Стив Бери
Легендата за Линкълн (38)

37

Малоун последва Саласар нагоре по стълбите, изсечени в скалата — гладки и вдлъбнати от вековете, през които по тях се бяха изкачвали човешки крака. Стълбището ги отведе в една малка зала. Ниският таван и неравните стени свидетелстваха, че преди е била пещера. Малоун намери ключа и запали една редица от електрически крушки с формата на свещи. Около тях се разнесе топло сияние и освети шест арковидни ниши, подредени в стената срещу входа. Малоун знаеше какво представляват — места за свещениците, на които да седят по време на литургията. Това беше параклисът на света Гертруда, осветен през XII в. и все още използван за църковни служби. В центъра му се издигаше готическа колона, а отляво на нея се виждаше олтар с глинени съдове, които приличаха на артефакт от истински подземни катакомби. Олтарът беше украсен с изображения на котва, разпятие и пламък, които представляваха божествените добродетели на надеждата, вярата и любовта. Пред олтара бяха подредени пет дъбови пейки.

— Насам — нареди Малоун на Саласар и махна с пистолета към пейките.

Малоун се настани между Саласар и изхода. Светлината на електрическите свещи едва разпръскваше мрака с бледото си жълто сияние, което потрепваше като пламък от истинска свещ на вятъра. Малоун сложи дървената кутия на олтара.

— Бях изненадан, че ми позволи да спечеля. Един милион евро не са толкова много за човек като теб.

— Може ли да попитам защо американското правителство проявява такъв интерес към покупките ми?

— Интересуваме се от теб.

— Стана ми пределно ясно.

Малоун караше на сляпо. Разполагаше единствено с оскъдната информация, която беше събрал миналата вечер в кабинета на Саласар.

— Разкажи ми за Тексас, Хаваи, Аляска, Върмонт и Монтана.

— Виждам, че си бил в жилището ми. Това не е ли незаконно?

— И Юта. Да не забравяме и този щат. Защо един гражданин на Испания и Дания толкова се интересува от шест американски щата?

— Чувал ли си за Пророчеството за Белия кон?

Малоун сви рамене.

— Не мога да твърдя подобно нещо.

— То е част от моята вяра. Пророчеството предрича велика промяна за Америка. Промяна, в която ще участват светиите от последните дни.

— Нали не ми говориш за теорията, че мормоните ще превземат света? Това наистина е обидно за твоята религия.

— По този въпрос сме на едно мнение. И не. Не говоря за това. Конституцията на Съединените щати е свещена за нас. Нашата доктрина и заветите ни ясно декларират, че американската Конституция е боговдъхновен документ, създаден от ръцете на мъдри мъже, насочвани от Бог, за да ги освободи от робството. Тя е златната среда между анархията и тиранията. Всичко, което е в повече или в по-малко от Конституцията, е родено от злото. Нашият основател, пророк Джоузеф Смит, е вярвал в тези постулати. Но ние почитаме този документ в неговата цялост, както е създаден да бъде разбиран.

— За какво говориш, по дяволите?

Саласар се усмихна така, сякаш не се притесняваше от нищо на този свят. По лицето му нямаше и следа от тревога.

— Нямам намерение да ти обяснявам вижданията си. Но настоявам да ми отговориш на един въпрос. Кои закони съм нарушил?

— На първо място, ти си извършил убийство.

— И кого съм убил?

— Бари Кърк каза, че си убил някакъв човек заради една книга.

— И ти му повярва?

— Всъщност не. Ти си го изпратил, за да видиш какво ще успее да научи. Така че той ни подхвърли примамка, за да предизвика интереса ни. Умен ход. За съжаление, Кърк стигна твърде далече и аз го убих.

— А двамата от моторницата?

— Те си го заслужиха.

— В такъв случай мога да кажа, че ти дължа две убийства.

Това беше интелигентно самопризнание за убийството на агента. Индиректно. Но въпреки това съвсем ясно. Което означаваше, че Саласар беше убеден, че ще си тръгне от тук. Малоун беше обезвредил двамата данити. Колко други имаше?

— Поне вече не се преструваме. Искаш ли да поговорим по работа?

— Единствената ми работа, свързана с теб, е да ти осигуря спасение — отговори Саласар.

— Нали не мислиш, че съм сам?

— Мога да ти задам същия въпрос.

— Изглежда, че засега сме в патова ситуация — каза Малоун. — Тук сме само ти и аз. Защо да не се възползваме от нея?

 

 

Касиопея пристъпи през входа и внимателно затвори желязната решетка. Двамата помощници на Хосепе останаха отвън. Макар че явно бяха готови да й помогнат, този път трябваше да се справи сама.

Криптата, която я заобикаляше, беше малка — в тъмното се различаваха само няколко гроба. Едно бароково разпятие се огряваше от меко оранжево сияние. Отдясно и отляво, на шест дървени панела, се виждаха мрачни средновековни изображения на Смъртта. Над една от картините, на която Смъртта носеше кошница с човешки кости, беше изписано „Huc fessa reponite membra“.

Касиопея си преведе значението на фразата от латински.

„Тук са погребани уморените крайници.“

Под този надпис имаше друг, на немски, който тя също си преведе.

След свят живот

и добри дела

ще отдъхнеш в покой.

Наистина ли? Касиопея не беше съвсем сигурна в истинността на подобни послания. Опитваше се води правилен живот, но поне засега не получаваше нищо в отплата. Напротив — непрекъснато се сблъскваше с поредния проблем. Всъщност вече беше уморена от битките и копнееше за малко спокойствие. Мислеше си, че да се влюби ще бъде крачка в правилната посока. За съжаление, беше открила друга изгубена душа — Котън явно беше също толкова свободен, колкото и тя самата.

Това вероятно обясняваше поне част от привличането. И от двете страни. Но носеше и проблеми.

Направо в скалата беше изсечена редица стъпала. По пода пробяга хладно течение и погали глезените й. Касиопея пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокои. Мракът й носеше смелост, но не и мъдрост.

Тя внимателно се заизкачва нагоре.

 

 

Саласар запази спокойствие. Независимо от цялото перчене на Котън Малоун Саласар се съмняваше, че животът му е в опасност. Беше просто един от хилядите второстепенни служители на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Струваше му се невероятно правителството на САЩ да е изпратило специален агент, за да го убие. Разбира се, ситуацията криеше други рискове. Саласар вече беше забелязал, че Малоун е взел оръжието на единия данит — познаваше пистолета, насочен срещу него. Всичките му хора носеха един и същ модел. Огнестрелните оръжия бяха неговата страст. Саласар ги обичаше още от малък. Баща му го беше научил да ги уважава. Саласар сам се беше научил как да ги използва за доброто на Църквата.

— Интересно, че твоите началници са те изпратили при мен, въоръжен с толкова малко информация — отбеляза той. — Би трябвало да знаеш каква е връзката между шестте американски щата.

— Ще се изненадаш колко много знам.

Самоувереният израз на лицето на похитителя му не хареса на Саласар.

— Моето предположение е друго — каза Малоун. — Ти си любопитният в случая. Искаш да разбереш защо се интересуваме толкова много от теб. Приготви се. Съвсем скоро ще получиш отговор на този въпрос.

— Нямам търпение.

— Питам се нещо — каза Малоун. — Дали настоящият пророк знае за твоята весела банда от данити? Не мога да си представя, че е дал разрешението си за това. Църквата на мормоните доста се е развила. Отдавна няма нужда от такива крайни действия.

— Не съм съвсем сигурен. Църквата ми е понесла много тормоз и преследване. Страдали сме от обиди като онези, които ти ми нанесе по-рано, насилие, дори убийства. И не сме оцелели, като сме проявявали слабост.

Саласар се опитваше да спечели време, за да даде възможност на хората си да действат. Надяваше се, че го правят.

— Два пъти те подцених, Малоун — каза той.

— Често ми се случва.

— Няма да има трети път.

 

 

Касиопея излезе от сенките пред входа на помещението, което приличаше на малък параклис. Четири крачки по-късно вече стоеше точно зад Котън.

Тя притисна оръжието си в гърба му.

— Хвърли пистолета.

Малоун замръзна.

— Няма да повтарям — каза Касиопея.

Посланието й беше съвсем ясно. Той реши, че няма избор. Пистолетът му изтрака на пода. Саласар го грабна и веднага го насочи към челото на противника си.

— Би трябвало да те застрелям на място. Ти уби трима от моите служители. Отвлече ме и настояваше за отговори на въпросите си. Правителството на САЩ няма никакво право да върши такива неща.

В очите на Саласар гореше ярост.

— Ти уби американски агент — каза Малоун.

— Лъжец! — изкрещя Саласар. — Никого не съм убивал.

Черното дуло на пистолета все така беше насочено към лицето на Малоун.

Естествено, на него не му беше за пръв път, така че не трепна.

— Недей, Хосепе — каза Касиопея.

Тя заобиколи Малоун, за да може да я вижда.

— Без повече насилие. Дойдох да сложа край на всичко.

— Той е злото — каза Саласар.

— Но да го убиеш също ще бъде зло.

Саласар свали пистолета. По лицето му се четеше отвращение.

— Разбира се. Права си. Аз не съм направил нищо лошо. Съвсем нищо.

Малоун се запита кога Касиопея бе пристигнала пред параклиса. Дали беше чула индиректното самопризнание на Саласар? Може би и Саласар се питаше същото. Това щеше да обясни представлението.

Касиопея пристъпи към олтара и взе книгата.

— Тя е наша — каза тя и подаде книгата на Саласар.

Той на свой ред се обърна към Малоун.

— Предай на началниците си, че им благодаря за подаръка.

— Значи не е лошо да се краде, така ли?

Саласар се усмихна.

— При тези обстоятелства? Бих казал, че не. Да го наречем частична компенсация за онова, което ти дължа.

Малоун разбра какво имаше предвид той.

Саласар и Касиопея се отправиха към изхода. Тя вървеше заднешком и продължаваше да го държи на мушка. Очите на Малоун не изпускаха нейните.

— Ще ме застреляш ли? — попита той.

— Ако не останеш тук, докато не си тръгнем, точно това ще направя. Не съм забравила за твоите обиди към мен. И към него. И към нашата религия. Аз вярвам в сдържаността, но ако ме принудиш, наистина ще те застрелям.

Тя изчезна.

 

 

Малоун остана сам в тишината. Нямаше никакво намерение да ги последва. Касиопея беше сложила край на конфронтацията, точно както беше искала. И той нямаше да направи нищо повече.

Малоун излезе в малкото преддверие, изсечено в скалата, и се доближи до правоъгълния отвор в отсрещната стена. На него нямаше стъкло. Зад разпръснатите облаци се подаваше жълтеникавият полумесец на луната в първа четвърт. Малоун сведе поглед и видя силуетите на Касиопея, Саласар и двамата данити, които излизаха от гробището и се отправяха обратно към града. Чувстваше се ядосан, предаден, разочарован, огорчен — и най-вече глупав. Беше се изправил срещу Саласар с единствената цел да го провокира, което изобщо не беше в стила му.

Обикновено не отправяше заплахи, които да не може да подкрепи с действия. Но този път беше различно. Президентът на Съединените щати беше поискал от него да притисне Саласар. Случилото се току-що със сигурност отговаряше на това определение.

Четирите сенки изчезнаха в нощта.

Той обичаше едната от тях. И сега какво? Проклет да беше, ако знаеше.

 

 

Касиопея влезе в хотел „Голденер Хирш“, след като беше върнала пистолета на младия мъж. Беше разбрала, че двамата са отседнали на третия етаж, през една стая от Хосепе. Самата тя беше на етажа под тях, в просторен апартамент. Хосепе предаде книгата на помощниците си и се раздели с тях, за да я изпрати до вратата. Тя извади ключа си. Той нежно я улови за ръката и я придърпа към себе си.

— Искам да знаеш, че не съм направил нищо лошо на никого. Всичко е само злостна лъжа.

— Знам, Хосепе. Ти не би направил такова нещо.

— Наистина ли вярваше в онова, което каза? За нашата религия и за обидата срещу нас?

— Напълно.

Вече й беше твърде лесно да лъже.

— Защо ме проследи?

— Притежавам някои умения, които могат да ти бъдат от полза, Хосепе.

— Напълно се убедих.

— Участвала съм в няколко разследвания на най-високо равнище. Мога да се справям добре в… трудни ситуации.

— Видях и това.

— Важното е, че сега книгата е тук и той не спечели. Независимо какво друго има между теб и Малоун, аз ще ти помогна, ако имаш нужда. Можеш да бъдеш сигурен.

Саласар я погледна преценяващо. Касиопея едва ли не чуваше как той изброява наум възможните причини да не й се довери.

— Може да се наложи да се възползвам от помощта ти — рече накрая той.

— В такъв случай я имаш — отговори тя.

— Ще го обсъдим утре — нежно я целуна той. — Лека нощ.

Саласар се отдалечи към третия етаж. Касиопея чуваше стъпките му.

Котън й беше отправил още едно послание с обвинението си. И тя го беше разбрала съвсем ясно.

Вече изобщо не можеше има някакви съмнения. Хосепе Саласар не беше същият човек, когото някога бе познавала.