Стив Бери
Легендата за Линкълн (2)

1

Недалече от брега на Дания

Сряда, 8 октомври, 19:40 ч.

Един поглед беше достатъчен на Котън Малоун, за да разбере, че го очакват неприятности.

Проливът Йорезунд, който разделяше северния датски остров Зееланд от южната шведска провинция Скания, обикновено един от най-натоварените морски пътища в света, днес беше почти пуст. Виждаха се само два плавателни съда, които пореха сиво-синята вода — неговият и другият, който бързо скъсяваше дистанцията между двата.

Малоун беше забелязал моторницата още на излизане от дока в Ландскрона, от шведската страна на пролива. Беше шестметрова, с два вградени двигателя, боядисана в червено и бяло. Неговата собствена лодка, взета под наем от пристанището в Копенхаген, беше четириметрова, само с един външен двигател. Моторът ръмжеше, докато се бореше със средно високите вълни, небето беше ясно, а в хладния вечерен въздух не се усещаше вятър — чудесно есенно време като за скандинавските страни.

Три часа по-рано Малоун все още беше на работа в книжарницата си на площад „Хьобро“. Възнамеряваше да вечеря в „Кафе Норден“, както правеше почти всеки ден, но едно обаждане от Стефани Нел, бившата му шефка от Министерството на правосъдието, беше променило всичко.

— Имам нужда от една услуга — каза му тя. — Нямаше да се обърна към теб, ако не беше извънреден случай. Става дума за един човек, казва се Бари Кърк. Къса черна коса, остър нос. Трябва да отидеш да го вземеш.

Малоун долови напрежението в гласа й.

— Вече съм изпратила един агент, но той е бил задържан. Не знам кога ще успее да пристигне, а Кърк трябва да бъде открит. Незабавно.

— Предполагам, че няма да ми кажеш защо.

— Не мога да ти кажа. Но ти си най-близо до него. Той се намира от другата страна на пролива, в Швеция, и чака някой да отиде да го прибере.

— Звучи ми така, сякаш има проблем.

— Един от агентите ми е изчезнал.

Малоун мразеше да чува тези думи.

— Кърк може би знае къде е той, така че е важно бързо да го приберем. Надявам се, че сме изпреварили евентуалните усложнения. Просто го докарай в твоята книжарница и го задръж там, докато моят човек дойде да го вземе.

— Ще се погрижа.

— Още нещо, Котън. Вземи си пистолета.

Малоун веднага се беше качил до апартамента си на четвъртия етаж над книжарницата и беше извадил изпод леглото раницата, в която винаги държеше документи за самоличност, пари, телефон и служебната си берета. Беше я използвал в отряд „Магелан“ и Стефани му беше разрешила да я задържи, след като се пенсионира.

В момента пистолетът беше отзад на кръста му, под якето.

— Приближават ни — обади се Бари Кърк.

Все едно и сам не виждаше това. Два мотора винаги са по-добри от един.

Малоун здраво държеше щурвала, а двигателят работеше почти на пълна мощност. Той реши да го усили докрай и носът на моторницата подскочи нагоре, докато набираха скорост. Малоун хвърли поглед през рамо. В другата лодка имаше двама мъже — единият я управляваше, а другият стоеше прав с пистолет в ръце.

Ставаше все по-хубаво и по-хубаво.

Още не бяха стигнали и до средата на пролива. Бяха от шведската страна и се движеха по диагонал на югозапад към Копенхаген. Малоун можеше да отиде и с кола, по моста „Йорезунд“ между Дания и Швеция, но това щеше да го забави с цял час. По вода щеше да стигне по-бързо, а според Стефани нямаше време за губене, така че той взе моторница под наем както обикновено. Беше много по-евтино да използва лодка под наем, вместо да я притежава — особено като се има предвид колко рядко излизаше в морето.

— Какво смяташ да правиш?

Глупав въпрос. Кърк определено го дразнеше. Малоун го беше забелязал, докато кръстосваше напред-назад по кея, точно където му беше казала Стефани. Очевидно нямаше търпение да се махне от там. Бяха им дали парола, за да са и двамата сигурни, че са открили правилния човек. Думата за него беше „Джоузеф“. За Кърк беше „Морони“.

Необичаен избор.

— Познаваш ли тези хора? — попита Малоун.

— Те искат да ме убият.

Малоун държеше курс към Дания, така че корпусът на моторницата пореше вълните с разтърсващи подскоци и хвърляше водна пяна след тях.

— И защо искат да те убият? — извика той, за да надвие шума от двигателя.

— А кой по-точно си ти?

Малоун хвърли бърз поглед към Кърк.

— Човекът, който ще спаси нещастния ти задник.

Другата лодка вече беше на по-малко от трийсет метра разстояние.

Малоун огледа хоризонта във всички посоки, но не видя други плавателни съдове. Падаше здрач и синьото небе потъмняваше в сиво.

А после се чу изстрел. И още един. Той рязко се обърна. Мъжът от моторницата, която ги преследваше, беше открил огън срещу тях.

— Наведи се! — извика той на Кърк.

Самият той също се наведе, без да се отклонява от курса и да намалява скоростта.

Последваха още два изстрела. Единият улучи фибростъклото от лявата му страна. Другата моторница вече беше на петнайсет метра. Малоун реши да стресне преследвачите си. Протегна се, извади оръжието си и стреля в тяхната посока. Другата моторница рязко зави надясно.

Бяха на почти два километра разстояние от датския бряг, приблизително в средата на пролива Йорезунд. Втората моторница беше описала дъга и вече ги доближаваше отдясно по курс, който щеше да пресече техния. Малоун забеляза, че мъжът беше сменил пистолета си с автоматична карабина с къса цев.

Не му оставаше друг избор. Той промени курса, така че да се движи право към тях. Беше време да провери колко струват. Във въздуха отекна залп. Малоун се хвърли на палубата, но продължи да държи щурвала с едната си ръка. Над главата му запищяха куршуми. Няколко се забиха в корпуса. Той рискува да надникне през борда. Другата лодка беше завила наляво и отново описваше дъга, като се подготвяше да ги атакува откъм кърмата, където отворената палуба на моторницата не предлагаше никакво прикритие.

Той реши, че директният подход ще бъде най-подходящ. Трябваше да прецени времето до секунда.

Продължи да кара право напред с почти максимална скорост. Носът на другата моторница все още сочеше към него.

— Залегни! — повтори той на Кърк.

Нямаше никакви притеснения, че нареждането му ще бъде изпълнено. Кърк се притискаше към палубата, под нивото на борда. Малоун продължаваше да стиска пистолета. Другата моторница скъсяваше дистанцията между тях. При това бързо.

Петдесет метра. Четирийсет. Трийсет.

Малоун рязко дръпна дросела, за да намали мощността на двигателя докрай. Носът на моторницата потъна във водата. Продължиха да се плъзгат по инерция още няколко метра, после спряха. Другата лодка продължаваше да се приближава към тях. По успоредна линия.

Мъжът с карабината се прицели.

Преди да успее да открие огън, Малоун го застреля в гърдите. Другата моторница прелетя покрай тях. Той отново натисна дросела и двигателят изрева.

Малоун погледна към другата лодка и видя как вторият мъж се протяга надолу, за да вземе карабината. Моторницата описа широка дъга, за да се върне и да ги пресрещне отново. Неговият финт беше проработил веднъж.

Нямаше да свърши работа втори път.

Между тях и брега на Дания все още имаше почти километър и половина открито водно пространство, а той не можеше да избяга от другата моторница. Бе успял да надхитри противника, но докога щеше да продължава това? Налагаше се да влезе в открита схватка.

Той се взря пред себе си, за да се ориентира. Намираха се на осем километра от покрайнините на Копенхаген, недалече от мястото, където едно време живееше старият му приятел Хенрик Торвалдсен.

— Я виж — извика Кърк зад гърба му.

Малоун се обърна. Другата моторница беше на стотина метра от тях и ги доближаваше. Но от все по-притъмняващото небе на запад се спускаше едномоторна чесна. Характерният триъгълен колесник, който се носеше на не повече от два метра над водната повърхност, профуча над нея и колелата му едва не смазаха водача, който се сниши и явно изпусна щурвала от ръцете си, защото лодката рязко се люшна наляво.

Малоун използва момента, за да се отправи към нападателя си.

Самолетът зави нагоре, набра височина и описа дъга, за да подходи за втора атака. Малоун се запита дали пилотът си даваше сметка, че всеки момент към небето ще бъде насочена автоматична карабина. Караше право към източника на всички неприятности — толкова бързо, колкото му позволяваше двигателят. Другата моторница вече беше напълно спряла във водата, а вниманието на човека в нея беше изцяло посветено на самолета.

Точно това позволи на Малоун да го доближи.

Беше благодарен за отвличането на вниманието, но помощта от пилота всеки момент щеше да доведе до катастрофа. Малоун видя как дулото на карабината се насочва към самолета.

— Ела тук! — изкрещя на Кърк той.

Мъжът не помръдна от мястото си.

— Не ме карай да идвам аз!

Кърк се изправи.

— Задръж щурвала. Карай по права линия.

— Аз ли? Какво?

— Просто го направи.

Кърк сграбчи щурвала.

Малоун пристъпи към кърмата, застана по-стабилно и се прицели с пистолета си.

Самолетът се приближаваше. Мъжът вече беше готов да стреля с карабината си. Малоун знаеше, че ще има ограничен брой възможности за това от люлеещата се палуба. В този момент другият мъж изведнъж осъзна, че моторницата го доближава едновременно със самолета.

И двете представляваха заплаха. Какво трябваше да направи?

Малоун стреля два пъти поред. Но не улучи. Третият изстрел попадна право в другата лодка. Мъжът се обърна надясно, като явно реши, че от там идва по-голямата заплаха. Четвъртият изстрел на Малоун попадна в гърдите му и го запрати през борда във водата.

Самолетът с рев прелетя над тях, така че колесникът му беше съвсем близо. И двамата с Кърк се снишиха. Малоун сграбчи щурвала и намали мощността, за да се обърне към противника. Доближиха другата моторница откъм кърмата. Малоун беше готов да стреля. Във водата имаше един труп, а на палубата лежеше друг. В моторницата нямаше никой друг.

— Доста проблеми създаваш — подхвърли той на Кърк.

Отново се беше възцарила тишина, нарушавана единствено от гърленото ръмжене на двигателя, който работеше на празен ход. Вълните се удряха в бордовете. Малоун трябваше да се обърне към някой от местните власти. Шведите? Или датчаните? Но след като бяха замесени Стефани и отряд „Магелан“, съвместното разследване не беше вариант. Тя ненавиждаше да работи с местните.

Той се загледа в тъмното небе и видя как чесната, която се беше върнала на няколкостотин метра височина, минава точно над тях. И от нея скача някой.

Отвори се парашут и човекът, който се спускаше с него, го насочи в стегната спирала. Малоун имаше няколко парашутни скока зад гърба си и осъзна, че този парашутист знаеше какво прави — последният завой го насочи право към тях, а краката му пронизаха водната повърхност на по-малко от петдесет метра разстояние. Малоун бавно доближи моторницата до него.

Мъжът, който се издърпа през борда при тях, беше почти на трийсет. Русата му коса сякаш беше остригана с косачка, а не подстригана с ножица, а откритото му лице беше гладко избръснато и на него грееше топла широка усмивка. Носеше тъмна риза с къси ръкави и джинси, прилепнали към добре сложено тяло.

— Водата е студена — отбеляза младежът. — Много благодаря, че ме изчакахте. Извинявам се, че се забавих.

Малоун посочи отдалечаващия се самолет, който продължаваше да лети на изток.

— Има ли някой на борда?

— Не. Оставих го на автопилот. Няма много гориво. След няколко минути ще падне в Балтийско море.

— Сериозно разхищение.

Младият мъж сви рамене.

— На онзи тип, от когото го откраднах, няма да му липсва.

— А ти кой си?

— О, извинявайте. Понякога съм страшно невъзпитан.

Той протегна мократа си ръка.

— Казвам се Люк Даниълс. Отряд „Магелан“.