Стив Бери
Легендата за Линкълн (32)

31

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани не бързаше със закуската, която бяха сервирали на масата на президента. Не беше особено гладна, но храната й даваше време да помисли. Занимаваше се с това твърде отдавна, за да не познава правилата. Някои от игрите, в които беше принудена да участва, бяха глупави. Други бяха безсмислени. Трети бяха досадни. Но понякога се случваше нещо, което можеше да има съдбоносно значение.

— Двамата с Едуин работим по това вече повече от година — каза Даниълс. — Само двамата, с малко помощ от тайните служби. Но ситуацията ескалира. Когато Роуан се зае с теб, вече знаехме със сигурност какво иска.

Тя остави вилицата си.

— Не ти ли харесват яйцата?

— Всъщност мразя яйца.

— Не е толкова зле, Стефани.

— Не е толкова зле за теб, защото не те очаква разследване от Конгреса — за което очевидно си знаел, че ще се случи.

Даниълс поклати глава.

— Само се надявах, че ще се случи, но не го знаех със сигурност.

— Надявал си се, така ли?

Той бутна чинията си настрани.

— Всъщност и аз не съм чак такъв фен на яйцата.

— Тогава защо ги ядем?

Даниълс сви рамене.

— Не знам. Просто им казах да приготвят някаква храна. Не ми е лесно.

— И защо сме тук, а не в твоя кабинет?

— Там има твърде много очи и уши.

Беше странен отговор, но Стефани реши да не настоява.

— Нали си даваш сметка, че Мери Тод най-вероятно е страдала от биполярно разстройство? — попита Даниълс.

— Тази жена има толкова тежка съдба. Изгубила е почти всичко скъпо на сърцето си. Невероятно е, че все пак не е полудяла съвсем.

— Според Робърт, сина, който е останал жив, се е случило точно това. Той я е вкарал в лудница.

— Но тя е успяла да си издейства съдебно разрешение да излезе от там.

— Точно така. И скоро след това е изпратила писмо на Юлисис Грант. Защо го е направила според теб?

— Очевидно не е била толкова луда, колкото се опитва да я изкара историята. Грант не само е запазил писмото от нея, но го е засекретил. След хиляда осемстотин седемдесет и шеста година има много президенти. Защо ти си първият, който се занимава с него?

— Не съм първият.

Стефани беше обзета от любопитство.

— Има данни, че и двамата Рузвелт са се занимавали с този въпрос, както и Никсън.

— Защо ли не съм изненадана?

Даниълс се засмя.

— И аз си помислих същото. В кабинета на Никсън имало двама мормони. Харесвали му Църквата им и техният начин на мислене. Ухажвал ги през шейсета, както и през шейсет и осма и седемдесет и втора. През юли седемдесета година посетил Солт Лейк Сити и се срещнал с пророка и дванайсетте апостоли. Неофициална среща зад затворени врати, която продължила трийсет минути. Малко необичайно за американски президент, не мислиш ли?

— Защо го направил?

— Предполагам, че старият хитрец е искал да разбере дали това, което е написала Мери Тод Линкълн, действително отговаря на истината. И дали мормоните все още пазят онова, което им е дал Линкълн.

— И какво е научил Никсън?

— Никога няма да разберем. Всички, които са присъствали на тази среща, с изключение на един човек, вече не са между живите.

— Явно трябва да поговориш с този човек.

— Точно това смятам да направя — каза Даниълс и посочи бележката на Мадисън. — Слава богу, че я открихме — иначе дори нямаше да ни хрумне да започнем да го издирваме.

Погледът на Стефани се спря на портрета на Джон Адамс, първия вицепрезидент на Съединените щати.

— Говори по същество, Дани.

Фактът, че използва личното му име, ясно говореше колко му беше ядосана.

— Харесва ми, когато изричаш името ми.

— Харесва ми, когато си честен с мен — отговори тя и помълча малко. — Което между другото се случва твърде рядко.

— Просто исках да си довърша осемте години — каза тихо той. — Последните няколко месеца трябваше да бъдат спокойни. Бог ми е свидетел, че преживяхме предостатъчно вълнения. Но Тадеъс Роуан явно има други идеи по този въпрос.

Стефани го зачака да продължи.

— Вече повече от година се опитва да получи достъп до някои секретни документи. Става дума за неща, до които неговите разрешителни за достъп не се и доближават. Непрекъснато притиска ЦРУ, ФБР, НРА и дори някои служители в Белия дом. Отдавна е в политиката и знае как да използва влиянието си. До този момент постигаше умерен успех. Но сега се е съсредоточил върху теб.

Стефани разбра какво имаше предвид президентът.

— Значи аз трябва да бъда примамката?

— Защо не? Двамата с теб се разбираме добре. Заедно можем да разрешим този проблем.

— На мен ми се струва, че нямаме никакъв избор — каза Стефани, като подигравателно натърти на множественото число.

— Точно това ще ми липсва най-много от тази работа. Когато вече не съм президент, хората пак ще имат избор дали да правят нещо, което им наредя.

Стефани се усмихна. Даниълс беше невъзможен.

— В интерес на истината, исках да те привлека по-рано, но сега се радвам, че не го направих. Но след като самият Роуан се е насочил към теб, става идеално. Той изобщо няма да разбере откъде ще дойде атаката — а дори да разбере, ще поеме този риск, защото е толкова амбициран да успее.

— Какво точно искаш да направя?

Даниълс отново посочи бележката на Мадисън.

— Първо искам да намериш онова, което Мадисън е оставил в Монпелие. Но не искам да се заемаш лично. Имаш ли някой агент, на когото можеш да се довериш?

— Да. Би трябвало вече да се е върнал във Вашингтон.

Стефани го изгледа продължително и президентът разбра кого имаше предвид тя.

— Ще се справи ли Люк? — попита той.

— Той е добър, Дани.

— Чудесно, нека да се заеме тогава. Но господ да му е на помощ, ако се провали. Заложил съм много на тази луда глава.

— Струва ми се, че Люк не е единственият, който е на мушка.

— Ти си професионалист, Стефани. Можеш да се справиш. Трябва да се справиш. Искам от теб да се срещнеш с Роуан и да спечелиш доверието му.

— И защо смяташ, че той ще ми се довери?

— Кажи му, че не можеш да приемеш неговата призовка. Ако го направиш, това ще сложи край на кариерата ти. Но разбираш защо я е изпратил. Никой държавен служител няма да отговори на толкова широко формулирано искане, без да окаже съпротива или да се опита да постигне някакъв компромис. Той очевидно цели нещо определено. Така че го попитай какво иска и му предложи сделка.

— Пак ти казвам, че няма начин той да ми повярва.

— Ще ти повярва. Защото снощи пуснахме по секретните канали слуха, че си на път да загубиш работата си.

Стефани беше държавен служител, а не политическо назначение, и беше подчинена пряко на министъра. След края на мандата на Даниълс, когато следващият президент щеше да назначи нов кабинет, тя нямаше да бъде уволнена, но можеше да бъде преместена на друг пост. Вече беше преживяла няколко смени на президентската администрация и много пъти се беше питала докога ще издържи.

— И защо да съм на път да загубя работата си?

— Защото крадеш.

Стефани си помисли, че не беше чула както трябва.

— Крадеш от специалната сметка, от която се финансират тайните ти операции. Доколкото разбрах, в нея всеки ден има няколко милиона долара, с които разполагаш лично, и тези средства не подлежат на обичайните ревизии от страна на Комисията за финансов надзор към Конгреса. За съжаление, до нас е достигнала информацията, че около петстотин хиляди долара от тази сметка липсват.

— И как е достигнала тази информация до вас?

— Секретно е — отговори Даниълс. — Но ти ще кажеш на Роуан, че имаш проблем и неговата призовка може да привлече нежелано внимание върху този проблем. Попитай го какво можеш да направиш за него, за да оттегли призовката си.

— И защо ще ми повярва той?

— Защото ти наистина си откраднала от тази сметка и аз разполагам с документи, с които мога да го докажа.