Стив Бери
Легендата за Линкълн (53)

52

Малоун беше стегнат с колан на задната седалка на един изтребител „Еф-15Е Страйк Игъл“, който летеше над южния край на Гренландия. На пилотското място пред него беше пилот от базата в Германия. И самият Малоун беше управлявал самолета за малко. Бяха минали двайсет години, откакто не беше сядал на пилотското място, след като беше решил да смени работата си и се беше прехвърлил от флота в Министерството на правосъдието.

Стефани беше уредила хеликоптер, който да го отведе от Залцбург до военновъздушната база „Рамщайн“ в Германия. Изтребителят вече го чакаше там с работещи двигатели и беше излетял веднага. Разстоянието до Де Мойн беше 7400 километра, но при максимална скорост от 2500 километра в час, с времето за ускорение и забавяне, щяха да го изминат за по-малко от пет часа. Разбира се, това означаваше презареждане по време на полета и в момента пред тях се носеше един авиотанкер „КС-10 Екстендър“, свързан с резервоарите на изтребителя.

— Благодаря за транспорта — каза Малоун в микрофона си.

От другата страна на линията беше Стефани.

— Знаех си, че ще ти хареса.

Той изслуша разказа й за това, което бяха открили в Монпелие. Радиоканалът, който използваха, беше кодиран и обезопасен — най-добрият, по който можеха да разговарят. За момента слушалките на пилота бяха изключени.

— Роуан смята да предизвика разпадането на Съединените щати — каза му тя. — И нищо чудно да успее.

Тя му обясни какво търсеха Роуан и Саласар. Документ, подписан от отците основатели.

— Пророчеството за Белия кон — каза той. — Провери ли за какво става въпрос?

— Проверих и не се съмнявам, че ти също си го направил.

— Мормонската църква смята цялата тази история за някаква глупост. Пророчеството е официално опровергано още през хиляда деветстотин и осемнайсета година. Днешната Църква дори не го споменава. Това е просто някаква приказка, нищо повече.

— Но Роуан вярва, че е истина, както и онова, което издирва. За съжаление, Мормонската църква знае за него повече от нас.

Малоун беше съгласен, че това е проблем.

— Направихме някои проучвания от наша страна — продължи тя. — Смятаме, че Саласар може би иска нещо от пътуващата изложба за Линкълн, която в момента се намира в Де Мойн.

— Да бе, проучвания — каза Малоун. — Просто сте подслушали телефона на някого.

Стефани се засмя.

— Естествено. Преди няколко часа Роуан говори със Саласар за тази изложба. Двамата смятат, че ключът е в някакъв часовник, който е бил собственост на Линкълн.

Малоун се замисли.

— Цитатът от Римляни 13:11 определено е свързан с времето. Освен това специално си спомням как преди няколко години прочетох нещо за часовника на Линкълн в музея „Смитсониън“. Имало нещо гравирано отвътре.

— Тази твоя памет понякога е доста полезна. Часовникът в Де Мойн е вторият, който имат в музея „Смитсониън“. Никога не е отварян. И до утре ще бъде изложен в някакво място, което се казва Сейлсбъри Хаус.

Малоун погледна собствения си часовник.

— Като се сметне часовата разлика, ние ще бъдем там около един следобед. Лиърджетът на Саласар няма да пристигне поне до пет, местно време. Ще можем да проучим ситуацията.

— Люк вече е там. Ще му кажа да те посрещне.

— Ще кацнем на север от Де Мойн, на някакво регионално летище „Анкени“. Пистата е дълга само хиляда и шестстотин метра. На този изтребител му трябват хиляда и осемстотин, но ще се справим. Ще ни трябва разрешение, за да кацнем там.

— Аз ще се оправя. Няма да имаме проблеми с тях. Люк ще те чака на летището — увери го Стефани и продължи: — Проучихме снимките, които Люк е направил на дневника на Ръштън. От изследователския отдел ми казаха, че вероятно е писан след хиляда осемстотин и деветдесета. Петдесет години след като Смит за пръв път е произнесъл Пророчеството за Белия кон. Така че си прав. Самото споменаване на Конституцията е съмнително. Най-вероятно е написано много след като се е случило всичко в действителност.

— Когато четеш пророчеството, всичко е някак прекалено. Подробностите са твърде точни. Например на онова място, където специално се казва: Ще отидете в Скалистите планини и ще бъдете превелик народ там, който ще нарека Белия кон на мира и благоденствието. Защо се казва „Скалистите планини“? Защо не просто „на запад“? Предполага се, че Джоузеф Смит е казал това години преди някой от тях да си е помислил за преселението. Нито един ясновидец не може да е толкова добър.

— И все пак намирането на дневника е важно, защото досега Мормонската църква е разполагала единствено с други свидетелства, които разказват за съдържанието на пророчеството. А сега собствените думи на Ръштън му придават допълнителна достоверност. Не можем повече да си затваряме очите.

Имаше и още нещо.

— Съдбата на Конституцията наистина виси на косъм и Мормонската църква държи ключа.

— Тази сутрин проследихме Роуан до една среща с конгресмените от Юта и ги подслушахме. Вече са готови да започнат битката за отцепването на щата. Разполагат както с гласовете на представителите, така и с политическа подкрепа. Самите граждани може би също ще подкрепят това действие на референдум. Трябва им само онзи документ, подписан във Филаделфия.

За Малоун това не беше единственото, което висеше на косъм.

— Има ли новини от Касиопея? — попита той.

— Не, нищо. Ще трябва да я привлечеш на наша страна. Може да обърка всичките ни планове.

— Тя е професионалист, Стефани. Независимо от всичко, ако разбере за евентуалните последствия, ще се справи.

— Точно там е проблемът, Котън. Нямаме никаква представа какво й е казал Саласар. Може би не е достатъчно, за да може тя да разбере какво е заложено на карта. Налага се да я извадим от играта.

Малоун знаеше какво означава това.

— Аз ще се заема. Няма нужда да се замесват и други агенти. Остави ме да се справя с нея.

— Ще можеш ли?

— Какво ви става и на двамата с колежанчето? Сякаш ме смятате за някакво влюбено кутре. Естествено, че мога да се справя с Касиопея.

— Добре. Първият опит е твой. Но ако тя не се откаже, ще я поема аз.

* * *

Люк кръстосваше улиците на Де Мойн с колата, която беше взел под наем. Небето беше облачно, а температурата някъде между петнайсет и двайсет градуса. Люк беше спал по време на почти целия полет от военновъздушната база „Андрюс“ до летището на Националната гвардия, недалече от града. Тялото му беше подложено на сериозен натиск от часовата разлика, но той беше свикнал с това усещане.

Стефани вече го беше информирала, че предполагаемата цел на Саласар е Сейлсбъри Хаус, и Люк беше решил да отиде с колата, за да разгледа набързо мястото. Освен това му беше казала, че Малоун също пътува насам, но все още не беше уточнила кога и къде трябва да посрещне старото куче.

Следвайки приложението за навигация на телефона си, Люк навлезе в един тих квартал на запад от центъра на града. Сейлсбъри Хаус беше на малък хълм сред дъбова гора. Сградата приличаше на английско провинциално имение — построена от камък и тухли, с надвесени стрехи и плочи на покрива. На информационната табела отпред беше написано, че преди е била частен дом, построен от заможна фамилия в Де Мойн. Сега беше собственост на някаква фондация.

Наоколо не се виждаше никой. Все пак едва минаваше десет сутринта. Люк вече знаеше, че изложбата за Линкълн ще бъде отворена едва в шест вечерта. Беше последният й ден в този град, преди да продължи нататък.

Той обиколи сградата с колата. Беше гладен и реши, че малко палачинки и наденички ще му дойдат добре. Но първо трябваше да се обади по телефона. Той отби колата на затревения банкет, където дърветата хвърляха дебела сянка. Намери телефона си и набра номера на майка си. Когато тя вдигна, Люк каза:

— Искам да знам нещо. Бяха ли се сдобрили татко и Дани, когато татко почина?

— Вече се чудех кога ще проведем този разговор — отговори тя.

— Сякаш всички знаят за това освен мен и братята ми.

Люк й разказа за плика.

— Аз направих така, че баща ти и брат му да се сдобрят.

— Защо?

— Защото не исках да си отиде, без да са разрешили този проблем. Както и той впрочем. Беше щастлив, че успяха да го направят.

— Защо не ни е казал сам?

— Защото имаше толкова много други неща. Господи, Люк, той почина така бързо. Решихме да го оставим за после.

— Оттогава минаха тринайсет години.

— Чичо ти трябваше да реши кога да ви каже.

— Защо татко и Дани не бяха близки? — попита Люк.

Наистина искаше да научи отговора на този въпрос.

— Още от деца не бяха като братя. Просто не бяха близки. Не ги разделяше само едно нещо. С времето дистанцията между тях се увеличаваше и двамата свикнаха с положението. А после загина Мери. И баща ти, и леля ти обвиняваха Дани.

— Но не и ти.

— Нямаше да е честно към него. Дани обожаваше Мери. Тя беше всичко за него. Той не я е убил. Беше ужасно, но беше нещастен случай. И Дани се справяше с болката, като не й обръщаше внимание. Което не е правилно, но Дани си е такъв. Само аз знам колко страдаше той.

Люк си спомни какво му беше казал чичо му.

— Дани ми каза, че си го зарязала.

Майка му се разсмя.

— Така беше. Двамата излизахме няколко пъти. След като се запознах с баща ти, никога повече не съм мислила за друг мъж. Но винаги съм разбирала Дани. Може би съм една от малкото, които го разбират наистина. Смъртта на братовчедка ти го лиши от цялата му жизненост. А и трябваше да гледа как брат му отглежда четири силни момчета в едно здраво семейство. Със сигурност му е било трудно. Не е в стила на Дани да изпитва ревност, но всеки път когато ни е поглеждал, няма как да не си е помислял какъв е можел да бъде животът му — само ако беше останал да пуши навън.

Люк единствено можеше да си представя такова чувство за вина.

— Дани реши да се справи със загубата си, като й обърне гръб. Точно затова никога не ходеше на гроба. Просто не беше в състояние да го направи. Баща ти в крайна сметка го разбра. Мир на душата му. Беше толкова добър човек. Аз бях там, когато написа писмото до вас. След това двамата с Дани се сбогуваха. Случи се точно преди да ви кажем, че баща ви умира.

Контактите на Люк с чичо му бяха минимални. Разговорът им преди няколко часа беше първият от много години насам.

— Люк, Дани не е лош човек. Той се грижеше за нас и правеше така, че всеки да получава каквото иска.

— Какво искаш да кажеш?

— Помагал ни е за братята ти, когато е имало нужда, макар че те дори не са го разбирали. Ти искаше да работиш в разузнаването. И се постара да стигнеш дотам. Двамата с него говорихме. Той ми каза, че Министерството на правосъдието е най-доброто място за теб и обеща да се погрижи да те назначат.

— Дяволите да го вземат — прошепна Люк.

За пръв път чуваше за това.

— Не го разбирай погрешно. Той не е заповядвал на никого да те назначи. Ти сам си спечели това място. И двамата с него се съгласихме, че ако не ставаш, ще бъдеш уволнен. Без връзки. Без специални привилегии. Без нищо. Да, той ти отвори вратата, но ти сам успя да се задържиш там.

— В такъв случай на кого от двамата съм длъжник? На него или на теб?

— Дължиш всичко само на себе си, Люк. Върши си работата както трябва. Накарай ни да се гордеем с теб.

Майка му винаги беше знаела какво да му каже.

— Радвам се, че се обади — каза му тя.

— Аз също — отговори той.