Стив Бери
Легендата за Линкълн (24)

23

Калундборг

Касиопея приключваше с прибирането на багажа. Не беше взела много — само няколко дрехи, които можеше да носи в различни комбинации, подходящи за случая. Не беше очаквала пътуването да продължи повече от няколко дни, но, за съжаление, мисията й се беше удължила.

Френските прозорци бяха отворени и предлагаха впечатляваща гледка към фиорда и пролива, където силният източен вятър гонеше сиво-кафявите вълни. Хосепе беше уредил престоя й в крайбрежния хотел, като съзнателно не й беше позволил да остане в имението му. Причината за това може да беше неговото желание връзката помежду им да се запази на подобаващо равнище, но може и просто да не искаше тя да бъде там. Касиопея беше в Дания от три дни, а едва снощи той я беше довел в дома си.

Всичко, което се беше случило предишната вечер, продължаваше да я тревожи. Когато целуна Хосепе отново след толкова много години, в съзнанието й се върнаха спомени, които смяташе за забравени. Той беше първата любов в живота й — както и тя в неговия. Винаги се беше отнасял с нея като съвършен джентълмен, а връзката им беше изпълнена с любов, но не и със страст. Църковната доктрина забраняваше секса преди брака. Така че нейното предложение да прекара нощта при него беше рисковано, но не прекалено. Ако не друго, този жест я беше приближил максимално до него.

Касиопея продължаваше да се чувства ужасно заради факта, че го мами, и с всяка минута все повече съжаляваше, че беше приела да участва в този цирк. Когато се беше съгласила, изобщо не подозираше, че той продължаваше да храни толкова дълбоки чувства към нея. Разбира се, Стефани й беше казала за снимката, но нейното присъствие в кабинета му можеше да се обясни по всякакви други начини. Вече не бяха останали никакви съмнения какво беше действителното обяснение.

Хосепе я обичаше.

Тя подреди и последните си дрехи в пътната чанта и затвори ципа.

Трябваше да прекрати този фарс. Това беше най-правилно в случая. Но обвинението в убийство говореше друго. Мормонската вяра отричаше насилието. Естествено, преди много години ситуацията е била съвсем различна, така че и светиите са отвръщали на удара. Но тогава това е било въпрос на оцеляване. Неизбежна самоотбрана, характерна за онова време. Хосепе горещо вярваше в църковната доктрина, която забраняваше да се върши зло спрямо другите — какво би го накарало да се отклони от толкова фундаментални принципи? Трябваше да има и друго обяснение, което да не го свързва с убийство.

Касиопея погледна часовника си. Беше девет и половина сутринта. Той щеше да пристигне скоро. Тя отиде до отворения прозорец и се заслуша в равномерните удари на прибоя и крясъците на птиците.

Мобилният й телефон звънна.

— Снощи имахме един инцидент — съобщи й Стефани.

Касиопея изслуша разказа за случилото се в пролива Йорезунд и в Копенхаген с един от сътрудниците на Хосепе.

— Наложи се да замеся Котън — продължи Стефани. — В момента не разполагах с друг човек на място. Той се справи, но е убил трима души.

— Добре ли е?

— Нищо му няма.

— А нещо ново за твоя изчезнал агент?

— Все още го няма. Мъжете, които са преследвали Котън, са били данити, от хората на Саласар.

Данити? Касиопея си спомняше, че беше чела за тях като тийнейджърка, но те вече не съществуваха — бяха изчезнали още през XIX в.

— Не видях нищо подобно — каза тя.

После продължи с доклада си за случилото се между нея и Хосепе.

— Той изпитва силни чувства към мен. Не ми е приятно, че го лъжа така. Не би трябвало да съм тук.

— Ще трябва да стискаш зъби още малко. Нещата ескалираха от нашата страна и днес ще науча повече. Отиди в Залцбург заедно с него и виж какво още ще можеш да разбереш. След това си свободна. Той дори няма да разбере какво е станало.

— Но аз ще знам какво е станало. Освен това излъгах и Котън. Той няма да се зарадва, когато разбере с какво съм се занимавала.

— Занимаваш се с американска разузнавателна операция. Това е всичко. Старейшина Роуан, за когото ти е споменал Саласар, е сенатор Тадеъс Роуан от щата Юта.

Касиопея й разказа за картата в кабинета на Хосепе.

— Щатът Юта беше оцветен в жълто, а други пет щата — в розово.

— Кои щати? — попита Стефани.

Касиопея й каза.

— Точно в този момент сенатор Роуан ме е взел на мушка — обясни Стефани. — Нали си спомняш за великата мисия, за която ти спомена Саласар? Трябва да разберем повече за нея. Важно е, Касиопея. А ти си най-добрата ни възможност да научим истината.

— Трябва да се обадя на Котън.

— Хайде да не го правим. Останах с впечатление, че той е добре. Снощи много ми помогна, а сега се е върнал на работа в книжарницата си.

Но Касиопея не беше добре. Чувстваше се сама, тревожеше се за толкова много неща. Цяла сутрин беше мислила за Котън. Технически погледнато, тя не му беше изневерила с Хосепе. Не беше изневяра, а по-скоро измама. Интересно колко различни бяха двамата. Котън беше дискретен, сдържан и пестелив на емоции, докато Хосепе беше екстровертен, топъл и любвеобилен. Дълбоките му религиозни убеждения бяха както предимство, така и проклятие. И двамата бяха впечатляващи на външен вид, истински мъжкари, самоуверени и сигурни в себе си. И двамата си имаха недостатъци. Касиопея не беше съвсем сигурна как се беше стигнало до тези сравнения, но от снощи насам не можеше да спре да ги прави.

— Дръж се още малко — помоли Стефани.

— Цялата работа започва да не ми харесва.

— Разбирам те, но залогът е твърде голям. И, Касиопея, независимо какво ти се иска да вярваш, Саласар не е невинен.

Стефани прекъсна връзката.

Никак не й се искаше да лъже Касиопея, но нямаше друг начин. Котън изобщо не беше добре. Това беше станало съвсем ясно от предишното обаждане. Люк също беше потвърдил, че Котън е разтревожен. А нейният агент беше мъртъв. Беше запазила и тази информация само за себе си.

Ако беше казала на Касиопея истината и за двете, не можеше да предвиди как ще реагира тя. Може би щеше да поиска обяснение от Саласар. Или да си тръгне. Така че беше по-добре засега да си замълчи.

Стефани се изправи в леглото си и погледна часовника на нощното шкафче. Беше четири без десет сутринта. Полетът за Вашингтон беше след четири часа. Едуин Дейвис й беше казал, че ще я чака на международното летище „Роналд Рейгън“. Стефани нямаше търпение да научи повече. Оскъдната информация, с която разполагаше, беше доста притеснителна. Стефани беше работила за правителството в продължение на трийсет години, като беше започнала в Държавния департамент по времето на Рейгън и след това се беше прехвърлила в Министерството на правосъдието. Беше виждала множество кризи и беше развила нещо като шесто чувство. И ако това чувство не я лъжеше сега, Малоун вече беше на път към Залцбург. По телефона не й беше казал нищо, но тя го познаваше. Особено след като му беше казала, че Касиопея е останала сама. Просто нямаше начин той да я остави без подкрепление. Нищо на света не беше в състояние да го спре.

Сънят беше избягал. Стефани беше съвсем будна, и то не само заради двата телефонни разговора, които беше провела. Тревогата я гризеше отвътре. Какво не знаеше все още?