Стив Бери
Легендата за Линкълн (44)

43

Вашингтон, окръг Колумбия

Роуан изчака Стефани Нел да излезе от читалнята и вратите да се затворят след нея, преди да се съсредоточи върху книгата. Изпитваше благоговение, че самият Линкълн я беше държал в ръцете си и беше размишлявал върху смисъла на древните уроци в нея.

Ще бъде изнесено от мрака в светлината, тъй както повелява Божието слово. Да, ще бъде извадено от земята, ще проблесне от тъмнината и ще бъде познато от всички люде, тъй както повелява Божията сила. И тъй извечните цели на Господа ще продължат да се изпълняват, докато не се изпълнят всичките му обещания.

Така гласеше пророчеството, произнесено точно преди свещените златни плочи да бъдат скрити в земята, където векове по-късно бяха открити от Джоузеф Смит и превърнати в книгата, която лежеше пред него.

Роуан беше посветил целия си живот на своята религия. И родителите му, и техните родители бяха светии. Фамилията Роуан винаги беше служила на пророците — и в добрите, и в лошите дни. Мнозина бяха загинали, за да опазят онова, което бяха създали другите преди тях. Защо това поколение да бъде по-различно? Чарлс Р. Сноу не беше постигнал нищо освен отстъпление и конформизъм. Беше слаб водач, който не вдъхновяваше никого. Църквата беше останала разделена, с разпокъсани клонове в щатите Мисури и Пенсилвания и още по-малки части, разпръснати по целия свят. Всички до един вярваха в Джоузеф Смит като пророк и основател. Всички приемаха „Книгата на Мормон“. Но бяха разделени по много други фундаментални въпроси. И бяха прави.

Много от основните постулати, положени от Джоузеф Смит и Бригъм Йънг, бяха изоставени и дори отхвърлени от по-късните водачи на Църквата в Солт Лейк Сити. Най-яркият пример беше вярата в полигамията, която много фундаменталисти продължаваха да смятат за основен стълб на своята религия. Както и той самият.

Пророк Смит беше обявил тази практика за основополагаща и нито едно по-късно решение, продиктувано от политически мотиви или желание да се харесат на обществото, не можеше да отхвърли това. Лично Роуан смяташе, че в моногамията няма нищо лошо. Но един светия трябваше да има избор дали да я приеме, както беше постановил пророк Джоузеф.

Беше дошло времето възможно най-много вярващи отново да се съберат под един флаг. Но това не можеше да се случи, докато американското правителство продължаваше да държи властта. Всеки щат трябваше да е свободен да определя собствената си съдба, особено по отношение на вярата и религията. Конгресът нямаше работа със сърцата и умовете на отделните личности.

Само ако хората знаеха онова, което знаеше той. Беше служил в Сената в продължение на трийсет и седем години. За съжаление, явно никога не се постигаше нищо, от което да не могат да се облагодетелстват малцина избрани, правителството като цяло или и двете. Нито един закон не беше приеман просто защото е добър за страната, за щатите или за народа. Повечето законодатели бяха твърде далече от такива неща. Всеки конгресмен бързо се научаваше, че единствената му цел бе да набере достатъчно средства до следващите избори. А след това? Никакви грижи.

Колко пъти беше наблюдавал как поредният лобист трансформира някой добър законопроект в лош закон? Самият той нито веднъж не беше приемал и един цент от лобистите. Рядко говореше с тях и когато го правеше, винаги имаше свидетели, така че да не го разберат погрешно. Разходите по предизборните му кампании винаги се поемаха от индивидуални дарения от граждани на щата Юта, които се осчетоводяваха до най-малката подробност. Ако гласоподавателите не бяха съгласни с това, бяха свободни да изберат някой друг. Но през последните трийсет и седем години хората от неговия щат неизменно бяха избирали него.

Той се вторачи в книгата.

Бригъм Йънг беше записал в бележката си, затворена в летописния камък, как Линкълн казал на неговия пратеник, че е прочел „Книгата на Мормон“. Още като млад законодател в щата Илинойс, Линкълн познавал много светии. Дори им помогнал да се сдобият с разрешение да основат колонията си в Нову, което им осигурявало безпрецедентна автономия. В продължение на трийсет и две години, като се започне с Франклин Пиърс и се свърши с Честър Артър, президентите на Съединените щати проявявали единствено грубост в отношението си към Църквата. Петте години на Линкълн били единственият оазис. А след смъртта му уважението на светиите към него само беше нараствало. Името на Линкълн непрекъснато се споменаваше в доклади на конференции, в наръчници на Църквата, в анекдоти и легенди. Роуан никога не си беше давал сметка за мащаба на тази връзка, докато не беше започнал проучванията си. Но сега разбираше.

Дали тази книга не съдържаше ключа към всичко това?

В мига, в който беше прочел бележката на Бригъм Йънг, вече знаеше къде трябва да търси.

Два месеца след като бяхме сключили нашия договор, Линкълн ми изпрати телеграма, в която ми казваше, че Самуил Ламанита пази нашата тайна във Вашингтон, сред Словото, което ми даде голямо успокоение.

Тези две думи — „сред Словото“ — веднага го бяха подсетили за книгата, която се съхраняваше в Конгресната библиотека; книгата, която самият Линкълн беше чел.

Роуан отвори няколко страници, като се взираше в дребния шрифт. На първите бели страници не се виждаше нищо необичайно, така че той провери последните. Всички бяха празни.

Можеше да прелисти всяка една страница поред, но те бяха стотици, така че трябваше много време. Вместо това той се зае да преглежда цялата книга наведнъж, като използваше палеца си да задържа тънките листа за миг, преди да се отгърнат под тежестта си. Очите му не спираха да шарят в търсене на нещо необичайно.

И той го видя.

Роуан спря и отгърна назад, за да намери страницата. Беше част от „Книгата на Хеламан“. И по-точно, Глава 13. Пророчеството на Самуил Ламанита към нефитите. Роуан знаеше историята, която датираше около петстотин години преди Христа. В нея се разказваше за праведните ламанити и лукавите нефити. Самуил ясно беше предсказал унищожението на нефитите, ако не се покаят.

Върху отпечатания текст на страницата с мастило беше нарисувано нещо.

Роуан извади копието от картата, открита в летописния камък, което му беше дал Сноу. Двете рисунки бяха идентични с изключение на това, че на тази в книгата имаше и допълнителен текст.

Роуан прочете откъсите от отпечатания текст, които се падаха точно под рисунката.

19. И тъй ще сторя, рече Господ, че те ще скрият съкровищата си при мен; и проклети ще бъдат онези, които не скрият съкровищата си при мен; защото никой няма да скрие съкровището си при мен, ако не е праведен; а онзи, който не скрие съкровището си при мен, ще бъде проклет навеки заедно със съкровището си и никой не ще го открие поради проклятието над неговата земя.

20. И ще дойде ден, когато ще скрият съкровищата си, защото са отдали сърцата си на богатство; и защото са отдали сърцата си на богатство, ще скрият съкровищата си, когато побегнат от враговете си; но тъй като няма да ги скрият при мен, те ще бъдат проклети навеки заедно със съкровищата си; и в този ден те ще бъдат поразени, рече Господ.

21. Отвори очи, народе на този велик град, и чуй словото ми; чуй словото на своя Господ; защото той рече, че сте проклети заради богатството си и богатството ви е проклето заради туй, че сте отдали сърцата си на него и не сте чули словото на оня, който ви го е дал.

Роуан се усмихна.

Линкълн не беше избрал тази страница случайно. Нефитите не бяха послушали Самуил и в крайна сметка бяха убили пророците с камъни.

Предупреждение ли беше това? Може би.

Само че Роуан нямаше друг избор. Трябваше да продължи.

Той забеляза, че от картата липсва нещо. Едно от местата не беше назовано. Това можеше да се окаже проблем. Роуан вече беше разпознал някои от тях. Бяха в планините на североизток от долината на Голямото солено езеро, в един район, за който отдавна подозираха, че крие тайни. Но в този район имаше хиляди километри пустош, а указанието, пропуснато в картата, сякаш беше за една от крайните точки.

Значи Линкълн беше решил да играе на сигурно и не беше разкрил всичко.

В долния край на страницата беше надраскано „Римляни 13:11“. Роуан не можеше да си спомни какво пишеше в този откъс от Библията.

Защо беше споменат тук?

Той погледна навън, през вдигнатите щори на прозореца, към осветения купол на Капитолия. Имаше нужда от още време, за да помисли, и не можеше да остави тази следа тук.

Дано Небесният отец да му прости.

Винаги се беше отнасял с уважение към свещените писания.

Но сега внимателно откъсна тази страница от книгата.