Стив Бери
Легендата за Линкълн (47)

46

Вашингтон, окръг Колумбия

Бележки от конвента

След като редовното заседание за деня приключи, след вечеря делегатите се събраха отново; за да продължат разискването по един отделен въпрос.

Доктор Франклин взе думата, за да признае: „В тази Конституция има някои неща, с които понастоящем не съм съгласен, но не мога да бъда сигурен, че никога няма да се съглася с тях. Живял съм достатъчно дълго, за да се срещна с много случаи, в които съм се почувствал задължен, в светлината на по-подробно осведомяване или по-задълбочен размисъл, да променя мнението си дори по такива важни въпроси, за които преди съм се смятал за прав, но се е оказало, че не съм. Следователно колкото повече остарявам, толкова повече съм склонен да се усъмня в собствената си преценка и да се отнеса с по-голямо уважение към преценката на другите. Повечето хора, както всъщност и повечето секти в областта на религията, смятат самите себе си за носители на цялата истина, а всички останали, които се различават от тях, за изпаднали в дълбоко заблуждение. Протестантът Стийл в свое обръщение към папата казва, че: «единствената разлика между нашите две Църкви по отношение на тяхната убеденост в собствената им доктрина е тази, че Римската църква се смята за непогрешима, а Англиканската църква смята, че винаги е права». Но макар че мнозина индивиди поддържат почти толкова високо мнение за собствената си непогрешимост, колкото и за тази на сектата си, малцина са го изразили толкова естествено, колкото една определена френска дама, която в спор със сестра си заявила: «Не знам защо става така, сестро, но никога не съм срещала друг човек освен себе си, който винаги да е прав». В светлината на тези сантименти, уважаеми господа, аз се съгласявам с тази Конституция с всичките й слабости, ако са такива: защото смятам, че се нуждаем от общо управление и че няма друга форма на управление освен тази, която е благословия за народа, ако се прилага както трябва, и освен това вярвам, че можем да очакваме това управление да се прилага както трябва в продължение на много години и че то ще се изроди в деспотизъм, както се е случило с други преди, единствено ако народът стигне дотам в падението си, че да се нуждае от деспотична власт, защото не е способен на нищо друго. Но освен това не забравям за предпазливостта, семената на която нашият най-скорошен конфликт пося у всички нас. Наистина се съмнявам, че какъвто и да е друг конвент, който можем да организираме, ще бъде в състояние да изработи по-добра Конституция. Защото, когато се съберат мнозина, за да се събере тяхната мъдрост, неизбежно се събират и техните предразсъдъци, местни интереси и себични убеждения. Как да се очаква от такъв конвент да произтече нещо съвършено? Затова е добре да обърнем внимание на тревогите на онези от нас, които се боят от вечен, непроменим и ненарушим съюз между щатите. Не бива да забравяме, че всяко нещо, на което е поставено начало, рано или късно стига до своя край“.

Господин Джери изрази своите възражения, които му дават основание да се въздържи от одобрение на Конституцията: „1. Продължителността на мандата и възможността за повторно избиране на Сената; 2. Правото на Камарата на представителите да не публикува докладите от заседанията си; 3. Властта на Конгреса да определя избирателните райони; 4. Неограничената власт на Конгреса да определя размера на собственото си възнаграждение; 5. Щатът Масачузетс няма дължимия дял представители, който му се полага; 6. Три пети от чернокожите следва да бъдат представени, все едно са свободни граждани; 7. По силата на властта на търговията могат да бъдат установявани монополи; 8. Вицепрезидентът да бъде председател на Сената“. Въпреки това той беше съгласен да направи компромис с всички изброени възражения, ако правата на гражданите не бъдат застрашавани от: „1. Общата власт на законодателството да приема всякакви закони, които намира за необходими и подходящи; 2. Да набира армии и средства в неограничени количества; 3. Да установи съюз, който не позволява оттегляне. Какво ще кажете всички вие, ако дойде момент, в който някой щат вече не желае да бъде част от този велик съюз?“.

Полковник Мейсън отбеляза, че всяко управление, което се обявява за вечно, представлява опасност, и заключи, че то ще завърши или с монархия, или с тиранична аристокрация. Той не беше сигурен кое от двете, но не се съмняваше, че ще бъде едно от двете. Тази Конституция е създадена без знанието или представата на народа. Не е правилно да се казва на народа така: „Вземете това или нищо друго; и го вземете за вечни времена“. Във вида, в който е Конституцията в момента, той не може нито да я подкрепи, нито да гласува от името на щата Вирджиния; и не може да се подпише под нещо, което не подкрепя.

Господин Рандолф възрази срещу неопределената и опасна власт, дадена от Конституцията на Конгреса, като изрази болката си, че се чувства длъжен да се разграничи от мнозинството на този конвент в самия край на неговите велики и важни усилия, и пламенното си желание да бъде взета някаква мярка, която да го освободи от тежестта на това неудобство. Неговите притеснения бяха споделени и от мнозина сред останалите присъстващи, които също смятат, че щатите може да отхвърлят този съюз, ако не им бъде предложена възможността да го напуснат по всяко време. Какво трябва да сторят, ако националната власт се превърне в тирания? Какво ще да й попречи, ако на Щатите не се разрешава да се оттеглят? Трябва да се приеме някаква мярка в този смисъл и ако предложението му бъде отхвърлено, по думите му щеше да бъде невъзможно за него да сложи името си под този инструмент. Той все още не може да заяви със сигурност дали ще му се противопостави впоследствие, но си запазва свободата да го стори в собствения си щат, ако окончателното му решение го изисква.

Господин Пинкни. „Тези декларации от толкова уважавани членове в самия край на това важно събрание придават особена тържественост на настоящия момент.“ Той също се притеснява от един план, който трябва да бъде приет в своята цялост, без промени, и който, веднъж възприет, ще задължава завинаги всеки щат да се придържа към своето решение. Беше направено предложение, че друг такъв конвент ще може да разреши евентуалните спорове. Но той описа в черни краски последствията от евентуалната възможност отделните щати да изразят възраженията и предложенията си за промени по въпроса за управлението на друго такова събиране. Според него от такъв експеримент няма да произтече нищо друго освен объркване и противопоставяне. Щатите никога няма да се съгласят по отношение на плановете си и представителите на един втори конвент, които ще дойдат на него, за да изразят несъгласието на своите избиратели, също няма как да постигнат съгласие. Конвентите са сериозно нещо и не бива да бъдат повтаряни. Той също има възражения към плана. Възраженията му са срещу жалката слабост и подчиненост на изпълнителната власт. Възраженията му са срещу правото на Конгреса да регулира търговията. Той не е съгласен с мълчанието по въпроса за продължителността на всеки възможен съюз. Пита се дали е възможно да съществува решение, което да избегне опасността от всеобщ хаос и прибягване до оръжие.

Непрестанното мърморене сред представителите на всички щати показва, че разсъждават сериозно върху въпроса, поставен от господин Пинкни. За да не бъде изгубена подкрепата на несъгласните членове, беше взето решение въпросът да бъде обсъден на неофициална среща, така че да има по-голям шанс да бъде задоволително разрешен.

Стефани слушаше всяка дума, прочетена от Кейти Бишъп. И през цялото време мислеше, че тя самата, Люк и президентът бяха първите хора от над двеста години насам, които чуваха това свидетелство.

— Това е невероятно — каза Кейти. — Аз съм чела записките на Мадисън. Част от дипломната ми работа беше върху тях. Там нямаше нищо подобно.

Стефани знаеше причината за това: самият Мадисън беше уточнил, че тези записки са допълнение към основния документ и са скрити, така че да може да ги прочете единствено президентът.

— Кажи ми нещо повече за тази идея за втори конвент — помоли Даниълс.

— Била широко обсъждана. Няколко от делегатите се тревожели, че насила ще изправят своите щати пред предложение от типа „всичко или нищо“. Не бива да забравяте, че те са били изпратени във Филаделфия единствено да ревизират Договора на Конфедерацията, а не да го отхвърлят и да започнат на чисто.

— И са смятали, че един втори конвент може да разреши този проблем? — попита Люк.

— Не да го разреши, а да смекчи последствията от него. Тяхната Конституция щяла да стане обществено достояние и всяка дума от нея да бъде подложена на обсъждане. Ако щатите откажели да я ратифицират, резервният план бил да свикат втори конвент, за да намерят компромисно разрешение на спорните точки.

Президентът се разсмя.

— Това е все едно да кажеш: „Нека Конгресът да се оправя с проблема“. По този начин получаваш петстотин трийсет и пет различни гледни точки. В крайна сметка ще се постигне компромис, но през хиляда седемстотин осемдесет и седма година държавата не е разполагала с толкова време. Светът е бил сурово място. Французите, испанците, англичаните — всички са искали да се провалим. Просто са изчаквали най-подходящия момент, за да ни се нахвърлят.

— Конвентът е трябвало да вземе ясно решение — съгласи се Кейти. — Делегатите са си давали сметка, че това ще бъде единственият им шанс. Не са можели да отлагат неопределено време и са го знаели. Чуйте това.

Господин Шърман предпочита вариант, при който на всеки щат се разрешава да напусне съюза по собствено желание. След като току-що е отхвърлил хомота на една насилствена тирания с цената на много пролята кръв, той не храни никакво желание да поставя началото на нова тиранична власт, от която няма спасение. Той се съмнява, че който и да е от щатите ще ратифицира този документ, ако не се разреши излизането от съюза.

Полковник Мейсън се съгласи с него и отбеляза, че тъй като щатите се намират в различно положение, би трябвало да се определи такова правило, което да ги направи възможно най-равнопоставени. Малките щати ще бъдат по-склонни да ратифицират Конституцията, ако им се позволи да излязат от съюза като мярка против евентуално потисничество от страна на по-големите. Тази възможност, дадена на отделните щати, ще действа и като мярка против националното правителство, която ще ограничава евентуалната му тирания, защото всеки щат ще има възможност да се оттегли, ако разногласията между този щат и националното правителство станат толкова важни и неразрешими, че да предизвикат раздяла между тях. В противен случай мнозинството щати щяха да бъдат в състояние да налагат каквото пожелаят върху малцинството.

Полковник Хамилтън настоя, че на масовите възгледи не бива да се отдава нито твърде много, нито твърде малко внимание. Мерките за ограничаване на влиянието на други клонове на властта ще се обезсмислят, ако съюзът между щатите се смята за вечен. Той отбеляза, че нито една империя не е устояла на времето. Нито египтяните, нито римляните, нито турците, нито персийците. Всички те са се провалили и това се дължи на прекомерна амбиция, разрастване, властолюбие, неравенство и разделение. Той изрази убеждението си, че щатите делегират на новото национално правителство единствено някои права, а не собствения си суверенитет. Всяко друго положение би представлявало зло, срещу което ще възразят всички щати.

— Те обсъждат възможността за излизане на щатите от съюза — обясни Кейти. — За това никога не се говори в контекста на конституционния конвент. Според всички източници, които съм чела, този въпрос изобщо не е поставян на открито обсъждане.

— Така е, но само защото Мадисън го е извадил от бележките си — отговори президентът. — И после е редактирал останалата част. Все пак е разполагал с петдесет и три години, за да ги поправя и да ги накара да звучат така, както желае. Ние нямаме никаква представа какво се е случило в действителност. Знаем само онова, което Мадисън е искал да знаем. И сега научаваме, че е скрил тази част.

— Значи отделянето може да се окаже законно? — попита Кейти.

— Ти ми кажи — отговори Даниълс.

— Записките, които четем, са от петнайсети септември хиляда седемстотин осемдесет и седма година. Конвентът вече е свършил. Финалното заседание било на седемнайсети септември, когато подписали Конституцията. Направили го в самия край — вероятно за да уталожат останалите страхове на някои делегати, че техните щати може да не ратифицират така предложената Конституция. За тези делегати щатите са били особено важни. Може би най-важните, повече от народа. Така са разсъждавали тогава. Този начин на мислене е бил променен едва през хиляда осемстотин шейсет и първа година от Линкълн.

— Виждам, че си чела обръщението на Линкълн при първото полагане на клетвата му — отбеляза Даниълс.

— Естествено. За Линкълн щатите никога не са суверенни. Според него те са създадени от Континенталния Конгрес, а не от народа. И са безсмислени. Линкълн вярва, че след като веднъж е сключен конституционен договор между отделните щати, той не може да бъде отменен.

— А дали е прав?

— Ако питаме Джеферсън и Мадисън, не.

Стефани се усмихна. Младата дама със сигурност познаваше историята.

— Според тяхната теория щатите съществували много преди хиляда седемстотин осемдесет и седма година и Континенталният Конгрес няма нищо общо с тях. И, между другото, те са съвсем прави. Конституцията очевидно е договор между суверенни щати. Всеки от тях с акта на ратифицирането й делегира определени права на федералното правителство, което да ги прилага от името на щатите. Останалите права се запазват за народа и за щатите. Деветата и Десетата поправка са съвсем ясни по този въпрос. От тази гледна точка отделянето е не просто законно, а свещено право.

Президентът посочи към дневника.

— И какво казват основателите на държавата по този въпрос?

Господин Л. Мартин изтъкна, че общото правителство следва да бъде излъчено в името на щатите, а не на отделните граждани. Според него ще бъде напразно да се предлага план, който противоречи на управниците на щатите, чието влияние над хората със сигурност ще ги спре да го приемат.

Този довод беше изказан с голямо красноречие и осезаема ярост, която споделяха и други.

Господин Уилямсън смяташе, че ако политическата истина може да бъде основана на една математическа демонстрация, тя е следната: ако щатите са еднакво суверенни сега, те трябва да останат еднакво суверенни и в бъдеще.

Господин Шърман. „Въпросът не е кои права принадлежат на хората по природа; въпросът е как да бъдат възможно най-равностойно и ефективно запазени в обществото. И ако някои дават повече от други, за да се постигне тази цел, няма място за оплаквания. Да се постъпи иначе, като се изисква равностойна саможертва от всички, ще означава да се създаде опасност за правата на някои и да се пожертва целта в името на средствата. Богатият, който влиза в обществото заедно с бедния, отдава повече от бедния, но с равностоен глас той е равностойно запазен. Ако той, богатият, имаше повече гласове от бедния в съответствие с по-големия си залог, правата на бедния веднага щяха да бъдат застрашени. Това съображение беше водещо при съставянето на Договора за Конфедерацията и то следва да остане водещо и сега. Най-добрата защита срещу тиранията е правото да се избяга от нея. Не бива да има нужда от нова революция. Не бива да се пролива повече кръв. Ако някой щат вече не желае да бъде част от този съюз, той би трябвало да е свободен да се оттегли от него.“

Полковник Мейсън отбелязва следното: ако всички щати са наясно, че новият съюз може да се развали толкова лесно, това може да бъде и добро, и лошо. Както и в брака, за да успее политическият съюз, той трябва да съдържа елемент на постоянство, иначе една от страните в него може да предпочете да се оттегли, вместо да е готова на усърдие и компромиси. Той е съгласен, че всеки щат трябва да има право да се оттегли, но това право трябва да се ограничава от ясното съзнание за тежката работа, свършена през последните няколко месеца, и съставения велик план. Така шансовете за успех следва да бъдат равни или по-големи от шансовете за провал.

Господин Мадисън предложи решение. Документ, подписан от всички, подкрепящи новата Конституция, който осигурява на щатите вечното право да се оттеглят от съюза. Той настоя този документ да бъде подписан отделно, защото, ако в Конституцията изрично бъде включен такъв постулат, ратификацията й ще бъде по-малко вероятна. Защото какъв ще е смисълът да се създава съюз, ако може да се разпадне толкова лесно. И още, след като вече е създаден, ако щатите знаят, че могат да се оттеглят толкова лесно, силата на всеки подобен съюз би била твърде крехка. Вместо това следва да се подпише отделно съглашение, в което да бъде изразена ясната воля на всички делегати, че всеки щат остава суверенен във всяко едно отношение. Документът трябва да бъде даден на генерал Вашингтон, за да го пази и използва както намери за добре. Желанието е съществуването на този документ да не се разкрива на обществото, освен ако не е необходимо за осигуряването на ратификация от някой щат или, по-късно, за узаконяването на оттеглянето на някой щат от съюза. Като цяло той изрази желание всеки член на конвента, който продължава да има възражения, да стори като него и в този случай да се усъмни донякъде в собствената си непогрешимост, за да подпише този документ с името си.

Господин Мадисън след това предложи документът да бъде съставен, подписан и оформен по подходящ начин, а именно „Приет на конвента с единодушното съгласие на всички присъстващи щати на 15 септември — за свидетелство на което поставяме тук имената и подписите си“.