Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lincoln Myth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Легендата за Линкълн

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-357-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5530

История

  1. — Добавяне

4

Копенхаген, Дания

20:40 ч.

Малоун караше моторницата, а Люк Даниълс — все още мокър след скока — се беше привел зад предното стъкло, за да се скрие от вятъра.

— Редовно ли скачаш с парашут? — попита Малоун.

— Имам над сто скока, но отдавна не се бях приводнявал.

По-младият мъж посочи Кърк, който се беше свил на кърмата, и надвика рева на двигателя:

— Ти си голям проблем!

— Искаш ли да ми кажеш защо? — попита го Малоун.

— Какво ти е казала Стефани?

Добър ход — да отговори на въпроса с друг въпрос.

— Само това, че имаме изчезнал агент, а този тук може би знае къде е.

— Точно така. Но този тук избяга като попарено куче.

— Защо?

— Защото е доносник. А никой не обича доносниците.

Люк се обърна към Кърк.

— Когато стигнем на брега, двамата с теб ще си поговорим.

Кърк не отговори.

Люк пристъпи по-близо до Малоун, но остана приведен, за да избегне вятъра. Коленете му ритмично се свиваха, за да компенсират подскачането на моторницата по вълните.

— Я ми кажи, старче, наистина ли си толкова добър, колкото казват всички?

— „Не толкова, колкото бях преди, но тогава бях толкова, колкото някога съм бил.“

— Знаеш песента? Обожавам Тоби Кийт. Преди пет-шест години бях на негов концерт. Но ти не ми приличаше на почитател на кънтри музиката.

— Аз все още не знам на какво ми приличаш ти самият.

— Просто един скромен служител на американското правителство.

— Това е моя реплика.

— Знам. Стефани ми нареди да ти я кажа.

— Нали разбираш — започна Малоун, — че самолетът ти щеше да бъде засипан с автоматичен огън? Беше глупаво от твоя страна да се спуснеш толкова ниско.

— Видях карабината. Но той все пак беше в клатушкаща се лодка, а ти явно имаше нужда от помощ.

— Винаги ли действаш толкова безразсъдно?

Малоун намали мощността, докато се приближаваха към пристанището на Копенхаген.

— Трябва да признаеш, че беше доста добра маневра. Колесникът беше най-много на два метра над водата.

— Виждал съм и по-добри.

Люк театрално се хвана за сърцето.

— Ох, старче, как ме заболя. Знам, че едно време си бил голяма работа във флота. Ас на изтребител. Но трябва да ми подхвърлиш нещо. Нещичко. Все пак ти спасих живота.

— Наистина ли? Това ли си мислиш, че направи?

В предишния си живот Малоун беше един от дванайсетте първоначални агенти на Стефани Нел в отряд „Магелан“. Беше завършил право в университета „Джорджтаун“ и беше служил като командир във флота. Вече беше на четирийсет и седем години. Но не беше загубил нито косата си, нито здравите нерви, нито острия ум. Едрата му фигура носеше белези от няколко рани, които беше получил при изпълнение на служебния си дълг, и точно това беше една от причините да се пенсионира по-рано — преди три години. Оттогава държеше една антикварна книжарница в Копенхаген, където се предполагаше да живее мирно и кротко.

— Хайде, признай си — каза Люк. — Нямаше да ти е лесно да се измъкнеш от онези типове. Аз ти спасих задника.

Малоун загаси двигателя и моторницата се плъзна по инерция покрай кралската резиденция и кея на Нюхавн, преди да завие надясно в един тих канал. Спряха зад двореца „Кристиансборг“, недалече от редицата кафенета на открито, пълни с шумни компании. На петдесет метра от там беше площад „Хьобро“, както винаги пълен с хора. Неговият дом.

Малоун спря двигателя и се обърна, за да забие един десен ъперкът в челюстта на Люк, който го събори на палубата. Младежът разтърси глава и скочи на крака, готов за бой.

— Първо — обясни му Малоун, — не ми викай „старче“. Второ, не ми харесва колко си надут. Ако винаги действаш по този начин, някой може да загине. И трето, какви бяха онези, които се опитаха да ни убият?

Той посочи Кърк.

— А, да, и последно — за кого доносничи той, по дяволите?

Малоун улови погледа на по-младия мъж, който сякаш казваше: „Така ми се иска да си премерим силите!“.

Но в него имаше и нещо друго.

Самоконтрол.

Все още не беше получил отговор на нито един от въпросите си. Бяха го използвали и това не му харесваше.

— Наистина ли е изчезнал някой от нашите?

— И още как, по дяволите. А този тип може да ни покаже къде да го търсим.

— Дай ми телефона си.

— Откъде знаеш, че имам?

— Видях го в задния ти джоб. Служебен модел на „Магелан“. Напълно водоустойчив, по мое време не бяха такива.

Люк извади телефона си и го отключи.

— Обади се на Стефани.

Младият мъж набра номера.

Малоун му взе телефона и нареди:

— Вземи Кърк и ме чакай до онова кафене. Трябва да говоря насаме с нея.

— Никак не ми харесва да получавам заповеди от пенсионери.

— Приеми го като възнаграждение, че те извадих от водата. Хайде, тръгвайте!

Малоун вдигна телефона до ухото си и проследи с поглед как Люк и Кърк скочиха от лодката. Не беше идиот. Даваше си сметка, че бившата му шефка е казала на този новак как да се държи с него. Вероятно му беше наредила да го притисне, но не толкова, че да го отблъсне. В противен случай такава луда глава като Люк Даниълс нямаше да се откаже толкова лесно. Малоун нямаше да има нищо против. Отдавна не беше влизал в хубав бой.

— Колко време ти трябваше, за да го удариш? — попита го Стефани, след като вдигна на петото позвъняване.

— Всъщност му дадох повече време, отколкото заслужаваше. Освен това току-що убих двама от лошите.

Малоун й разказа какво се беше случило.

— Разбирам те, Котън. Не ти се влиза в тази игра. Но един от моите хора наистина е изчезнал, а той има жена и три деца. Трябва да го открия.

Стефани знаеше какво ще му подейства.

Малоун откри с поглед Кърк и Люк, които бяха на петдесет метра от него. Трябваше да изчака да влязат в книжарницата му, преди да се обади по телефона, но искаше час по-скоро да разбере какво се случва. Той заговори по-тихо и се обърна към канала, с гръб към кафенетата.

— Бари Кърк знае някои неща — каза Стефани. — Трябва да бъде разпитан, а след това ще имам нужда от помощ. Двамата с Люк трябва да откриете моя агент.

— Това момче прилича на капитан от колежански отбор. Става ли за нещо?

— Всъщност не е завършил колеж. Но ако беше, мога да те уверя, че нямаше да е капитан на отбора. Просто не е такъв тип.

Малоун прецени, че Люк е на двайсет и седем или двайсет и осем години — вероятно бивш военен, защото Стефани обичаше да набира хората си от там. Но тази липса на уважение и безразсъдните му действия изглеждаха в пълно противоречие с каквато и да е институционална дисциплина. Не беше завършил и право. Малоун знаеше, че през годините Стефани постепенно беше премахнала това изискване за агентите си.

— Предполагам, че създава проблеми — каза той в слушалката.

— Меко казано. Но е добър. И по тази причина аз съм толерантна към неговата… прекалена самоувереност. Малко ми прилича на един друг човек, който едно време работеше за мен.

— Онези типове бяха на точното място в точното време — продължи Малоун. — В открито море. Готови за нас. Което означава, че или са извадили невероятен късмет, или някой е разбрал, че си ме потърсила. Твоят изчезнал агент знаеше ли къде отива Кърк?

— Не. Казахме на Кърк да отиде в Швеция.

Малоун разбра, че и тя си беше задавала същия въпрос. Откъде знаеха онези типове къде точно да ги причакат?

— Предполагам, че ще ми кажеш само онова, което според теб е нужно да знам.

— Знаеш как работим. Операцията не е твоя. Просто ми помогни за моя човек и си готов.

— Заемам се.

Малоун прекъсна връзката, прескочи на брега и се приближи до Люк.

— Току-що си намери партньор за вечерта.

— Ще ми дадеш ли назаем бележник и химикалка, за да си записвам всичко, което ще науча от теб?

— Винаги ли си толкова отворен?

— А ти винаги ли си толкова мил и дружелюбен?

— Някой трябва да наглежда хлапетата, за да не пострадат.

— Не се тревожи за мен, старче. Мога и сам да се грижа за себе си.

— Мислех си, че съм ти казал да не ме наричаш така.

Люк изправи рамене.

— Аха. И аз те чух. И ти позволих да ме удариш веднъж безнаказано, точно както ми бяха заповядали. Но няма да има повече.

Зелените очи на Малоун отправиха предизвикателство към хлапето.

И предизвикателството сякаш беше прието. Но не сега. Може би по-късно.

Малоун посочи Кърк.

— Хайде да чуем какво има да ни каже този доносник.