Стив Бери
Легендата за Линкълн (27)

26

Солт Лейк Сити

9:00 ч.

Роуан влезе в хотел „Монако“ в самия център на града, на две пресечки южно от площад „Темпъл“. Солт Лейк Сити беше проектиран и построен така, че основните улици в града се кръстосваха под прав ъгъл и всички водеха началото си от централния площад. Бригъм Йънг беше постановил всяка улица да бъде достатъчно широка, за да позволи на конска каруца да направи обратен завой, „без да се прибягва до ругатни“. Неговият план се следваше и до днес и беше приложен в множество населени места, построени по-късно.

Хотел „Юта“, който беше собственост на Църквата и се намираше близо до централния площад, едно време беше известен като най-добрия хотел в града. Но беше затворен през 1987 г., а сградата беше преустроена в административен център на Църквата. Сега първото място се заемаше от хотел „Монако“ — разположен в сграда, която преди беше служила за банка и си оставаше една от забележителностите на града. Роуан беше предложил този хотел на мъжете, които в момента бяха настанени на последния етаж, в апартамент „Маджестик“ — наречен така заради величествената гледка към центъра на града и стръмните склонове на планините Уасач и Оукър от другата страна на долината на Голямото солено езеро.

В апартамента го очакваха трима мъже. Неговият оперативен екип. Бяха събрани преди повече от три години и бяха готови за предстоящата битка.

Той влезе и се ръкува с всички. Събирането беше запланувано още преди няколко седмици, но след откриването на каруците и разкритията от дървената кутия разговорът беше станал още по-наложителен.

И тримата бяха опитни адвокати. Двама от тях бяха управляващи партньори в големи правни кантори — едната в Ню Йорк, другата в Далас. Третият беше преподавател по право в Юридическия факултет на Колумбийския университет. И тримата бяха водили и печелили дела във Върховния съд на САЩ. Бяха уважавани, блестящи професионалисти и услугите им струваха скъпо. Роуан ги беше избрал един по един, след като се беше уверил, че всички споделяха едни и същи политически убеждения.

В апартамента имаше сребърна количка със сокове, плодове и кроасани. Всеки напълни чинията си, после и четиримата се настаниха около масата от орехово дърво, която заемаше почетно място в един ъгъл. Далече под тях по улиците на Солт Лейк Сити пулсираше сутрешното движение. Непрекъсната броеница от фарове в далечината очертаваше магистрала 15, която пресичаше щата от север на юг.

— Кажете ми какво е положението в страната — започна Роуан.

— Имаме способни хора на място във всеки щат, готови за действие — отговори единият от адвокатите. — Ще имаме полза от тях, когато дойде моментът. Всички са различни специалисти — връзки с обществеността, право, държавно управление, академични сфери. Всичко, което ни трябва.

— Секретност?

— Засега нямаме проблеми в това отношение, но продължаваме да се скъпим на информация и да сме щедри с парите.

— Къде ще бъде основният тласък?

— В Тексас, Хаваи, Аляска, Върмонт и Монтана, както се уговорихме. Настроенията са най-ясни в тези щати. Проучванията показват, че населението няма да се противопостави. Така че сме готови със законодателни мерки, които можем да приложим във всеки един момент.

Това щеше да придаде на движението национален размах, макар че щатът Юта щеше да си остане начело.

— Видяхте ли петицията от Тексас? — попита го другият адвокат.

Роуан кимна. Петицията беше отпреди две седмици. Повече от 125 000 души се бяха подписали, че вече не желаят да бъдат част от Съединените щати.

— Не сме подкрепяли движението, но не сме се опитвали и да му попречим. Началото на петицията беше поставено от една периферна организация. Погледнете въведението.

Роуан взе предложения му таблет и погледна текста на дисплея.

При положение че щатът Тексас поддържа балансиран бюджет и представлява петнайсетата по големина икономика в света, са налице практически основания за оттеглянето на Тексас от Съединените щати, за да се съхрани жизненият стандарт на жителите му и да се защитят техните права и свободи в съответствие с изначалните идеи и убеждения на основателите на нашата държава, които вече не се отразяват от федералното правителство.

Формулировката му харесваше, но не и коментарите на авторите на петицията пред представители на пресата. Бяха твърде радикални. Твърде фанатични. Някои от нещата, които казваха, звучаха абсурдно. Но петицията все пак беше постигнала нещо — беше привлякла общественото внимание към проблема и новинарските канали с наслаждение го предъвкваха от няколко дни насам.

— В щатите Джорджия, Флорида, Алабама и Тенеси вече е започнало събирането на подписи под подобни петиции. Но никъде дори не се доближават до тези сто двайсет и пет хиляди от Тексас. По-скоро са рекламен трик, но в никакъв случай не ни пречат.

Роуан остави таблета на масата.

— Трябва да изнесем този проблем от южните щати.

— Знаем това — съгласи се единият от адвокатите. — Според едно наскорошно национално проучване на „Зогби“ осемнайсет процента от жителите на САЩ подкрепят излизането на своя щат от съюза. Друго проучване на „Хъфингтън Поуст“ показва, че според двайсет и девет процента от хората, на щата трябва да се позволи да се отцепи, ако мнозинството от жителите му искат това. Но има нещо по-интересно. В същото проучване трийсет и три процента от респондентите все още не са решили каква е позицията им по този въпрос.

Което означаваше, че потенциално близо шейсет и два процента от жителите на САЩ са склонни да подкрепят отделянето на своя щат.

Не беше толкова голяма изненада.

— Точно затова трябва да сменим тона — каза Роуан. — За щастие, ако ми позволите да цитирам Джон Пол Джоунс, „ние все още не сме влезли в битката“. Как сме от юридическа гледна точка?

— Накарах моите студенти да разработят този въпрос като хипотетично упражнение по правна логика — отговори университетският преподавател. — Всички те са интелигентни хора и разработиха солидна теза.

Роуан заслуша обяснението на професора.

Декларацията за независимост съдържаше ясното твърдение, че „когато една форма на управление стане гибелна за тези цели, право на народа е да я промени или отмени и да учреди ново управление, като постави в основите му такива принципи, каквито той смята най-полезни за своята сигурност и щастие“.

А по-нататък в Декларацията недвусмислено се казваше, че „когато дълга поредица от злоупотреби и посегателства, преследваща все една и съща цел, разкрива замисъла хората да бъдат поробени под един абсолютен деспотизъм, тяхно право и задължение е да съборят това управление и да намерят нови пазители на своята сигурност и бъдеще“.

Всяка една от първоначалните тринайсет колонии беше обявила собствената си независимост от Великобритания. След войната Англия беше признала всеки един щат за суверенен. Впоследствие щатите бяха съставили Договора за Конфедерацията с идеята за вечен съюз и бяха назначили федерално правителство, което да изразява общите им интереси. Но през 1787 г. щатите бяха напуснали този вечен съюз и бяха приели нова Конституция. В тази нова Конституция никъде не присъстваха думите „вечен съюз“ и нито един щат не се беше съгласявал на такова условие, когато я беше ратифицирал. Нещо повече — щатите Вирджиния, Роуд Айланд и Ню Йорк специално си бяха запазили правото да се отцепят, когато бяха ратифицирали Конституцията, и останалите щати не бяха възразили.

Роуан беше доста доволен от чутото.

След Гражданската война всеки призив за отцепване беше заглушаван с припомнянето на факта, че Югът беше загубил войната и през 1869 г. Върховният съд на Съединените щати беше постановил, че това действие противоречи на Конституцията.

Професорът извади един подвързан том, дебел около шест сантиметра.

— Това е техният анализ на всяко съдебно решение в страната, което се отнася до проблема за отцепването. Става дума най-вече за федерални дела от средата на деветнайсети век, но има и няколко решения на щатски съдилища. Всички поддържат тезата, че самата концепция за отделяне от Съединените щати е незаконна.

Роуан го зачака да продължи, за да чуе онова, което му трябваше.

— Но почти всички тези решения се базират на прецедента от делото „Тексас срещу Уайт“ — добави професорът. — Ако не се брои това дело, прецедент не съществува. Озоваваме се в девствена територия. Специално ги накарах да анализират този аспект с особено внимание. Заключението им не подлежи на съмнение.

Той остави подвързания том на масата пред себе си.

— Всичко се опира на това дело като къщичка от карти. Ако се премахне то, цялата конструкция ще се срине.

Роуан разбираше, че неговият сподвижник говори за юридическия прецедент, но същата метафора беше приложима и за съюза на петдесетте американски щата.

Отделянето беше въпрос, по който Роуан разсъждаваше отдавна — още откакто беше решил, че федералното управление е безвъзвратно увредено. Федералното правителство беше станало твърде голямо, твърде арогантно и твърде глупаво. Основателите на държавата бяха водили дълга и кървава война срещу централната власт — на Англия и краля — точно за да не бъдат управлявани от авторитарни институции. През 1787 г. е било очевидно, че нито един щат не може да бъде принуден нито да се присъедини, нито да остане в съюза. И двете решения са били прерогатив единствено на населението на съответния щат. Нещо повече — формулираното точно по този начин предложение на федералното правителство да се позволи да възпрепятства отцепването на щатите е било отхвърлено от делегатите на конвента.

В такъв случай кога беше възприета тезата за вечния съюз?

Роуан знаеше точно кога. По времето на Линкълн. И само една шепа историци бяха схванали истината, че Линкълн не беше водил Гражданската война, за да съхрани един неделим съюз, а за да го създаде — като беше въвел и идеята, че този съюз по някакъв начин е вечен.

Линкълн беше сгрешил.

Декларацията за независимостта беше акт на отцепване, изпълнен в пряко противоречие с британските закони. Ратификацията на новата Конституция на свой ред беше отцепване от Договора за Конфедерацията, макар че точно той — в първоначалната си форма замислен и одобрен през 1781 г. — изрично твърдеше, че „съюзът ще бъде вечен“.

Отговорът на въпроса беше кристално ясен. Щатите никога не бяха губили правото си да се отцепят. И историята подкрепяше това убеждение.

Съюзът на съветските социалистически републики се беше разпаднал през 1991 г., след като петнайсет от републиките се бяха отделили от него. Щатът Мейн се беше появил на картата, след като се беше отцепил от щата Масачузетс. Същото се беше случило, когато Тенеси се беше откъснал от Северна Каролина, а Западна Вирджиния се беше отцепила от Кентъки и Вирджиния. През 1863 г. Линкълн беше създал Западна Вирджиния без съгласието на жителите й. Международното право постановяваше, че суверенитетът не се отстъпва по подразбиране, а единствено изрично — така че мълчанието на Конституцията по въпроса за отцепването беше особено важно. Десетата поправка гласеше, че „правата, които настоящата Конституция не делегира на Съединените щати, нито отнема на щатите, се запазват за съответните щати или за народа“.

А никъде в Конституцията на щатите не се забраняваше да се отцепват.

— Настоящата ни позиция ми харесва — каза Роуан. — Свършили сте страхотна работа. Но не спирайте да се готвите.

— Движат ли се нещата от вашата страна? — попита го един от адвокатите.

Роуан знаеше какво им беше обещал. Най-важната съставка.

— С всеки изминал ден сме все по-близо до целта — отговори той. — Може да се случи във всеки един момент. От тук се връщам направо във Вашингтон, за да проверя една нова следа, която може да се окаже много важна.

Роуан усети прилив на въодушевление.

Щеше да избухне нова гражданска война. Но не като през 1861 г.

Този път на бойното поле нямаше да има армии. Нямаше да бъдат погубени стотици хиляди човешки животи. Всъщност изобщо нямаше да се пролива кръв. Единствените оръжия щяха да бъдат думите и парите.

И думите, които му трябваха, сякаш започваха да се събират. Може би във Вашингтон го очакваше последното парче от мозайката. Колкото до парите, той имаше достъп до големи количества. А скоро може би дори щеше да разполага с цялата Църква на Исус Христос на светиите от последните дни — с нейните милиарди.

Само Чарлс Р. Сноу да проявеше добрината да си замине, за да се срещне с Небесния отец. Всичко се подреждаше както трябва.

Роуан стана от масата и се обърна към сподвижниците си като генерал към своите полковници.

— Не забравяйте само едно нещо, господа. За разлика от първия опит за отделяне и провала на Конфедерацията ние ще спечелим нашата война.