Стив Бери
Легендата за Линкълн (14)

13

Калундборг, Дания

23:00 ч.

Саласар се наслаждаваше на вечерята. Беше наистина развълнуван от завръщането на Касиопея в живота му след всичките тези години. Телефонните обаждания преди няколко месеца бяха радостна, но и неочаквана новина. Беше му липсвала. Тя беше първата любов в живота му, когато все още беше млад — жената, за която беше вярвал, че може да стане негова съпруга.

За съжаление, връзката им беше приключила.

— Няма да се получи — беше му казала тя.

— Аз те обичам. Знаеш това.

— Аз също изпитвам дълбоки чувства към теб, но ние сме… различни.

— Вярата не бива да ни разделя.

— Но го прави — каза тя. — Ти си истински вярващ. „Книгата на Мормон“ е свещена за теб. Доктрината и заветите ръководят живота ти. Аз уважавам това. Но ти трябва да уважаваш факта, че за мен те не означават същото.

— Нашите родители вярваха така, както вярвам аз.

— И аз не бях съгласна с тях, както и с теб.

— Значи искаш да обърнеш гръб на сърцето си?

— Мисля, че е по-добре да се разделим като приятели, преди да се настроя срещу теб.

Тя беше права поне за едно. Неговата вяра наистина беше важна за него. „Нито един успех не може да компенсира провала у дома.“ Така учеше Дейвид О. Маккий. Единствено съпрузите и съпругите, които бяха в хармония помежду си, можеха да постигнат живот в рая. Дори само единият да беше грешен, и на двамата щеше да бъде отказано спасение. Бракът беше вечен съюз — между мъж и жена — и семейството на този свят беше отражение на семейството на небето. И в двете трябваше да има пълно себеотдаване.

— Много съжалявам за съпругата ти — каза му тя.

Саласар се беше оженил по-малко от година след като двамата с Касиопея бяха прекратили връзката си. Съпругата му беше чудесна жена, родена в семейство на вярващи. Най-съвестно изпълняваше заветите на пророците. Бяха се опитали да имат деца, но без успех и лекарите бяха казали, че проблемът най-вероятно е в нея. Саласар го беше приел като проява на Божията воля и се беше примирил. Преди четири години тя беше загинала в автомобилна катастрофа. Той беше приел и това като Божия воля. Може би знак за промяна на посоката в живота му. А сега тази жизнена красива жена от миналото се беше появила отново. Може би и това беше знак?

— Сигурно е било ужасно — продължи тя.

Саласар оценяваше съчувствието й.

— Опитвам се да си спомням за нея само с добро. Но болката от загубата остана. Не мога да го отрека. Предполагам, че затова не съм потърсил друга жена. — Той се поколеба, преди да продължи. — Но всъщност аз трябва да ти задам този въпрос. Ти омъжи ли се?

Тя поклати глава.

— Тъжно, нали?

Саласар се наслаждаваше на треската, която си беше поръчал, а на Касиопея явно й харесваха балтийските скариди в нейната чиния. Той забеляза, че тя не си беше поръчала вино, а беше предпочела минерална вода. Освен че религията недвусмислено го забраняваше, Саласар винаги беше вярвал, че алкохолът кара хората да казват и да правят неща, за които след това съжаляват, така че никога не беше развил вкус за него.

Касиопея изглеждаше великолепно.

Тъмната й коса се спускаше на вълни по раменете и ограждаше същите тънки вежди, строго лице и прав нос, които си спомняше. Смуглата й кожа си беше останала гладка и съвършена, а заоблената й шия беше оформена като класическа колона. Чувствеността, която излъчваше, беше спокойна и сдържана. Беше истинска красавица, дар от небето.

„Любовта е онова неизменно, неотслабващо качество, което притежава силата да ни въздига над злото. Тя е сърцето на вярата. Тя е сигурността на дома. Тя е защитникът на съжителството. Тя е морският фар на надеждата, който ни показва пътя в един хаотичен свят.“

Саласар беше убеден в това. Беше щастлив, че ангелът продължаваше да го пази. С неотслабваща сила. Винаги прав.

— За какво мислиш? — попита го Касиопея.

Тази жена го привличаше като магнит.

— Просто си мислех, че наистина е прекрасно отново да бъда с теб, дори само за тези няколко дни.

— Трябва ли да се ограничаваме с тях?

— Съвсем не. Но си спомням последния ни разговор преди години, когато ти съвсем ясно каза как се чувстваш по отношение на нашата вяра. Трябва да знаеш, че за мен нищо не се е променило.

— Но както ти казах по-рано, нещата се промениха… за мен.

Той зачака следващите й думи.

— Наскоро направих нещо, което така и не бях направила като младо момиче — продължи тя и го погледна в очите. — Прочетох „Книгата на Мормон“. Дума по дума. И осъзнах, че всичко вътре е истина.

Той спря да се храни, за да я слуша по-внимателно.

— Тогава разбрах, че настоящият ми начин на живот не е достоен за семейството ми. Аз съм родена и кръстена в Мормонската църква, но никога не съм била вярваща. Баща ми беше водач на едно от първите стъбла в Испания. Както баща ми, така и майка ми бяха дълбоко вярващи. И докато бяха живи, бях послушна дъщеря и правех онова, което искаха от мен.

Тя замълча.

— Но никога не бях вярвала наистина. Така че съвсем не бях подготвена за това, което осъзнах сега, когато я прочетох. Някакво невидимо присъствие нашепваше в ухото ми, че всяка дума в нея е истина. По лицето ми се стичаха сълзи, докато най-сетне признавах дара на Светия дух, който бях получила за пръв път още като дете.

Саласар беше чувал подобни истории, които разказваха новопосветените вярващи из цяла Европа. Собственото му стъбло в Испания се състоеше от почти пет хиляди светии, разпределени в дванайсет клона. Като член на Първия кворум на седемдесетте, той наблюдаваше работата на стъблата в целия европейски континент. Всеки ден към Църквата се присъединяваха нови вярващи и по лицата им се четеше същата радост, която виждаше сега на лицето на Касиопея.

Беше прекрасно. Ако се беше случило преди единайсет години, двамата със сигурност щяха да се оженят. А може би небесата им даваха втори шанс?

— Останах поразена от верността на прочетеното — продължи тя. — Бях убедена. Разбрах в сърцето си, че Светият дух е потвърдил истината във всяка дума.

— Спомням си кога я прочетох за пръв път — каза той. — Бях на петнайсет години. Баща ми я чете заедно с мен. Повярвах, че Джоузеф Смит наистина е видял Бог и Неговия син в своето видение и те са му казали да не се присъединява към нито една религия. Задачата му е била да възстанови истинската Църква. Този завет ми е служил вярно през годините. Помага ми да не се отклонявам, дава ми сили да се посвещавам с цялото си сърце и да правя онова, което се налага.

— Беше глупаво от моя страна, че не се отнесох с уважение тогава — отговори тя. — Преди толкова много години. Това исках да ти кажа. Затова съм тук, Хосепе.

Двамата продължиха да се хранят мълчаливо. Сетивата му бяха изострени — както от онова, което се беше случило по-рано, така и от това, което се случваше сега. Беше се опитал да се свърже със старейшина Роуан, за да му докладва какво беше научил от заловения агент, но не беше успял.

Телефонът му избръмча в джоба. При други обстоятелства нямаше да му обърне внимание, но очакваше да му върнат обаждането от Юта, както и доклада от Копенхаген.

— Извини ме.

Той погледна дисплея. Съобщението гласеше:

По следите на Кърк. Действаме.

— Някакви проблеми? — попита Касиопея.

— Напротив. Добри новини. Още едно постижение в бизнеса.

— Забелязах, че семейното ти благосъстояние се умножава — каза тя. — Баща ти щеше да се гордее с теб.

— Братята и сестрите ми работят усърдно в компанията. Те се занимават с всекидневните дела, от пет години насам. Разбират, че Църквата вече изисква цялото ми внимание.

— Това не се изисква от членовете на Кворума.

Саласар кимна.

— Знам. Но аз съм направил този избор лично за себе си.

— Така че да си подготвен за деня, в който те призоват за апостол?

Той се усмихна.

— Не съм сигурен, че това някога ще се случи.

— Изглеждаш ми идеален за целта.

Може би наистина беше така. Със сигурност се надяваше.

„Ти ще бъдеш избран, Хосепе. Един ден.“

— Това е нещо — отговори той, — което могат да решат само нашият Небесен отец и пророкът.