Стив Бери
Легендата за Линкълн (23)

22

Копенхаген

Докато събираше само най-важното в един сак, Малоун изпита отдавна забравена тръпка. Точно като едно време. Той извади малката раница под леглото си и взе от там няколкостотин евро, които винаги държеше под ръка, и паспорта си. Преди години паспортите бяха най-малката му грижа. Като агент на отряд „Магелан“ беше пътувал по целия свят — понякога законно, но по-често не. Какъв живот беше само. Понякога му липсваше, колкото и да твърдеше обратното. Едно време изпълняваше секретни мисии, някои от които дори промениха хода на историята. Сега беше друго. Или поне така си беше повтарял през последните няколко години, откакто се оттегли. И все пак беше изиграл важна роля в някои изумителни истории, дори след като се беше пенсионирал.

Явно и този случай щеше да бъде такъв. Какво беше казал снощи Люк Даниълс? „Има връзка между Джоузеф Смит, Бригъм Йънг, Джеймс Мадисън и Ейбрахам Линкълн. Връзка, която е започнала още по времето на отците основатели на Съединените щати.“

Малоун се беше разделил с Люк, след като се бяха върнали в Копенхаген, и по-младият агент изглеждаше доволен, че се е отървал от него. Едно време и Малоун беше гледал на работата на отряд „Магелан“ със същото въодушевление. Стефани го беше привлякла от флота и временното назначение в Министерството на правосъдието се бе превърнало в постоянно. Когато се беше пенсионирал от държавната служба, се беше уволнил и от флота, където го познаваха като командир Харълд Ърл „Котън“ Малоун, син на Форест Малоун — също командир от военноморския флот на Съединените щати, който беше изгубил живота си в морето. Погледът на Малоун се стрелна към бележката, написана на ръка, която беше сложил в рамка на стената. Датата беше 17 ноември 1971 г., а съдържанието й бяха последните 640 думи, написани от баща му. Бяха предназначени специално за семейството му. Малоун ценеше всяка една от тях. Особено последните три.

„Обичам те, Котън.“

Не го беше чувал често, докато баща му беше жив.

Малоун се беше опитал да не допусне същата грешка със собствения си син Гари, който вече беше на шестнайсет. Искрено се надяваше момчето да знае, че го обича. Господ му беше свидетел, че бяха преживели доста неща заедно.

Малоун взе пистолета си. Беше му послужил добре вчера. Колко души беше убил с него през годините? Десет? Дванайсет? Петнайсет?

Не беше лесно да си спомни. А това го притесняваше. Както случката, на която беше станал свидетел предишната вечер. Целувката на Касиопея със Саласар му беше причинила болка, независимо каква роля беше играла тя. Малоун изпитваше ревност — нямаше как да го определи по друг начин. Тя с готовност беше предложила да остане при Саласар през нощта. Какво щеше да се случи, ако Саласар се беше съгласил? Дори не искаше да мисли. Естествено, нямаше как да знае какво е станало, след като си бяха тръгнали от имението. Може би Саласар беше и сега при нея, в нейния хотел?

Спри. Престани. Малоун ненавиждаше съмненията, които го бяха обхванали. Искаше му се да не беше видял и чул нищо от това, на което беше станал свидетел. Беше по-добре да не знае. Или не беше така?

Все пак бракът му се беше разпаднал заради лъжи и недоверие. Много пъти се беше питал дали уравнението щеше да се промени, ако беше добавил честността към него. Дали това нямаше да спаси връзката със съпругата му?

Мобилният му телефон звънна. Малоун очакваше обаждането и не остана разочарован, когато видя името на Стефани Нел на дисплея.

— Разбрах, че си имал тежка вечер — каза му тя.

— Манипулираш ме.

— Имах нужда от помощта ти. Всичко започна като най-обикновена проверка на чуждестранен гражданин. Но се превърна в нещо съвсем друго. Замесен е американски сенатор. Казва се Роуан, от щата Юта. Освен това изобщо не знаех, че Бари Кърк е подставено лице. Саласар очевидно ни води с няколко хода.

— Нека да стигнем до най-важното.

— Касиопея е там, за да ускори развитието на нещата и да разбере каквото може. Тя е най-близо до проблема. Но вече не съм сигурна, че това е добре.

— Ти го запази в тайна от мен — изтъкна Малоун.

— Не се очакваше да стигнеш толкова далече.

— Значи просто си ме използвала?

— За да откриеш моя агент, изчезнал безследно? И още как, по дяволите.

— Колежанчето каза ли ти, че той е мъртъв?

— Да. Първата ми реакция беше да унищожа Саласар. Но ми заповядаха да не го правя. Освен това Люк ми каза и друго — че си се разтревожил от това, което си видял. Касиопея ми прави услуга, Котън. Това е всичко.

— Значи тя лъже Саласар?

— Точно така. И не изпитва удоволствие, но се съгласи да играе тази роля още малко.

— Стори ми се, че не й беше толкова неприятно.

— Знам, че те боли…

— Тя знае ли, че съм бил там?

— Не съм й казала, че си замесен.

— Нека да си остане така.

— Двамата със Саласар дори не трябваше да са в онази къща.

— Цялата ситуация приличаше на капан.

— Прав си — съгласи се Стефани. — Но свърши работа. Получихме ценна информация.

— Така ли ти каза колежанчето?

— Той не е идиот, Котън. Всъщност е доста способен. Просто е малко импулсивен. Може би няма как да е иначе, след като носи тази фамилия.

Малоун изобщо не беше направил връзката. Даниълс.

— Да не е роднина на президента? — попита той.

— Люк е племенник на Дани Даниълс. Един от четиримата синове на брат му.

— Така ли е получил място в „Магелан“?

— Не е това, което си мислиш. Люк е южняк като теб, роден и отгледан в Тенеси. След гимназията се записал в армията и станал рейнджър. Доста добър. Личното му досие е претъпкано от препоръки. Служил е навсякъде в Близкия изток, включително три пъти в Ирак. След това искал да работи в ЦРУ, но президентът ме попита дали няма да го взема при мен. Без никакви условия и без специално отношение. Ако не се справи с работата, винаги мога да го уволня.

— Ако преди това не го убият.

— Спомням си, че преди петнайсет години си мислех същото за теб. А виж как ни се получиха нещата.

— Укриваш информация от мен, Стефани. Беше ми неприятно и преди, когато работех за теб, а сега ми е още по-неприятно.

— Не споменах нищо за Касиопея, защото не вярвах да останеш замесен толкова дълго, че да разбереш за нея. Тя ми прави услуга и аз исках това да си остане между нас.

— И обяснението ти трябва да ме успокои, така ли?

— Вие не сте женени, Котън. Тя си има собствен живот, който живее както намери за добре, точно както и ти самият.

— Елементарното уважение твърди обратното.

— Значи ти й казваш всичко за себе си, така ли?

— Каква услуга по-точно ти прави тя?

— Не мога да ти кажа по този телефон.

— Люк каза, че се случва нещо, което стига чак до основателите на Съединените щати.

— Това е мой проблем, а не твой.

Малоун се поколеба, преди да каже:

— Приемам този отговор. Освен това приемам, че Касиопея е голямо момиче и може сама да се грижи за себе си.

— Не се съмнявам в нея. Въпросът е ти дали можеш?

Малоун трудно щеше да излъже Стефани. Тя го познаваше толкова добре, колкото и той нея.

— Ти я обичаш, Котън. Независимо дали искаш да си го признаеш, или не.

— Тя не ме е повикала. Значи не е моя работа. Както и ти каза, не сме женени.

— Вече отзовах Люк. Би трябвало скоро да се прибере в Щатите. Хората на Саласар са го видели с теб, така че ефективността му на място е компрометирана.

— Разбират ли се президентът и колежанчето?

— Люк изобщо не знае, че чичо му се е намесил в негова полза. Това беше едно от условията на президента.

Малоун беше впечатлен, че Стефани се беше съгласила да направи такава услуга. Не беше в неин стил. Но пък знаеше от Касиопея, че между бившата му шефка и настоящия президент има някакви чувства. Беше се изненадал, но никога не го беше обсъждал със Стефани. И двамата не обичаха да говорят за такива неща.

— Няма как да се сърдя на момче, което всяка неделя се обажда на майка си — добави Стефани.

Майката на Малоун все още живееше в централната част на Джорджия, във фермата, която беше собственост на семейството й от един век насам. Но за разлика от Люк Даниълс той не се обаждаше всяка седмица. Национални празници, рождени дни, Денят на майката. Контактите им се ограничаваха до тези случаи. Майка му никога не се оплакваше, но тя си беше такава. От устата й нито веднъж не беше излязла лоша дума. На колко години беше вече? Седемдесет? Седемдесет и пет? Малоун не знаеше със сигурност. Как беше възможно да не знае на колко години е майка му?

— Освен това се обадих в Копенхаген — добави Стефани. — Местните власти няма да те притесняват.

Малоун вече се питаше защо книжарницата му не беше обсадена от полицията.

— Счупиха ми витрината — каза той.

— Изпрати ми сметката — отговори тя.

— Може и да го направя.

— Знам, че си ядосан — каза Стефани. — И не те обвинявам. Но слушай, Котън — ще оставиш Касиопея на мира, нали? Не можем да рискуваме с нея. Остави я да работи сама, докато всичко това не приключи. Както сам каза, тя е голямо момиче. Не съм изпратила други агенти за подкрепление. Тя е сама.

— Както кажеш.

Малоун прекъсна връзката и се вторачи в сака. Отново го манипулираха. Изобщо не се съмняваше.

Той пъхна пистолета си обратно в раницата и я прибра под леглото. За съжаление, не можеше да вземе своята берета там, където отиваше. Не беше разрешено да носи оръжие в самолета, а за да го чекира, щеше да му се наложи да отговаря на нежелани въпроси. Едно време и този бонус вървеше в комплект с правителствената служба. Какво пък, сега щеше да се адаптира към ситуацията.

Американското правителство използваше хиляди агенти, за да защитават националните интереси. Едно време и той беше такъв. Днес задачата му беше от по-лично естество. Какво беше казала Стефани току-що за Касиопея? „Не съм изпратила други агенти за подкрепление. Тя е сама.“

Е, нямаше да бъде точно така. И Стефани го знаеше.

Малоун трябваше да побърза. Самолетът му за Залцбург излиташе след два часа.