макар че все още не съм наясно колко точно знаят — завърши той.

— Ще се опитам да разбера от тук — успокои го Роуан. — Вече няма нужда да се занимаваш с тях. Можеш ли да се измъкнеш незабелязано?

— До два часа ще бъда във въздуха — отговори Саласар.

* * *

Касиопея бе потънала в размишления. Какво щеше да се случи сега? Колко по-зле можеше да стане? Лекото почукване на вратата я върна към действителността. Тя отвори, видя Хосепе на прага и го покани да влезе.

— Трябва да тръгваме — каза той.

Касиопея не пропусна множественото число.

— Трябва да заминем за Съединените щати. За Айова.

Тя никога не беше ходила в този щат.

— Защо?

— Във връзка с онзи проект със старейшина Роуан, за който ти разказах. Там има един артефакт, който трябва да видя. — Саласар се поколеба, преди да продължи: — Може да се наложи този предмет да бъде откраднат, макар и временно, за да бъде проучен.

— Мога да го преживея — заяви тя.

Саласар изглеждаше изненадан от нейната готовност да му стане съучастник.

— Но кражбата е грях — възрази той.

— Нали каза, че само искаш да го вземеш за малко? Предполагам, че после ще бъде върнат?

Той кимна.

— В такъв случай не е кражба — каза тя.

— Старейшина Роуан твърди, че се налага. Тази мисия е от огромно значение. Както вече видя, американците се опитват да ни спрат. Затова се налага да заминем бързо и незабелязано.

Касиопея се запита какво щеше да направи Котън. Той нямаше да се откаже. Нито пък Стефани. Тя също никога не се отказваше.

— Ще ти разкажа повече по време на полета — каза Саласар. — Обещавам. Но това е сравнимо с Голямото пътуване на преселниците. Може би ще се окаже най-голямото пътуване на светиите изобщо. Не можеш да си представиш колко ще бъде вълнуващо.

Първото Голямо пътуване беше започнало през 1847 г. Каруци, ръчни колички, а за мнозина и собствените им крака ги бяха пренесли на повече от хиляда и петстотин километра на запад. Маршрутът им, който беше преминал по северния бряг на река Плат, през границата между Изтока и Запада, по поречието на река Суитуотър и накрая през долината на Голямото солено езеро, беше останал в историята като „Мормонската пътека“. Баща й много пъти беше разказвал с благоговение за него. От 1847 до 1869 г. по него бяха преминали 70 000 вярващи, всеки един от които беше получил званието първопроходец.

Саласар нежно я улови за ръката.

— Ние също сме първопроходци. Но по един нов и вълнуващ начин. Ще ти разкажа всичко, когато излетим.

Той я прегърна. После я целуна.

— Обичам те — каза той.

Очите му потвърждаваха тези думи.

— Обичам те още откакто бяхме млади — продължи той. — Раздялата ни разби сърцето ми. Но аз уважих твоето решение. Трябва да ти призная нещо. Пазя една наша снимка в къщата си в Испания. Намерих я преди няколко години, след като почина жена ми. Когато сърцето ми беше тъжно и празно, тази снимка ми носеше радост.

Защо ставаше така, че всеки мъж, който проявеше интерес към нея, носеше със себе си и куп проблеми? Всичко беше започнало с Хосепе и неговата религия; поредицата обожатели след него бяха страхотни в някои отношения и ужасни в други. А сега сякаш беше описала пълен кръг. Беше се върнала в началото. Част от нея изпитваше любов към този мъж, а друга — отвращение. И тя не беше сигурна коя половина ще надделее.

— Този път няма да те принуждавам да избираш — каза той. — Можеш да вземеш това решение както и когато искаш. Научих урока си отдавна.

Касиопея оценяваше това, по множество различни начини.

— Благодаря ти — каза тя.

— Имам нужда от твоята помощ — каза той.

— За мен е важно, че ми вярваш достатъчно, за да ме направиш част от задачата. Няма да те подведа.

Той се усмихна.

— Ти никога не си ме подвеждала.