Стив Бери
Легендата за Линкълн (13)

12

Малоун направи една бърза преценка на ситуацията. Кърк очевидно беше дошъл при тях въоръжен. Но в цялата бъркотия кой да се сети да провери предполагаемата жертва за оръжие? Въпреки това нещо в този човек от самото начало не беше както трябва.

Обаждането от Стефани беше потвърдило подозренията му.

— Значи работиш с двамата, с които се срещнахме на площада — каза той.

— По-скоро те работят за мен.

Люк стоеше изпънат като войник, а очите му сякаш предлагаха: „Нека да се справим с този кучи син веднага, на място“.

Но Малоун му отговори, също само с очи: „Не“.

Все още не.

Кърк размърда пистолета.

— С огромно удоволствие ще му пръсна мозъка. Така че трябва да правите онова, което ви кажа.

— Полицията пристигна прекалено бързо — каза Малоун. — Нямаше как да не открият телата във водата, но не и толкова скоро. И просто няма начин полицаите да ни проследят с такава бързина. Твоите хора ли ги повикаха?

— Беше добър начин да ви изкарам навън. Да ви накарам да напуснете града.

— А после и онези двамата в морето. На точното място, в точния момент. Има само един начин да са разбрали къде да отидат.

Малоун посочи Кърк.

— Ти си ги повикал. За какво беше целият този цирк?

— Решихме, че ще научим повече, ако проникнем в лагера на противника. Вашият агент души около нас от няколко месеца и задава въпроси. Досега го наблюдавахме търпеливо, но си помислихме, че появата на един предател може да ускори този процес.

— И пожертвахте двама от своите?

По лицето на Кърк премина буреносен облак.

— Не беше част от плана. От тях се искаше да се държат реалистично, да те притиснат и да подсилят ефекта от заплахата. За нещастие, ти реши да ги убиеш.

— Саласар явно иска да скрие много неща.

— Работодателят ми просто желае да бъде оставен на мира. Не му харесва, че вашето правителство се намесва в живота му.

— Мъртъв ли е нашият човек? — попита Люк.

— Ако още не е, скоро ще бъде. Идеята беше да ви подмамим на същото място, където е той, така че да се справим едновременно с всички ви. Но твоята малка хитринка на площада, когато обърна полицията срещу моите хора, провали плана ни.

— Извинявам се, че ви създавам такива затруднения — каза Малоун.

— По-добре още тук да се справим с вас. Този празен магазин ми се струва идеален за целта, както и помещенията отдолу. Така че ще почакаме, докато дойдат моите хора.

— Следят ли те?

Кърк сви рамене.

— Мобилните телефони са много добри за тази цел.

Това означаваше, че Малоун няма време за губене.

— Ти си данит, така ли?

— Посветен и заклет. А сега ще трябва да хвърлиш пистолета си на пода.

Аматьор. Само някой идиот може да накара противника си да хвърли оръжието. Интелигентните хора просто го вземаха.

Малоун бръкна под якето и извади своята берета. Вместо да я хвърли на пода, той я насочи към Кърк, който се сви, но продължи да държи собствения си пистолет насочен към главата на Люк.

— Не ставай глупав — извика Кърк. — Ще го убия.

Малоун сви рамене.

— Давай. Не ми пука. И без това е адски досаден.

Малоун присви око. Не беше ходил на стрелбището от три години. Уменията му на стрелец сигурно бяха малко ръждясали, но току-що беше доказал в открито море, че все още може да стреля. Вярно, че тук беше тъмно, но той прогони всяко съмнение от съзнанието си и се прицели.

— Свали пистолета! — повиши глас Кърк.

Очите на Люк не се откъсваха от пистолета на Малоун, но засега нервите на по-младия мъж явно издържаха на напрежението. Малоун му съчувстваше. Не беше никак приятно да попаднеш между два пистолета.

— Ще броя до три — каза той. — Когато свърша, по-добре да си свалил този пистолет.

— Не бъди идиот, Малоун. Моите хора ще пристигнат всеки миг.

— Едно.

Малоун видя, че показалецът на Кърк се свива около спусъка. Неговата дилема беше ясна. Или трябваше да застреля Люк в главата, при което Малоун можеше да застреля самия него, или да се прицели в Малоун. Кърк нямаше да успее да стреля в Малоун, преди неговият куршум да напусне дулото на собствената му берета. Най-умният ход за Кърк беше да свали пистолета. Но аматьорите рядко избираха най-умния ход.

— Две.

Той натисна спусъка. Изстрелът отекна в помещението. Куршумът се заби в лицето на Кърк и тялото му отхвърча назад. Кърк размаха ръце във въздуха и се стовари на пода.

— Три — каза Малоун.

— Мамка му, да не си полудял? — изкрещя Люк. — Куршумът мина покрай ухото ми!

— Вземи му пистолета.

Люк вече се беше хвърлил към оръжието.

— Малоун, ти си за лудницата. Играеш си ужасно рисковано с главите на другите хора. Аз можех да го обезвредя. Можеше да ни бъде по-полезен, ако беше жив.

— Това не беше вариант. Той беше прав. Скоро ще си имаме компания.

Малоун отвори външната врата и огледа павираната улица в търсене на някакви признаци за неприятности, като се питаше дали някой е чул изстрела. На десетина метра вляво се виждаха хора, които вървяха напред-назад по съседната улица, сякаш участваха в някакъв парад. Площад „Хьобро“ беше зад тях. Над главата му в мрака светеше зеленият купол на църквата „Свети Николай“.

Той се обърна към Люк.

— Вземи му телефона.

— Вече го взех. И аз знам това-онова за този занаят.

— Тогава прибери тялото зад онези щандове и да се махаме.

Люк се подчини, после пристъпи до вратата.

Двамата се измъкнаха от магазина и поеха по тихата задна улица, която водеше към оживения „Конгенс Нюторв“, най-натоварения площад в града. Улиците, задръстени от вечерния трафик, обикаляха статуята на крал Кристиан V. Фасадата на Кралския театър беше ярко осветена, както и тази на „Хотел Д’Англетер“. Кафенетата покрай брега все още бяха пълни с хора. Малоун беше забавил двамата данити на площад „Хьобро“, но само за малко. Ако Кърк беше прав и те наистина го бяха проследили по телефона, с Люк трябваше да побързат. Очите му пробягаха през тълпата и се спряха на идеалното решение.

Двамата прекосиха улицата и се затичаха към автобусната спирка.

В Копенхаген имаше страхотен градски транспорт и Малоун често се беше качвал от тук. През цялото време минаваха едва на няколко минути и точно в момента на спирката пристигаше един автобус.

— Телефонът — каза той на Люк.

После небрежно го пъхна под задната броня. Вратите се затвориха и автобусът се отправи на север, към кралския дворец.

— Това ще ги задържи известно време — отбеляза Малоун.

— Мислиш ли, че Кърк казваше истината?

Малоун кимна.

— Той пое риск, като ни показа картите си. Но тогава си мислеше, че държи всичко под контрол и ще може да се справи с нас.

— Аха. Голяма грешка. Изобщо не подозираше, че си има работа с някакъв шибан каубой.

— Трябва да отидем да огледаме това място, за което говореше, макар че цялата работа ми прилича на капан.

Малоун посочи на юг.

— Колата ми е на няколко пресечки от тук. Къде е имението на Саласар?

— В Калундборг.