Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lincoln Myth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Легендата за Линкълн

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-357-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5530

История

  1. — Добавяне

40

Монпелие, щата Вирджиния

Петък, 10 октомври, 1:00 ч.

Люк се беше върнал в Монпелие. Вечерята му с Кейти беше продължила три часа. Тя го беше завела в едно уютно заведение до шосето на север от града, където си бяха поръчали бира и пържено пиле, впрочем съвсем не лошо. Беше готина мацка и Люк съжаляваше, че не може да остане с нея през цялата нощ. Момичето явно харесваше военни. Всеки беше отишъл до заведението със собствената си кола и тя се беше прибрала сама, а той се беше отправил обратно към имението. Е, поне телефонният й номер и адресът на електронната й поща бяха в джоба му.

Беше прекарал още три часа в своя мустанг, паркиран сред дърветата встрани от шосето зад основната сграда. Храмът беше на няколкостотин метра оттам. Навсякъде беше тъмно, с изключение на няколко светлини по фасадата, които се виждаха между дърветата. Не се бяха появявали никакви патрули или охранители. Всичко беше спокойно.

Люк беше разгледал снимки на храма в апартамента си и огледът на място по-рано само беше потвърдил заключенията му. Беше си донесъл петнайсет метра здраво конопено въже, фенерче, ръкавици и лост. Всичко, от което можеше да има нужда един предприемчив крадец, за да влезе с взлом.

Люк излезе от колата и взе нещата си от багажника, като внимаваше да го затвори тихо.

Отне му десет минути да прекоси гората. Небето беше покрито с облаци и не се виждаха нито луната, нито звездите. Пред него се появиха тъмните очертания на храма и той се изкачи по склона. Сухата трева пращеше под краката му. В тази гора беше доста тихо — за разлика от Тенеси, където по цяла нощ се чуваха щурци и жаби. Понякога му липсваше родният край. След смъртта на баща му нищо не беше същото. Решението да се запише в армията се бе оказало правилно. Беше видял света и в същото време беше пораснал. И сега беше агент в специалния отряд на Министерството на правосъдието на САЩ. Майка му беше казала, че се гордее с новата му работа, както и братята му. Люк не беше завършил колеж и нямаше нито професионална квалификация, нито пациенти, клиенти или студенти. И въпреки това беше успял да постигне нещо в живота си — и то какво.

Той остави въжето и фенерчето. После се зае да изрони с лоста мазилката по ръба на централната шахта. Тя се поддаде с минимално усилие и той бързо успя да подпъхне плоския край на лоста под ръба. След като натисна няколко пъти, единият край на капака се повдигна. Люк приложи още малко сила и откри достатъчно голям отвор, през който да се провре.

Той остави квадратното парче бетон до входа и завърза въжето за една от колоните. Дръпна го, за да се увери, че ще го издържи. После хвърли останалата част от въжето в дупката.

Огледа се за последен път. Наоколо все още беше тихо.

Люк протегна ръката, в която стискаше фенерчето. Червената светлина разсея мрака отдолу и той различи тухлените стени и пода на десетина метра под себе си, също застлан с тухли. Както и предполагаше, през първите три метра от спускането щеше да разчита само на въжето, докато успее да се отклони достатъчно от вертикала, за да се подпре с крака на стената. След това щеше да продължи по-лесно. Същото щеше да се случи и при изкачването обратно. Слава богу, мускулите му бяха в страхотна форма. Нито спускането, нито изкачването щяха да представляват проблем за него.

Люк изключи фенерчето и го прибра в джоба на джинсите си. После си сложи кожените ръкавици и започна да се спуска.

Чудеше се колко усилия им беше струвало да изкопаят тази дупка преди двеста години, когато бяха разполагали единствено с кирки и лопати. Разбира се, Мадисън беше притежавал роби — около сто според сведенията от обиколката на Кейти. Значи трудът не бе представлявал проблем. И все пак усилието да се направи толкова широка и дълбока яма си беше впечатляващо.

Люк опря крака в стената и продължи уверено надолу. И докато слизаше, се опита да си представи как беше изглеждало това място едно време. През зимата вътре се складирало голямо количество лед. Езерото, което беше видял преди зад къщата, сигурно бе замръзвало всяка година. Тогава робите изрязвали блокове лед от него, завличали ги до ямата и ги опаковали в слама за изолация. Складирали толкова много лед, че да не се разтопи чак до следващата зима, когато процесът бил повтарян отначало. По-рано беше прочел на сайта на Монпелие, че сладоледът бил един от любимите деликатеси на Мадисън. Жена му Доли дори се смятала за една от най-запалените почитателки на сладоледа в Съединените щати, след като го сервирала на празненството по случай втория мандат на съпруга си.

Люк отново светна фенерчето и огледа вътрешността на подземието. Червеният лъч не стигаше далече и всичко си оставаше потънало в сиви сенки, така че той рискува да светне бялата светлина. Беше му трудно да определи колко тухли го заобикаляха. Със сигурност бяха хиляди, обезцветени от времето, потънали в жълт мъх, който беше изпълнил цепнатините между тях. След толкова много време в тази шуплива почва нямаше как да е иначе. Въпреки това стените бяха сравнително чисти. Със сигурност беше помогнал и фактът, че подземието беше запечатано.

Лъчът на фенерчето му улови нещо. Той го завъртя обратно и се взря в тухлената стена. Надписът беше едва забележим. Но го имаше.

Люк пристъпи по-близо и вдигна очи в полумрака.

— Това са цифри, мамка му — прошепна той на себе си.

XIII.

Люк се зае внимателно да оглежда стените с фенерчето си.

Появиха се още латински букви, издълбани в тухлите.

XIX. LXX. LIX. XCIX.

Люк не беше учил латински. Но със сигурност можеше да различи римските цифри. Беше ги научил покрай финалите на първенството по американски футбол. Така и не беше разбрал защо Националната футболна асоциация изписваше поредните номера на финалите с римски цифри. Може би за по-престижно?

Люк продължи да се оглежда и забеляза, че символите се повтаряха. Бързо преброи пет комбинации LXX по стените наоколо. И осем пъти XV. Спомни си това, което му беше показала Стефани от бележката на Мадисън. На дъното й беше надраскано IV. Той отново завъртя лъча на фенерчето по цилиндричните стени около себе си.

И го откри.

IV.

Беше почти до тавана, на около два метра от отвора.

Люк реши да провери дали догадката му беше вярна. Отново огледа всичко, но не видя нито едно друго IV.

Това му стигаше.

За да продължи проучването, щеше да има нужда от лоста. Но той беше останал горе, на бетонната плоча. Люк изключи фенерчето, хвана се за въжето и се зае да се изкачва по него. Когато стигна горе, се издърпа през отвора и вече се канеше да вземе лоста, когато нещо друго привлече вниманието му.

В далечината, от другата страна на имението ритмично проблясваха сини светлини. Чуваше се вой на сирени. Люк се огледа и видя сини светлини на още две места в мрака. И трите се приближаваха право към него.

— О, по дяволите — прошепна той на себе си. — Това май не е на добре.