Стив Бери
Легендата за Линкълн (37)

36

Залцбург

Касиопея така и не влезе в хотел „Голденер Хирш“. Вместо това изчака Хосепе да завие зад ъгъла и бързо тръгна след него. Надяваше се той да не я забележи. За щастие, беше сложила обувки с нисък ток за търга, което й помагаше да се движи по-лесно по неравния паваж на улицата. Здрачът се беше сгъстил до мрак. Тя поддържаше дистанция от петдесет метра, а тъмнината предлагаше предостатъчно укритие.

Хосепе спря. Касиопея също спря и се шмугна в един вход, където забеляза два реда табелки — явно беше жилищна сграда.

Хосепе говореше с някого по телефона. Разговорът беше кратък. Само няколко секунди. После той прибра телефона обратно във вътрешния джоб на сакото си и продължи. Вървеше по улица, която според табелата се казваше Зигмунд-Хафнергасе. Намираха се на около една пресечка разстояние от катедралата и площада и се приближаваха до скалите, които се издигаха на север от центъра на града. Сенките, хвърляни от уличните лампи, играеха тайнствен танц по паважа. Ако я забележеше, Касиопея можеше да използва извинението, че не е искала да стои безучастно в момент, в който той може да има нужда от нея. Звучеше й смислено. Все още беше ядосана на Котън и не разбираше защо е замесен във всичко това. Цената от един милион евро, която беше платил за онази книга, представляваше недвусмислено заявление за нещо важно. Трябваше да поговори с него, но не точно сега.

Хосепе стигна до края на улицата и зави наляво. Касиопея забърза към кръстовището и стигна точно навреме, за да види как той завива зад следващия ъгъл. Над тях се издигаше тъмният силует на църквата „Свети Петър“ с характерния си, подобен на луковица купол. Касиопея влезе в двора. В центъра му се плискаше поредният фонтан.

Нямаше никаква следа от Хосепе. Всички сгради наоколо бяха тъмни, а от двора нямаше друг изход.

Освен един. Вдясно от църквата се виждаше един открит пасаж.

 

 

Саласар влезе в гробището.

Неговият човек му се беше обадил, за да му каже, че са задържали Малоун и са взели книгата от него. Данитите му бяха способни. Може и да не бяха толкова добре обучени, колкото един американски агент, но бяха достатъчно компетентни. След като трима от тях бяха убити, разполагаше само с двама, но имаше богат резерв от кандидати, които да попълни редиците им.

Гробището „Свети Петър“ му беше познато. Беше го посещавал няколко пъти и всеки път беше оставал изумен от склонността на езичниците да украсяват гробовете си като храмове.

Това тук беше идеален пример.

Всички гробници бяха покрити с цветя и плетеници от ковано желязо и достъпът до тях беше открит по цял ден, така че хората да ги зяпат като туристическа атракция. Нито един светия нямаше да позволи да се отнасят с него по този начин. Да, светиите също имаха своите места за поклонение. Самият Саласар беше ходил на гроба на Джоузеф Смит, брат му и съпругата му в щата Илинойс. Както и на мястото, където беше положен за вечен отдих Бригъм Йънг. Случваше се и някой светия да посети гроба на определен първопроходец, ако му беше пряк наследник. Но като цяло светиите не бяха почитани с величествени паметници. Тялото беше свещена цялост, създадено по образ и подобие на Небесния отец. Тялото беше храм за Светия дух. Към плътта следваше да се отнасят с голямо уважение — както в живота, така и в смъртта. Докато беше живо, тялото трябваше да се запази чисто и неопетнено от зарази. А когато духът напуснеше тялото, за да се върне в небесния си дом, тленните останки трябваше да се положат за вечен отдих с усърдие и уважение. Вечната награда на Хосепе трябваше да е голяма, защото беше водил живот за пример — воден от пророците, насочван от ангела, посветен изцяло на благоденствието на Църквата.

Неговият човек му беше казал, че са заловили Малоун недалече от входа към катакомбите. Тук мракът беше почти абсолютен, наоколо нямаше никой. Тишината се нарушаваше единствено от шумоленето на някое стреснато животинче. Високо над главите им, по фасадата на замъка все още горяха светлини — коктейлът след търга със сигурност продължаваше.

— Ето тук, господине.

Саласар се обърна към сенките, откъдето се беше разнесъл гласът.

На върха на един малък наклон стояха двама души, един зад друг. Главата и ръцете на мъжа отпред бяха отпуснати.

Саласар се приближи. Мъжът, който беше отпред, изведнъж се свлече на земята. В лицето на Саласар бе насочен пистолет и непознат глас изрече:

— Време е ние двамата да си поговорим.

Не беше непознат. Беше гласът на Малоун.

Страхът разтърси Саласар, но той бързо се овладя.

— Може би си прав.

Малоун му направи знак с пистолета.

— Тук вътре.

Саласар видя, че желязната решетка, която преграждаше входа към пещерите над тях, беше отворена.

— Мислех, че нощем се заключват — отбеляза той.

— Заключват се. Нагоре по стълбите. Ще говорим там.

 

 

Касиопея видя Хосепе Саласар да се появява в края на пътеката, после да се обръща и да изчезва някъде вдясно. Не беше сигурна точно къде се намира, защото слабо познаваше Залцбург, но явно беше влязла в гробището на църквата „Свети Петър“. Позицията й беше твърде открита и тя се постара да се възползва от надгробните паметници като прикритие. Беше чула гласове там някъде, вдясно. За съжаление, не беше успяла да чуе какво точно казват.

Когато стигна до върха, тя се поколеба и се скри зад един храст. Погледна надясно, но не видя нищо. Наляво, на около двайсет метра от себе си, различи черен силует. Човек, който несигурно се изправяше на крака. Тя се втурна към него и видя, че е един от двамата данити, които бяха чакали Хосепе след търга.

— Добре ли си? — попита го тя.

Той кимна.

— Удариха ме по главата.

Касиопея знаеше точно кой го е направил.

— Къде е сеньор Саласар? — попита той.

— Насам.

Тя го поведе към мястото, където беше изчезнал Хосепе. Порталът бе затворен с желязна решетка. Пред него лежеше още един мъж.

Двамата му помогнаха да се изправи. Той също беше зашеметен от удар по главата. Щяха да се оправят.

Касиопея пристъпи към портала и видя, че дървеното резе е изритано встрани. А това означаваше, че Котън е заловил Хосепе.

Тя им направи знак да пазят тишина и ги отведе настрани.

— Някой от вас има ли оръжие? — прошепна тя.

Вторият мъж поклати глава и отговори, че неговият нападател най-вероятно е взел пистолета му. Първият, когото беше срещнала, извади пистолет. Котън сигурно беше бързал много, за да не го претърси.

Касиопея взе пистолета.

— Останете тук.

— Наш дълг е да пазим сеньор Саласар.

— Вие знаете коя съм.

Мълчанието им потвърди, че наистина я познаваха.

— Правете това, което ви казвам. Останете тук.

— Не бива точно вие да влизате там.

Касиопея беше благодарна на тъмнината, която скриваше разтревоженото й лице. Във всеки друг случай мъжът щеше да бъде напълно прав.

— За съжаление — отговори тя, — аз съм единствената, която може да влезе.