Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lincoln Myth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Легендата за Линкълн

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-357-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5530

История

  1. — Добавяне

28

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани се почувства неудобно, когато остана насаме с Дани Даниълс. От няколко месеца не се бяха виждали, нито бяха разговаряли по телефона.

— Как е Първата дама? — попита тя.

— Няма търпение да си тръгне от Белия дом. Както и аз. Политиката вече не е онова, което беше преди. Време е да започнем на чисто.

Двайсет и втората поправка към Конституцията позволяваше само два мандата на един и същ президент. Почти всеки президент беше искал и втори мандат — въпреки че историята съвсем ясно показваше, че вторите четири години по нищо не приличат на първите. Президентът ставаше твърде агресивен, защото знаеше, че няма какво да губи, и по този начин отблъскваше както поддръжниците, така и противниците си. Или пък ставаше предпазлив, кротък и пасивен, защото не искаше да допусне нищо, с което да навреди на наследството от управлението си. И в двата случая не постигаше нищо. Даниълс наруши традицията — вторият му мандат беше активен и президентът се сблъска с множество взривоопасни проблеми. В някои от случаите му помагаше и самата Стефани заедно с отряд „Магелан“.

— Виж тази маса — каза Даниълс. — Много е красива. Специално попитах за нея. Оказа се, че е взета назаем от Държавния департамент. А столовете са изработени по поръчка на семейство Куейл по време на първия мандат на Буш.

Стефани виждаше, че президентът е необичайно разтревожен — силният му баритон не гърмеше както обикновено, изглеждаше разсеян и притеснен.

— Поръчах закуска. Гладна ли си?

На масата пред тях бяха подредени прибори и чинии от бял американски порцелан „Ленъкс“, украсени с печата на вицепрезидента. Кристалните чаши във формата на лале бяха празни и искряха на ярките слънчеви лъчи.

— Неангажиращият разговор не е твоята стихия — отбеляза Стефани.

Даниълс се засмя.

— Не, не е.

— Бих искала да разбера за какво става дума.

Стефани вече беше забелязала папката на масата. Даниълс я отвори и извади един лист, който й подаде. Беше фотокопие на писмо, написано на ръка с видимо женски почерк и ситни букви, които се разчитаха трудно.

— Това е писмо, изпратено до Юлисис Грант на девети август хиляда осемстотин седемдесет и шеста.

Подписът беше достатъчно четлив.

Госпожа Ейбрахам Линкълн.

— Мери Тод е била странна птица — каза Даниълс. — Имала е труден живот. Загубила е трима синове и съпруга си. А след това трябвало да се бори с Конгреса, за да получи пенсия. Битката била особено тежка за нея, защото била успяла да се скара с повечето от тях, докато била в Белия дом. Накрая й дали парите, за да я накарат да млъкне.

— Съдбата й не е по-различна от тази на стотици хиляди други съпруги на ветерани. Тя си е заслужила тази пенсия.

— Не е така. Нейният случай е различен. Тя е била съпругата на Ейбрахам Линкълн, а по времето, когато Грант е избран за президент, вече никой не е искал да чува това име. Днес го почитаме като божество. Но в десетилетията непосредствено след Гражданската война Линкълн не е бил тази легенда, в която в крайна сметка се е превърнал. Тогава са го мразили. Ненавиждали са го.

— Дали са знаели нещо за него, което ние не знаем?

Даниълс й подаде още един лист, напечатан на пишеща машина.

— Това е текстът на писмото. Прочети го.

Откакто напуснах Вашингтон, живея в най-строго уединение. Ако скъпият ми съпруг беше доживял до края на четирите си години, щяхме да прекараме останалото ни време в дом, на който и двамата да се наслаждаваме. Ах, как обичах къщата, където прекарахме толкова време във Вашингтон, и колко ми е тежко да съм толкова далече от нея, с разбито сърце. Моля се смъртта да ме спаси от този живот, изпълнен с болка. Всяка сутрин, когато се събуждам от тревожната си дрямка, непосилното задължение да преживея още един ден в такива мъчения ми се струва непостижимо. В отсъствието на моя любим животът ми е тегло и мисълта, че скоро може да бъда спасена от този свят, ме изпълва с върховно щастие. Всеки ден се питам дали някога ще си върна здравето и душевната сила. Но преди да ме изоставят напълно, има един въпрос, за който се налага да ви уведомя. След цялата скръб, която понесох, умът ми беше отхвърлил тази мисъл, но онази вечер, докато лежах в очакване да заспя, тя се върна отново. Две години след началото на първия си мандат моят съпруг получи съобщение от своя предшественик господин Бюканън — съобщение, което се предава от президент на президент още от дните на господин Вашингтон. Тези думи силно разтревожиха моя съпруг. Той ми довери, че му се иска никога да не беше получавал това съобщение. Говорихме за това още три пъти и всеки път той повтаряше все същото. Тревогата му по време на войната беше дълбока и нелечима. Винаги съм си мислела, че това се дължи на отговорността му като главнокомандващ, но веднъж той ми довери, че причината за нея е това съобщение. В дните, преди да го убият, когато войната вече беше спечелена и битката беше завършила, моят съпруг ми каза, че тези тревожни думи все още са на бял свят. Първата му мисъл била да ги унищожи, но наместо това ги изпратил далече на запад, при мормоните, като част от сделката, която сключил с техния водач. Мормоните спазили своята част от уговорката, както и той самият, така че беше ударил часът да си вземе обратно онова, което им беше изпратил. Той не знаеше какво ще прави с него, след като си го върне. Но моят съпруг така и не доживя да вземе това решение и съобщението не беше върнато. Помислих си, че може би ще искате да знаете това. Постъпете с тази информация така, както намерите за добре. За мен вече нищо няма значение.

Стефани вдигна поглед от листа.

— Мормоните все още разполагат с въпросната информация — каза Даниълс. — Още от хиляда осемстотин шейсет и трета, когато Линкълн сключил своята сделка с Бригъм Йънг.

— Едуин ми разказа за това.

— Бил доста умен ход от негова страна. Линкълн така и не приложил закона против многоженството, насочен срещу мормоните, а Йънг охранявал телеграфните и железопътните линии на запад. И не изпратил никой от своите хора да се сражава на страната на Юга.

— Това съобщение, което са си предавали първите президенти… То наистина съществува, така ли?

— Така излиза. В други секретни документи също се споменава за нещо подобно. Някакво съобщение, което само американските президенти могат да прочетат. Научих за него преди седем години. Беше споменато съвсем бегло, но недвусмислено. Джордж Вашингтон определено е оставил нещо, което в крайна сметка е стигнало до Линкълн. За съжаление, шестнайсетият президент бил убит, преди да има възможност на свой ред да го предаде на седемнайсетия. Така съобщението било забравено от всички. От всички освен от Мери Тод.

Стефани усещаше, че има и нещо друго.

— Какво не ми казваш?

Даниълс отвори папката, за да й подаде още един напечатан лист.

— Това е копие от бележката, включена в секретните документи, които могат да прочетат само президентите. Написана е от Джеймс Мадисън в края на втория му мандат през хиляда осемстотин и седемнайсета година. Явно е предназначена за неговия наследник — Джеймс Монро.

Колкото до съобщението, оставено от първия ни президент, аз самият, бидейки четвъртият поред на този достоен пост, добавям едно допълнение, което следва да се предава във времето по същия начин. Господин Вашингтон е присъствал онази събота вечер на великия конвент. Той е председателствал необикновеното заседание и знае от първа ръка всичко, което е произтекло там. Докато не заех този пост, аз не знаех какъв е бил резултатът от тази среща, ако изобщо е имало такъв. Достави ми радост да открия, че господин Вашингтон е взел необходимите мерки този резултат да бъде предаван от президент на президент. Не бях пропуснал нито един ден от конституционния конвент, нито повече от няколко минути от всеки час. Мястото ми беше точно срещу председателстващия делегат, а останалите бяха от дясната и от лявата ми страна. От тази завидна позиция аз чувах всяка една дума, прочетена от трибуната или произнесена от делегатите. Записките ми бяха мотивирани от искрено желание за пълнота и точност и те ще бъдат публикувани едва след моята смърт, за която се надявам да не настъпи още много години. Но нека всички по-сетнешни президенти да знаят, че тези записки не са пълни. Онова, което е нужно за пълното им разбиране, е скрито под летния ми кабинет. Ако някой следващ президент сметне за благоразумно да действа в съгласие с това, което господин Вашингтон е съхранил за поколенията, това съкровище ще му бъде от най-голяма полза.

Стефани се намръщи.

— След Мадисън сме имали много президенти. Не мислиш ли, че някой от тях е отишъл да провери за какво говори той?

— Тази бележка никога не е била прикрепена към нищо, нито е била предадена. Преди година се е появила сред личните документи на Мадисън, които се съхраняват в Конгресната библиотека. Нито един президент освен мен не я е виждал. За щастие, човекът, който я е открил, работи за мен.

Даниълс й подаде един ламиниран лист.

— Това е оригиналната бележка на Мадисън, написана на ръка от него самия. Забелязваш ли нещо?

Стефани се вгледа в дъното на листа. Два символа. IV.

— Римски цифри? — попита тя.

Даниълс сви рамене.

— Не знаем.

Президентът не беше общителен и жизнен, както обикновено. Нямаше го нито грубоватото му чувство за хумор, нито силния глас. Вместо това седеше вдървено на стола си, а лицето му беше застинало като маска. Дали не се страхуваше? Стефани никога не го беше виждала да се стресне от нещо.

— Точно преди Гражданската война Джеймс Бюканън заявил пред свидетели, че може да се окаже последният президент на Съединените щати. Никога не съм разбирал какво е искал да каже с това — до този момент.

— Бюканън е сгрешил. Югът загубил войната.

— Точно това е проблемът, Стефани. Бюканън е можел да се окаже прав. Но в този момент се появил Линкълн и блъфирал с две двойки, въпреки че всички останали държали много по-силни карти. И Линкълн спечелил. Само за да го гръмнат в главата. Но аз няма да съм последният президент на Съединените щати.

Стефани искаше да научи повече, затова реши да опита с по-безопасна тема на разговор.

— Какво е имал предвид Мадисън, когато е споменал за летния си кабинет?

— Намира се в Монпелие, родния му град във Вирджиния, където си е построил храм.

Стефани беше ходила два пъти там и беше виждала сградата с характерната й колонада. Мадисън беше обичал класическата римска архитектура и затова беше поръчал да му построят копие на Темпието, построен от Браманте в Рим. Беше на малка могила, обграден от многовековни кедри и борове, в градината до неговия дом.

— Мадисън обичал лукса — каза Даниълс. — Под храма си изкопал подземие, предназначено за охлаждане. Подовата настилка отгоре била от дърво, така че през лятото било по-хладно да се стои върху нея. Нещо като климатик. Сега дървената настилка я няма. На нейно място има бетонна плоча с капак по средата.

— И защо трябва да знам това?

— Мадисън наричал мястото летен кабинет. Искам да разбереш какво е скрил под него.

— Защо точно аз?

— Защото, благодарение на сенатор Роуан, ти си единствената, която може да го направи.