Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lincoln Myth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Легендата за Линкълн

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-357-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5530

История

  1. — Добавяне

45

Залцбург

9:50 ч.

Касиопея седеше в апартамента си, обзета от тревожни мисли. При обичайни обстоятелства всичко наоколо щеше да й се струва прекрасно. Дървените греди на тавана, бродираните завивки на леглото, боядисаните шкафове в баварски стил, мебелите от тиково дърво. Хотел „Голденер Хирш“ беше жива история. Но сега тя дори не го забелязваше. Вместо това я занимаваше само един въпрос: как беше успяла да попадне в такава ужасна бъркотия?

Баща й щеше да се срамува от нея, ако знаеше в какво се е забъркала. Той беше харесвал Хосепе. Но баща й, макар че беше интелигентен в много отношения, беше съвсем наивен в други. А най-голямата му заблуда беше религията. Винаги беше смятал, че съществува божествен план и отделният човек няма друг избор, освен да го следва. Ако го следваше правилно, наградата му беше вечно блаженство. Ако не, очакваха го единствено студ и мрак.

За съжаление, баща й не беше прав. Касиопея го беше осъзнала малко след като той почина. За дъщеря, която обожаваше баща си, беше трудно да приеме факта на смъртта му. Нямаше никакъв божествен план. Нямаше вечно спасение. Нямаше Небесен отец. Всичко беше измислица, съчинена от хора, които бяха искали да си направят собствена религия, така че другите да им се подчиняват. Това я отвращаваше.

Мормонската доктрина учеше, че нито единият пол, нито другият следва да се противят, ако само единият получава привилегии и отговорности. Това сякаш беше особено вярно по отношение на жените. За всяка жена се предполагаше, че се ражда с определена божествена цел. На първо място беше ролята й на майка. Работата в дома се смяташе за най-висше духовно призвание. Касиопея предполагаше, че този постулат е предназначен да прикрива факта, че жените никога не можеха да станат свещеници или да заемат друг важен пост в Църквата или обществото. Тези роли бяха предназначени единствено за мъжете. Но защо? Нямаше никакъв смисъл. Тя беше на двайсет и шест години, когато си даде сметка за всичко това. Майка й току-що беше починала. Нейната религия беше създадена от мъже и те винаги щяха да доминират в нея. Това ли беше божественият план? Едва ли. Касиопея не смяташе да посвещава живота си на отглеждането на деца и подчинението на съпруг. И не защото тези неща бяха лоши сами по себе си. Просто не бяха за нея.

В нея продължаваше да гори стара мечта. Тя си спомни за един концерт в Барселона. Хосепе беше избрал мястото: „Ел Театре мес Петит дел Мон“. Някогашният дом на един прочут творец беше превърнат в най-малкия театър на света: в романтичната градина от XIX в., осветена от свещи, се изпълняваха произведения на Шопен, Бетовен и Моцарт.

Беше прекрасно. След това вечеряха сами и разговаряха за Църквата, както обичаше Хосепе. Тя си спомни как тази тема й беше ставала все по-противна. Но му беше угаждала, защото тогава все още смяташе, че това е неин дълг.

 

 

Миналата седмица в Южна Испания е имало инцидент — каза той. — Научих го от баща ми. Един член на Църквата е бил нападнат и пребит.

Касиопея беше шокирана.

Но защо?

Когато разбрах, си спомних за Нефи, който срещнал Лабан, паднал пиян на улицата в Йерусалим.

Касиопея знаеше историята за Лабан, който беше отказал да върне бронзовите плочи със свещените писания, необходими на семейството на Нефи, за да спазват смирение пред Бог.

Нефи разбрал, че падналият пияница е Лабан, и се почувствал длъжен пред Светия дух да го убие. Нефи се борил с това чувство. Никога не бил проливал кръв. Но духът му повторил заповедта си още два пъти. Затова той убил Лабан и написал, че е „по-добре един човек да умре, отколкото цял народ да отслабне и погине в невежество“.

Тя виждаше, че Хосепе е разтревожен.

Защо Небесният отец е заповядал на Нефи така? — попита той. — Убийството ми се струва противно на всичко правилно и добро.

Говориш просто за една история.

А какво ще кажеш за това, че Авраам е искал да принесе сина си Исак в жертва? На него също му е заповядано да предложи сина си в жертва, макар че е написано „Не убивай“. Авраам не е отказал. Бил е готов да убие Исак, но един ангел го спрял. Господ обаче се гордеел с послушанието му. Самият Джоузеф Смит говори за това.

Нали възприемаш всичко като притча, а не като действително събитие?

Хосепе я изгледа объркано.

Нищо, написано в „Книгата на Мормон“, не е различно от истината.

Не казвам, че е лъжа. Просто искам да кажа, че може би по-скоро е история с поука, отколкото преразказ на действителни събития.

 

 

Тя си спомни за нежеланието му да се съгласи. За него „Книгата на Мормон“ беше абсолютната истина.

 

 

Не казвам, че бих убил собствения си син — каза той. — Но Авраам е проявил смелост, когато се е подчинил на Небесния отец. Бил е готов да стори всичко, което му е заповядано.

 

 

И Котън, и Стефани бяха казали, че Хосепе е убил един американски агент. Възможно ли беше това?

Касиопея не беше чула по-голямата част от разговора в параклиса в Залцбург, с изключение на последните няколко думи, произнесени точно преди тя да се появи. Хосепе никога не беше проявявал склонност към насилие. Доколкото го познаваше, то просто не беше в природата му. Пламенното му отрицание, че е убил някого, звучеше искрено. Така че тя трябваше да се запита дали не я манипулират. Не беше доволна нито от Котън, нито от Стефани. Единият нямаше никаква работа тук и никакво основание да се отнася с нея така, сякаш е безпомощна без него. А другата беше лъжкиня. Беше й неприятно, че снощи беше отишла при Котън, за да го обижда, но му беше ядосана и продължаваше да се чувства така.

Тя обичаше Котън. Но едно време беше обичала и Хосепе. Как си беше позволила да предизвика такъв хаос?

Предполагаше, че за това беше виновна нейната собствена арогантност. Убеждението, че може да се справи с всичко, с което реши да я сблъска животът. Всъщност не беше толкова стабилна, колкото й се искаше да вярват всички. Нейната опора беше баща й, а него отдавна го нямаше. Може би Хосепе трябваше да го замести, но тя беше сложила край на тази връзка. Котън беше друг. По нещо приличаше на баща й, но в същото време беше съвсем различен от него. Беше първият мъж след Хосепе, за когото си мислеше като за постоянно присъствие в живота си.

И въпреки това тя беше напуснала Хосепе.

А Котън? Какво щеше да стане с него? Беше най-добре да си тръгне, но той никога нямаше да го направи. Стефани вече го беше замесила, така че той щеше да остане и да си свърши работата. Както трябваше да направи и тя самата.

Касиопея посегна към телефона си. Скоро трябваше да се обади на Стефани, за да докладва. Но нямаше да го направи. В никакъв случай. Тя изтри всички следи от Стефани от телефона си.

Нямаше никакво съмнение, че нещо не беше наред. Хосепе пътуваше с въоръжени мъже. Данити? Американското правителство и особено президентът очевидно се интересуваха от него — във връзка с нещо, което включваше и американски сенатор. Един американски агент явно вече беше мъртъв. И Хосепе беше основният заподозрян.

Касиопея все още не знаеше каква е връзката между всички тези неща, но беше твърдо решена да разбере. Отсега нататък щеше да прави нещата по своя начин.