Стив Бери
Легендата за Линкълн (56)

55

Вашингтон, окръг Колумбия

20:50 ч.

Роуан пристигна в Блеър Хаус. Имението беше собственост на правителството на Съединените щати още от времето на Франклин Рузвелт и се използваше само от гостите на президента. Сега правителството притежаваше и съседните три къщи, общо 6500 квадратни метра лукс, в които бяха отсядали множество чуждестранни държавници. Президентът Труман също беше живял тук по време на големия ремонт в Белия дом, така че всеки ден беше отивал пеша на работното си място от другата страна на улицата. Точно тук, пред входната врата, на 1 ноември 1950 г. беше имало опит за покушение срещу Труман, осуетен от един агент на тайните служби, който беше загубил живота си. В чест на този агент на желязната ограда имаше бронзова табелка и Роуан спря за момент пред нея, за да изрази почитта си.

Два часа по-рано го бяха потърсили по телефона в неговия кабинет в сградата на Сената. Президентът на Съединените щати искал да го види. Колко бързо можел да дойде? Един от асистентите на Роуан веднага го беше открил, за да му предаде съобщението. Роуан си даде сметка, че няма как да откаже на такава покана, затова се съгласи да бъде там в осем вечерта.

Мястото на срещата беше твърде интересно. Не в Белия дом, а в къщата за гости. Неофициално. Все едно Даниълс искаше да му каже, че не е добре дошъл. Е, може би Роуан анализираше твърде много. Дани Даниълс не беше смятан за велик мислител. Някои се бояха от него, други му се подиграваха, а повечето се опитваха да не му обръщат внимание. Но наистина беше популярен сред хората. Рейтингът му си оставаше изненадващо висок за човек в залеза на политическата си кариера. Даниълс беше спечелил и двата си президентски мандата със солидно мнозинство. В интерес на истината, опозицията го изпращаше с въздишка на облекчение, доволна да го остави да потъне в дебрите на историята. За съжаление, Роуан не разполагаше с тази възможност. Президентът го беше извикал лично.

Въведоха го в къщата и го преведоха през лабиринт от стаи до едно помещение със стени в жълто и бяло. Портрет на Ейбрахам Линкълн висеше над камината. На полицата имаше червени лампи от бохемски кристал. Роуан познаваше тази стая. Тук въвеждаха официалните лица, преди да се срещнат с някой от чуждестранните лидери, отседнал в Блеър Хаус. Преди няколко години Роуан беше чакал тук, преди да се представи на английската кралица.

Оставиха го сам.

Президентът очевидно искаше да му демонстрира кой заповядва тук. Роуан нямаше нищо против. Беше съгласен да преглътне това дребно унижение, поне още известно време. След създаването на държавата Дезерет, начело на която щеше да застане той, президентите щяха да чакат него. Светиите вече нямаше да бъдат игнорирани, отхвърляни или подигравани. Новата му държава щеше да бъде блестящ пример пред целия свят за това, че религията, политиката и солидното държавно управление могат да бъдат слети в едно.

Вратата се отвори и Дани Даниълс го изгледа сурово.

— Време е двамата с теб да си поговорим — каза президентът, без да повишава тон.

Не беше предложено ръкостискане. Нито покана за сядане. Двамата останаха прави — Даниълс, с цяла глава по-висок от Роуан, беше облечен с разкопчана на врата риза с дълги ръкави и панталон без сако. Роуан носеше обичайния си костюм.

Даниълс затвори вратата и се обърна към него.

— Ти си предател.

Роуан беше готов с отговора си.

— Напротив. Аз съм патриот. Но вие, сър, заедно с всички предишни президенти, чак до този човек…

Той посочи портрета на Линкълн.

— … вие сте предателите.

— Откъде знаеш?

Часът на истината беше ударил.

— В Църквата отдавна знаем, че в Конституцията на Съединените щати има повече, отколкото ни е разкрил Линкълн.

— Линкълн е вярвал на мормоните, точно както и Бригъм Йънг е вярвал на Линкълн.

Роуан кимна.

— И докъде ни е докарало това? Когато войната свършила и заплахата преминала, Конгресът приел закона „Едмъндс-Тъкър“ който обявил полигамията за престъпление, и американското правителство осъдило стотици членове на Църквата. Какво е станало с онова доверие?

— Полигамията противоречи на устоите на нашето общество — каза президентът. — Дори вашите собствени водачи в крайна сметка са го осъзнали.

— Не, ние сме били принудени да го осъзнаем — това е била цената да получим собствен щат. Тогава всички са вярвали, че статутът на щат ще ни осигури сигурност и просперитет. Но вече не е така.

Роуан изпитваше отвращение, когато мислеше за онези отдавнашни събития. Законът „Едмъндс-Тъкър“ от 1887 г. буквално беше предизвикал разпадането на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Никога преди или след този момент Конгресът не беше насочвал такава ярост срещу една определена религиозна организация. По силата на закона това трябвало да предизвика не само края й, но и конфискация на цялото й имущество. И обладаният от дявола Върховен съд на Съединените щати потвърдил валидността на закона, като го обявил за конституционен през 1890 г.

— Какво искаш? — попита го Даниълс.

— Единствено онова, което е най-добро за народа на Юта. Съдбата на федералното правителство изобщо не ме интересува. Според мен то е надживяло своята полезност.

— Ще ви го припомня, когато някой атакува границите ви.

Роуан се засмя.

— Съмнявам се, че някой друг освен вас ще реши да нахлуе в Дезерет.

— Това име ли си избрахте?

— За нас то означава нещо. Така трябвало да се нарича тази страна поначало. Но американското правителство настояло на Юта.

Това също беше част от отблъскващите компромиси, за които беше настоявало и които беше получило правителството на Съединените щати. Този ден от историята продължаваше да го отвращава. Денят, в който тогавашният пророк обявил декларация, с която приел всички федерални закони и обявил края на полигамния брак. Шест години по-късно Юта бил обявен за щат. Имотите на Църквата постепенно били възстановени — включително и храмът в Солт Лейк Сити. Но Църквата понесла тежък удар. Затънала в дългове и конфликти както по отношение на вярата, така и на финансите. Трябвали й десетилетия, за да се възстанови.

Все пак се беше възстановила. И сега струваше милиарди долари. Никой освен няколко апостоли и администратори на особено високо равнище не знаеше точната стойност на всички църковни имоти. И Роуан не възнамеряваше да променя това.

— Ние ще бъдем в състояние да купим и да продадем всеки останал щат от вашите Съединени щати — каза той. — Както и много от държавите по света.

— Все още не сте се отделили.

— Всичко е въпрос на време. Очевидно знаеш какво са ни оставили отците основатели и какво са подписали през хиляда седемстотин осемдесет и седма година.

— Да, знам. Но освен това знам и неща, за които не подозираш.

Роуан не можеше да определи дали Даниълс говори сериозно, или просто си придава важност. Знаеше се, че президентът е отличен играч на покер, но нещо му подсказваше, че това не е просто блъф — не, точно това беше причината президентът да го повика.

— На вашата Църква — започна Даниълс — е било поверено нещо, което по онова време е било в състояние да унищожи тази държава. Вместо това Съединените щати са оцелели — отчасти и благодарение на Бригъм Йънг, който не се е възползвал от онова, с което е разполагал. За щастие, след като Линкълн бил убит и никой не се обърнал към него за документа, Йънг не предприел нищо с него.

— Той наивно е вярвал, че федералното правителство ще ни остави на мира. Но не е станало така. Двайсет години по-късно вие едва не сте ни унищожили.

— И въпреки това никой от Църквата не е извадил този документ. Никой никога не се е възползвал от него, за да си осигури позиция за преговори.

— Никой не е знаел за него. Йънг вече не е бил сред живите и е отнесъл тайната в гроба си.

— Това не е вярно. Хората знаели.

— Вие откъде знаете?

Даниълс направи крачка назад и отвори вратата.

Там стоеше Чарлс Р. Сноу, гордо изправен на собствените си немощни крака, с костюм и вратовръзка. Водачът на Цион. Пророкът влезе в стаята с малки, но твърди крачки.

Роуан остана поразен. Не знаеше какво да каже или да направи.

— Тадеъс — каза Сноу. — Не мога да изразя с думи колко съм разочарован от теб.

— Но… ти ми каза да търся!

— Така е. Разочарованието ми е от мотивите и преценката ти.

Роуан не беше в настроение да понесе критика от този имбецил.

— Толкова си слаб! — каза той. — Не можем да си позволим още някой като теб.

Сноу стигна до един бледозелен диван и се отпусна на него.

— Това, което се каниш да направиш, Тадеъс, ще унищожи сто години сериозна работа.