Стив Бери
Легендата за Линкълн (40)

39

Залцбург

23:50 ч.

Малоун лежеше на леглото в хотелската си стая, сплел пръсти под главата си, с кръстосани крака. Изтощението го беше заляло като вълна, но сънят не идваше. Ядосваше се на себе си за страховете и тревогите. Мразеше се заради болезненото съмнение, от което не можеше да се отърси. Не можеше да си спомни да е попадал в по-странна ситуация. Но и отдавна не беше допускал жена в живота си.

Последните пет години от брака му с Пам бяха всичко друго, но не и интимни. Тогава приличаха повече на непознати, които живеят заедно — и двамата осъзнаваха, че с връзката им е приключено, но нито един от тях не искаше да направи нищо, за да я прекрати. Най-сетне Пам беше предприела нещо, като се беше изнесла. В крайна сметка той сложи край на отчуждението им, като се разведе с нея, оттегли се от държавна служба и се премести от Джорджия в Дания.

Когато беше на мисия, Малоун умееше да действа с швейцарска прецизност — замисляше, планираше и изпълняваше нещата точно така, както трябва. Когато ставаше дума за емоции, се препъваше като аматьор. Сякаш просто не беше в състояние да преценява правилно ситуацията. Беше объркал всичко с Пам. И сега се питаше дали не допуска същата грешка с Касиопея.

Тишината беше нарушена от тихо почукване. Малоун се беше надявал на това посещение. Той отвори вратата и в стаята му влезе Касиопея.

— Стефани ми каза къде си — започна тя. — Но точно в момента нито тя, нито ти сте ми особено симпатични.

— И аз се радвам да те видя.

— Какво правиш тук?

Той сви рамене.

— Нямах друга работа. Реших да дойда и да видя с какво се занимаваш.

Малоун забеляза, че тя не беше в настроение за сарказъм. Впрочем и той не беше.

— Доста си далече от своя замък — отбеляза той.

— Давам си сметка, че те излъгах. Беше необходимо.

— Явно.

— Какво трябва да означава това?

— Може би онова, което си мислиш, че трябва.

— Поех риск, като дойдох тук — каза тя. — Но си помислих, че трябва да поговорим.

Той седна на леглото. Тя остана права.

— Защо купи онази книга? — попита го тя.

— Президентът на Съединените щати ми нареди да го направя. — Малоун осъзна, че тя не знае за намесата на Даниълс. — Стефани е пропуснала тази подробност, така ли? По-добре да свикваш. Ще ти казват само толкова, колкото трябва да знаеш.

Касиопея не приличаше на себе си. Погледът й бягаше от неговия, гласът й беше безизразен.

— А ти защо си тук? — попита я той.

— Мислех си, че помагам да се изчисти името на един стар приятел. Вече не съм толкова сигурна.

Беше време да сложат всички карти на масата.

— Той ти е повече от стар приятел.

— Беше първата ми любов. Трябваше да се оженим. Родителите ни го искаха повече от всичко. Но аз сложих край на връзката ни.

— Никога не си споменавала за него. Или за това, че си била мормонка.

— Не ми изглеждаше важно за нас. Моите родители бяха мормони, родена съм в такова семейство. След като починаха, изоставих религията. И Хосепе.

Малоун отново се запита каква част от всичко казано в катакомбите беше чула Касиопея.

— Колко време стоя пред параклиса?

Погледът й беше все така студен.

— Не много.

— Значи не си го чула, когато си призна, че е убил нашия агент?

— Не, не съм. Това е лъжа. Стефани ми каза същото.

Думите й го накараха да си спомни как беше целунала Саласар.

— Защо веднага решаваш, че не е вярно?

— Защото ти ревнуваш. Видях го още в ресторанта.

— Аз не съм дете, Касиопея. Участвам в мисия. Върша си работата. Събуди се и си свърши своята.

— Върви по дяволите — извика тя.

Малоун усети гнева, който се надигаше в него.

— Нали си даваш сметка, че Саласар разполага с фанатици, които вършат мръсната му работа? Данити. Точно такива бяха онези двамата от гробището.

— Котън, трябва да ме оставиш да приключа с миналото. Сама.

— Кажи го на Стефани.

— Това, което направи тази вечер, беше глупаво. Имаш късмет, че успях да го обърна в моя полза. Успях да извлека нещо от ситуацията. Хосепе вече започва да ми вярва.

Малоун започваше истински да се ядосва.

— Твоят Хосепе е убиец.

Очите й проблеснаха.

— И какви доказателства имаш?

— Видях трупа — заяви Малоун.

Думите му сякаш й направиха впечатление, но тя все пак настоя:

— Трябва да разбера какво точно става. По моя начин.

— Аз бях там — каза той. — Снощи. Тази целувка не беше престорена.

Касиопея определено беше изненадана.

— Стефани не ти е казала, нали?

— Не знаеш какво си видял. Дори аз не знам какво беше.

— Точно това исках да кажа — каза той.

Малоун беше изминал дълъг път с тази жена. От врагове до любовници. Бяха преживели много и между тях се беше образувала връзка, основана на взаимно доверие — или поне така си бе мислил досега. Точно в момента тя му се струваше на другия край на света. Беше му абсолютно непозната.

И усещането никак не му харесваше.

— Виж, ти вече свърши страхотна работа. Защо не излезеш от играта и не ме оставиш да я довърша?

— Мога да се справя и сама. Без теб.

Малоун се овладя и реши да рискува с още един опит да я вразуми.

— Този твой стар приятел е замесен в нещо толкова голямо, че засяга лично президента на Съединените щати. Един агент вече е мъртъв, независимо дали искаш да го повярваш, или не. Трима от неговите хора също са мъртви. Аз ги убих. Трябва да си дадеш сметка къде се намираш, Касиопея.

Малоун помълча и добави:

— Или да излезеш от играта.

— Можеш да бъдеш истински задник, когато поискаш.

— Не го правя нарочно.

— Прибирай се вкъщи.

Касиопея се обърна и тръгна към изхода. Малоун не помръдна от мястото си. Тя нито веднъж не беше показала привързаност към него. Усмивка. Радост, че го вижда. Нищо. Беше безизразна като камък. Той съжали, че я беше притиснал. Но някой трябваше да го направи.

Тя спря до вратата.

Малоун не искаше да я остави да си тръгне.

— Щеше ли да стреляш по мен? — попита той.

Въпросът му несъмнено беше реторичен — беше го задал повече с надежда, отколкото с очакването да получи отговор.

Касиопея го погледна втренчено. В пространството между тях се възцари несигурността. Очите й бяха твърди и блестящи като гранит, а лицето й беше смъртна маска, която не изразяваше никаква емоция. После тя се обърна и си тръгна.

* * *

Саласар беше коленичил на дървения под в апартамента си. Болката в коленете му напомняше за премеждията, понесени от първопроходците по пътя им на запад, за бягството им от техните преследвачи, за търсенето на сигурност и свобода в долината на Голямото солено езеро. Беше важно светиите никога да не забравят за тази саможертва. Те дължаха съществуването си единствено на мъките на всички онези смели мъже и жени, хиляди от които бяха загинали по пътя.

„Ние не отговаряме пред социалните, религиозни и етични нрави на нашите съседи“, каза му ангелът.

Привидението се носеше в отсрещния край на помещението, обгърнато от блестящ ореол. Пратеникът се беше появил, докато Саласар се молеше преди сън, разтревожен от вероятността Малоун да е бил прав. Измъчваше го съмнението, че кражбата на книгата от Касиопея и фактът, че той я беше задържал за себе си, може би представляваха грях.

„Знай, Хосепе, че това е истината. Един благородник имал земя и врагът дошъл нощем, съборил оградата му, повалил маслиновите му дръвчета и съсипал работите му. Слугите му избягали, обзети от страх. И господарят на лозето им рекъл: «Идете и се сберете и вземете цялата мощ на дома ми, моите войници, моите млади мъже, и веднага идете да ми върнете лозето, защото то е мое. Съборете кулата им и прогонете пазачите им. И колкото и да се съберат против вас, отмъстете на враговете ми, за да се върна в дома си и да вляза обратно във власт на земята си».“

Хосепе изслуша притчата и вникна в смисъла й.

„Сторено е туй, що е било необходимо. Само със сила ще си върнем свещената земя. Затова Небесният отец е дал на своя народ мъж, който да ги води, тъй както Моисей е повел децата на Израел. Защото вие сте децата на Израел и сте от рода Авраамов и ще бъдете спасени от оковите със силата на протегната ръка.“

— Моите хора са събрани и са готови за бой.

„Всяка победа и слава се дължат на усърдие, вяра и молитва.“

Затова той увеличи усърдието на молитвите си, а после се обърна към ангела.

— Аз позволих на гнева си да ме завладее пред Малоун. Той ме подразни със смъртта на хората ми и в стремежа си да му отговоря подобаващо аз му казах повече, отколкото трябваше.

„Недей да тъжиш. Той ще потъне в мрака, докато ти се радваш на вечната светлина. Книгата вече е наша. Езичникът нямаше право да я притежава. Той го стори единствено за да ти навреди.“

Трябваше да въздаде изкупление на Малоун, но появата на Касиопея възпрепятства това. Саласар продължаваше да се пита дали тя беше чула всичко, за което разговаряха двамата с Малоун?

„Това няма значение — каза ангелът. — Тя е от Цион и нейната цел е твоята цел. Ако е била отблъсната от онова, което се е налагало да се направи, нямаше да се намеси.“

Това звучеше логично.

„Тя е твой съюзник. Дръж се подобаващо с нея.“

Саласар се вторачи във видението и за пръв път му зададе въпроса, за който досега нямаше кураж:

— Ти Морони ли си?

Ако не беше Морони, нищо нямаше да съществува. Той беше живял на земята около 400 г. след Христа и беше станал пророк, записал историята на своя народ на златни плочи. Векове по-късно се беше явил на Джоузеф Смит и го беше отвел до мястото, където бяха положени златните плочи. С божественото вдъхновение на Небесния отец и с помощта на Морони пророк Джоузеф беше превел написаното на плочите и го беше публикувал като „Книгата на Мормон“.

„Аз не съм Морони“, отвърна ангелът.

Саласар остана шокиран. Винаги беше предполагал, че е така.

— Тогава кой си ти? — попита той.

„Питал ли си се някога какво е името ти?“

Странен въпрос.

— Името ми е Хосепе Саласар — каза той.

„Собственото ти име е с дълга традиция на иврит. Фамилията ти идва от баското наследство на баща ти.“

Саласар знаеше това — фамилията му дължеше произхода си на един средновековен град в Кастилия, където благородните предци на баща му бяха приели името на града като свое.

„Името ти е Хосепе. Джоузеф на английски. Джоузеф Саласар. Точно като името на пророка, Джоузеф Смит, с когото имате едни и същи инициали. Дж. С.“

Саласар отдавна беше забелязал това съвпадение, но не се беше замислял много за него. Баща му съзнателно беше избрал първото му име в чест на пророка.

„Аз съм Джоузеф Смит“, каза ангелът.

Саласар не знаеше какво да отговори.

„Дойдох, за да те водя в предстоящата битка. Двамата заедно ще върнем свободата, която принадлежи на Цион. Знай това, Хосепе. Небесният отец е обещал, че преди да отмине това поколение, ние ще победим езичниците и ще изпълним всичките Му обещания. Това ще се случи наистина. Старейшина Роуан скоро ще поведе Църквата и ти ще застанеш от дясната му страна.“

Саласар се усещаше толкова недостоен. Очите му се напълниха със сълзи. Той се опита да се овладее, но после се предаде на желанието да се разплаче и да даде воля на емоциите си. Наведе се и простря ръце на пода.

„Плачи, Хосепе. Плачи за всички, които са загинали за нашата кауза, включително и за мен самия.“

Той вдигна очи към привидението.

Смит бил на трийсет и осем години в онзи ден през юни 1844 г., когато го задържали в щата Илинойс по изфабрикувани обвинения. Тълпата ги нападнала и Джоузеф бил застрелян на място заедно с брат си Хайръм.

„Аз отидох като агнец на заколение, но бях спокоен като лятно утро. Съвестта ми беше чиста от грехове срещу Бог и срещу хората. Те отнеха живота ми, но аз загинах като невинен човек. И оттогава за мен се казва, че съм убит хладнокръвно.“

Действително се казваше така и това беше самата истина. Но в очите, които гледаха надолу към него, за пръв път гореше власт.

„Кръвта ми вика от земята за отмъщение.“

И Саласар знаеше точно какво да отговори.

— Ще го получиш — каза той.